все още е могъщ, но зловонието на градовете притиска отблизо нашите свети обители, паството Божие днес е склонно към сделки и междуособни войни, там, в големите селища, където Божият дух не може да намери приют, не само говорят (какво друго можеш да поискаш от миряните), но вече и пишат на простонароден език и дано подобна книга никога не проникне сред нашите стени — защото неизбежно става източник на ерес! Заради людските грехове светът е надвиснал над бездната, всмукан от самата бездна, която го зове към себе си. Утре, както казваше Хонорий, телата на хората ще бъдат по-дребни от нашите, така, както нашите са по-дребни от тия на древните люде. Светът старее. Днес Господ е възложил на нашия орден една мисия — да се противопостави на този бяг към бездната, Да запази, множи и брани наследената от отците ни мъдрост. По волята на Божието провидение всемирното управление, което при сътворяването на света е било на изток, с течение на времето се измества на запад, за да ни предупреди, че наближава краят на света, защото ходът на събитията вече е стигнал края на света. Но докато не изтече хилядолетието, преди да е възтържествувал, макар и за малко, този нечестив звяр Антихристът, на нас се пада да браним съкровищницата на християнския свят и самото слово Божие, такова, каквото Бог е продиктувал на пророците и апостолите, каквото отците са повтаряли, без да изменят нито дума, каквото школите се стремяха да изтълкуват, въпреки че днес в същите тези школи се е свила змията на надменността, на завистта, на безумието. В този залез ние все още греем като факли, все още сме светлина, извисила се над хоризонта. И докато тези зидове издържат, ние ще бъдем пазители на словото Божие.
— Амин — рече смирено Уилям. — Но какво общо има това със забраната да се посещава библиотеката?
— Вижте какво, брате Уилям — поясни абатът, — за да извършат огромното свето дело, богатство на тези зидове — и посочи Зданието, което се виждаше през прозорците на килията и се извисяваше над манастирската църква, — предани люде са работили в продължение на векове, спазвайки строги правила. Библиотеката е била създадена по план, останал неведом за всички в течение на вековете, и на никой от монасите не е съдено да го знае. В тайната е бил посвещаван единствено библиотекарят, и то от своя предшественик, и докато е жив, я предава на своя помощник, така че смъртта да не го изненада и да лиши братството от това знание. Но устата и на двамата са запечатани с печата на тайната. Единствен библиотекарят освен правото да знае има право да се движи из лабиринта на книгите, единствен той знае откъде да ги вземе и къде да ги постави отново, единствен той отговаря за тях. Останалите монаси работят в скриптория и могат да се запознаят със списъка на книгите в библиотеката. Но един списък от заглавия често ни казва твърде малко неща, единствен библиотекарят знае — по мястото, където е поставен даден том, от това доколко е достъпен — какви тайни, истини или лъжи съдържа дадена книга. Единствен той решава как, кога и дали изобщо да го даде на монаха, който го поиска, понякога, след като се посъветва с мен. Защото не всички истини трябва да бъдат чути от всички, не всички лъжи могат да бъдат признати за лъжи от една благочестива душа, а и монасите в края на краищата са в скриптория, за да извършат определена работа, за която трябва да прочетат точно определени, а не други книги, и да не се поддават на всяко обхванало ги неразумно любопитство — било поради слабост на ума, било поради надменност, било поради внушение на нечестивия.
— Значи в библиотеката има и книги, които съдържат лъжи…
— Чудовищата съществуват, защото са част от Божията помисъл, и силата на Твореца се проявява в самите ужасяващи черти на чудовищата. Така, все по Божия помисъл, съществуват и книгите на магьосниците, кабалите на юдеите, басните на поетите езичници, лъжите на неверниците. Тези, които са създали и подкрепяли нашия манастир в продължение на векове, са били твърдо и свято убедени, че и в лъжовните книги прозорливият читател може да съзре блед отблясък на знанието Божие. Затова библиотеката притежава и такива книги. Но именно поради това, нали разбирате, в библиотеката не може да проникне всеки. Освен това — добави абатът, сякаш да се извини за неубедителността на последния довод — книгата е крехко творение, изхабява се с времето, бои се от гризачите, от лошите условия, от несръчните ръце. Ако през изтеклите стотици години всеки би имал възможност да се докосва свободно до нашите книги, повечето от тях нямаше да съществуват. Следователно библиотекарят ги пази не само от хората, но и от природата и посвещава целия си живот на тази война против силите на забравата, която пък е враг на истината.
— Така че никой освен тези двама души не влиза в последния етаж на Зданието…
Абатът се усмихна.
— Никой не бива. Никой не може. Никой, дори да пожелае да го стори, не ще успее. Библиотеката се брани сама, необозрима като истината, която приютява, измамна като лъжата, която пази. Духовен, но и земен лабиринт. Можете да влезете, но не бихте могли да излезете. След като казах това, бих искал да се съобразявате с правилата на манастира.
— Но вие не изключвате, че Аделмо може да е паднал от някой прозорец на библиотеката. Как да разсъждавам за смъртта му, без да видя мястото, откъдето може да е започнала случката с неговата смърт?
— Брате Уилям — рече помирително абатът, — за човек, успял да опише коня ми Брунело, без да го е виждал, и смъртта на Аделмо, без да знае почти нищо за нея, няма да е трудно да разсъждава и за места, до които няма достъп.
Уилям се поклони:
— Вие сте мъдър и когато сте строг. Ваша воля.
— Ако изобщо съм мъдър, то е, защото мога да бъда строг — отвърна абатът.
— Един последен въпрос — рече Уилям. — А Убертино?
— Тук е. Чака ви. Ще го намерите в църквата.
— Кога?
— Винаги — усмихна се абатът. — Знаете, че макар и много ерудиран, той не е от тези, които имат слабост към библиотеката. Смята я за лъжовна светска измама… Прекарва по-голяма част от времето си в Църквата в размисъл и молитва.
— Остарял ли е? — попита колебливо Уилям.
— Откога не сте го виждали?
— Отдавна.
— Уморен е. Откъснал се е от светските работи. Сега е на шейсет и осем години. Но мисля, че е съхранил младежкия си дух.
— Ще му се обадя веднага. Благодаря ви.
Абатът го запита дали не би искал да се нахрани заедно с всички, след шестия час. Уилям отвърна, че се е нахранил, и то добре, и че предпочита да се срещне веднага с Убертино. Абатът се сбогува.
Тъкмо излизаше от килията, изведнъж от двора долетя сърцераздирателен писък като от смъртно ранен човек, последван от не по-малко зловещ вой.
— Какво е това? — запита смутено Уилям.
— Нищо — отвърна абатът и се усмихна. — По това време колят свинете. Това е работа за свинарите. Не с тази кръв трябва да се занимаете.
Излезе и накърни името си на прозорлив човек. Защото на следната утрин… Но обуздай нетърпението си, мой несдържан език. Защото през деня, за който говоря, още преди да падне нощ, станаха много други неща, за които заслужава да разкажа.
Ден първи
ШЕСТИ ЧАС
Църквата не беше величествена като други, каквито видях впоследствие в Страсбург, Шартр, Бамберг и Париж. Приличаше по-скоро на тия, дето вече бях виждал в Италия — не много склонни да се извисяват шеметно към небето, а стъпили здраво на земята, често по-широки, отколкото високи; над първото й ниво, като над крепост, се нижеха квадратни бойници, а над тях се издигаше втора постройка, приличаща не толкова на кула, колкото на втора яка църква, прорязана от строги прозорци и завършваща с островръх покрив. Една солидна манастирска църква като тия, дето са били изграждани в стари времена в Прованс и
