щяхте да помислите, че той се е самоубил. В такъв случай нямаше да го погребете в осветената земя. Но тъй като сте го погребали по християнски, значи прозорците са били затворени. А щом са били затворени — тъй като дори в процесите за магьосничество не съм срещал случай с грешен смъртник, на когото Бог или дяволът да са помогнали да се изкачи обратно от бездната, за да заличи следите от собственото си злодеяние, — очевидно е, че предполагаемият самоубиец е бил по-скоро бутнат или от човешка ръка, или от нечестива сила. И вие се питате кой ли е могъл — не казвам да го бутне в бездната, — а да го вдигне против волята му до перваза и сте разтревожен, че сега из манастира обикаля някаква злокобна сила, била тя естествена или свръхестествена.
— Така е — отвърна абатът и не беше ясно дали потвърждава казаното от Уилям, или пък се съгласява със смайващите разсъждения на Уилям. — Но откъде знаете, че под нито един прозорец не е имало следи от вода?
— Защото ми казахте, че е духал южният вятър; това значи, че просто е нямало как водата да бъде носена към прозорци, обърнати на изток.
— Значи не съм бил достатъчно осведомен за вашите способности — рече абатът. — Прав сте, вода нямаше, сега знам защо. Случило се е така, както казвате вие. Нали разбирате моята тревога. И без това щеше да бъде много обезпокоително, ако някой от моите монаси си беше навлякъл омразния грях да се самоубие. Но имам основание да мисля, че някой друг си е навлякъл не по-малко ужасен грях. Де да беше само това…
— Но защо някой от монасите? В манастира има много други люде — коняри, козари, ратаи…
— Да, манастирът е малък, но богат — изрече важно абатът. — Имаме сто и петдесет ратаи за шейсет монаси. Но всичко се е случило в Зданието. Там, както може би вече знаете, на първия етаж са кухните и трапезарията, но на двата горни етажа се намират скрипторият и библиотеката. След вечеря Зданието се заключва, има едно много строго правило, което забранява на когото и да е да влиза там. — Той предугади въпроса на Уилям и побърза да добави, но с явно нежелание: — Включително и на монасите, но…
— Но?
— Но аз изключвам абсолютно, напълно, нали разбирате, че някой ратай може да се е осмелил да се промъкне там през нощта. — В очите му сякаш проблесна предизвикателна усмивка, но бързо — като светкавица или падаща звезда. — Искам да кажа, че те биха се страхували… нали знаете… понякога заповедите, издавани за простолюдието, се подсилват с някаква заплаха, като например, че ако някой не се подчини, ще му се случи нещо страшно, и то от свръхестествена сила. А един монах…
— Разбирам.
— Не само това; един монах би могъл да има и други основания да се вмъкне в забранено място, искам да кажа, основания… как да ги нарека? Разумни, макар и противоречащи на правилото…
Уилям забеляза, че абатът се чувства неудобно, и зададе въпрос, с който може би целеше да отклони разговора, но който причини не по-малък смут.
— Когато говорехте за едно вероятно убийство, вие добавихте „де да беше само това“. Какво искахте да кажете?
— Така ли казах? Е, добре, няма убийство без причина, колкото и нечиста да е тя. И аз треперя при мисълта за нечестивите причини, които може да са накарали един монах да убие свой събрат. Това е.
— Няма ли друго?
— Което да мога да ви кажа — не.
— Искате да кажете, че няма друго, което вие да имате власт да ми разкажете?
— Моля ви, брат Уилям, братко Уилям. — Абатът наблегна както на брат, така и на братко. Уилям се изчерви и изрече:
— Eris sacerdos in aeternum.34
— Благодаря — отвърна абатът.
Господи, Боже мой, до какво велико тайнство се докоснаха в този миг тези непредпазливи люде, дето стояха над мен, единият — подтикнат от тревога, другият — от любопитство. Защото, макар и послушник, който се готвеше за тайнството на светото венчило с Бога, аз, скромният юноша, разбрах, че абатът знае нещо, но го е научил при изповед и трябваше да го запази в тайна. Сигурно беше узнал от нечия уста греховни подробности, които вероятно имаха връзка с трагичния край на Аделмо. И може би затова молеше брат Уилям да разкрие една тайна, за която той имаше подозрения, без да може да ги сподели с някого; той се надяваше, че моят учител ще разкрие с помощта на интелекта онова, което той трябваше да забули в сянка по силата на върховната власт на милосърдието.
— Добре — рече Уилям. — Ще мога ли да разпитвам монасите?
— Ще можете.
— Ще мога ли да обикалям свободно из манастира?
— Разрешавам ви.
— Ще ме натоварите ли с тази задача публично, пред всички монаси?
— Още тази вечер.
— Ще започна още днес, преди монасите да научат с какво сте ме натоварили. Освен това много искам — това е и една от главните причини за посещението ми тук — да посетя вашата библиотека, за която се говори с възторг във всички манастири на християнския свят.
Абатът подскочи рязко, лицето му се напрегна.
— Ще можете да се движите из целия манастир. Но не и на последния етаж на Зданието, където е библиотеката.
— Защо?
— Трябваше да ви обясня по-рано, но мислех, че знаете. Нашата библиотека не е като другите…
— Знам, че притежава повече книги от която и да е друга християнска библиотека. Знам, че в сравнение с вашите шкафове с книги тези в Бобио или Помпоза, в Клюни или Фльори са като стая на дете, което се учи на четмо и писмо. Знам, че шестте хиляди тома, които Новалеза притежаваше преди сто и повече години, са дребна работа в сравнение с вашите, а може би много от тях сега са тук. Знам, че вашият манастир е единствената светлина, която християнският свят може да противопостави на трийсет и шестте библиотеки на Багдад, на десетте хиляди тома на везира Ибн ал-Алками, че броят на вашите библии се равнява на две хиляди и четиристотинте корана, с които се хвали Кайро, че съдържанието на вашите шкафове е ярко опровержение на надменните твърдения на неверниците, които преди години (нали са толкова близки на княза на лъжата) говореха, че библиотеката в Триполи имала шест милиона тома, че там имало осемдесет хиляди коментатори и двеста писари.
— Хвала Богу, така е.
— Знам, че сред живеещите тук монаси мнозина идват от други манастири, пръснати из целия свят; едни идват за кратко време, за да преписват ръкописи, които не могат да намерят другаде, и да ги отнесат в своите манастири, като при това ви носят друг рядък ръкопис, който вие ще препишете и включите към вашата съкровищница; други идват за дълго време, като понякога остават тук до смъртта си, защото само тук могат да намерят творбите, които да им помогнат в техните изследвания. А това значи, че сред вас има германци, даки, испанци, французи и гърци. Знам, че много отдавна император Фридрих е поискал от вас да му съставите книга за предсказанията на Мерлин и да я преведете после на арабски, за да я изпрати в дар на египетския султан. Знам също, че такъв славен манастир като Мурбахския в тези зловещи времена не разполага нито с един писар, че в Санкт Гален са останали малцина монаси, които могат да пишат, че сега в градовете се образуват сдружения и гилдии, съставени от светски лица, които работят за университетите, и че само вашият манастир обновява — какво ти, умножава — ден след ден все повече славата на вашия орден.
— Манастир без книги — изрече вглъбен абатът — е като град без укрепления, като укрепен лагер без войници, кухня без съдове, маса без ястия, зеленчукова градина без зеленчуци, поляна без цветя, дърво без листа… И нашият орден, който се разрастваше съгласно двойната заповед за труд и молитва, бе извор на светлина за целия известен свят, извор на знания, спасение за едно древно учение, което бе застрашено да изчезне от пожари, грабежи и земетресения, ковачница на нова писменост, пазител на древната… Да, вие знаете много добре, че днес живеем в мрачно време, и ме е срам да ви напомня, че неотдавна съборът във Виен трябваше да потвърди, че дълг на всеки монах е да стане свещенослужител… Колко наши манастири, които допреди двеста години бяха сияйни средища на величие и светост, днес са приюти на лентяи. Орденът
