разчекваше с кривите си ръце пастта на хидра, и всички зверове от зверилника на сатаната, събрани заедно, застанали на стража, заобиколили престола срещу тях, славословещи го чрез собственото си поражение, фавни, двуполови твари, ужасни твари с по шест пръста на ръцете, сирени, хипокентаври, горгони, харпии, драконтоподи, минотаври, рисове, леопарди, химери, песоглавци с кучешки муцуни, от чиито ноздри изригваше огън, тиранозаври, многоопашни, космати змии, саламандри, церасти, водни костенурки, смокове, двуглави със зъбести гърбове, хиени, видри, врани, крокодили, хидропи с назъбени рога, жаби, грифони, маймуни, кучеглави, леукроти, мартихори, лешояди, парандри, невестулки, дракони, упупи, кукумявки, змейове, престери, ипнали, спектафики, скорпиони, заври, морски бозайници, скитали, амфисбени, якули, дипсади, зелени гущери, ремори, полипи, мурени и костенурки. Сякаш всички обитатели на подземното царство — зловещ лес, отчайваща пустош на отритнати — си бяха дали среща, за да посрещнат появата на Седналия натимпана, неговия обещаващ и заплашителен поглед, те, победените в Армагедон37, застанали срещу тоя, който ще дойде, за да отдели окончателно живите от мъртвите. И (почти) изпаднал в несвяст от това откровение, като не знаех вече дали съм на дружеско място или в долината на Страшния съд, аз се изумих, едва сдържах сълзите си и ми се стори, че чувам (а дали наистина не чух?) същия глас и виждам същите откровения, съпътствали юношеството ми на послушник, първите ми запознанства със светите книги и нощите, прекарани в бдение в хора в Мелкската обител, и в това сладостно бълнуване на слабите ми и отслабнали чувства дочух силен глас като от тръба, който казваше „И тъй, напиши, което видя“ (това правя сега), и видях седем златни светилника и сред светилниците Едного, подобен на син човечески, препасан до гърдите със златен пояс, главата и космите му бяха бели като бяла вълна, като сняг и очите му — като огнен пламък; нозете му — подобни на лъскава мед, като в пещ нажежена, и гласът му — като шум от много води; той държеше в дясната си ръка седем звезди, а от устата му излизаше двуостър меч. След това погледнах и видях врата, отворена на небето, и Онзи, който седеше, ми заприлича на камък яспис и сардоникс, а около престола имаше и дъга, и от престола излизаха светкавици и гръмотевици. Седналият взе остър сърп и викна: „Прати сърпа си и пожъни, защото дойде ти часът за жътва; жътвата на земята е узряла.“ И Седналият хвърли сърпа си, и земята биде пожъната.
Едва сега проумях, че Откровението говореше не за друго, а за това, което ставаше в манастира и което бяхме доловили от недомлъвките на абата — и колко пъти през следващите дни отново и отново се взирах в портала, уверен, че ще изживея същото, което той разказваше. И разбрах, че се бяхме изкачили тук, за да станем свидетели на голямо, небесно клане.
Изтръпнах като наквасен от леден зимен дъжд. И чух още един глас, но сега откъм гърба ми, и това бе друг глас, защото идеше от земята, а не от ослепителното зрелище на моето откровение; по-точно този глас прекъсна откровението, защото и Уилям (сега забелязах, че и той стоеше тук), и той, досега унесен в съзерцание, се обърна заедно с мен.
Съществото зад нас приличаше на монах, въпреки че с мръсното си и раздърпано расо изглеждаше по- скоро като скитник, а лицето му не се различаваше от лицата на чудовищата, които бях току-що видял по капителите. Никога не ми се е случвало приживе — за разлика от станалото с мнозина мои събратя — да бъда известен от дявола, но си мисля, че ако все някой ден ми се яви — нали по Божията воля той не може да се прикрие изцяло, дори когато рече да стане човекоподобен, — той не би имал черти, различни от тези на нашия събеседник. Беше с бръсната глава, но не от покаяние, а заради последиците от прилепчива екзема, с толкова ниско чело, че ако имаше коса на главата си, тя щеше да се слива с веждите (те бяха гъсти и несресани), с кръгли очи, с малки подвижни зеници, с поглед, в който навремени проблясваха искрици — не можах да разбера дали на добродушие или лукавство, а може би и на едното, и на другото. Носът му можеше да бъде уподобен на такъв само защото сред очите му изникваше кост, но едва изпъкнала от лицето, тя веднага се връщаше обратно, образувайки две тъмни пещери — две широки ноздри с гора от косми. Устата, свързана с ноздрите от някакъв белег, беше широка и грозна, по-широка надясно, отколкото наляво, а между несъществуващата горна бърна и долната — издадена напред и месеста — надникваха неправилни, черни и остри като на куче зъби.
Човекът се усмихна (така поне ми се стори) и вдигайки показалеца си сякаш за предупреждение, изрече:
— Покаятелствувайте се! Видях, когато дявол ще дойде да гризе душата ти! Смъртта е над нас! Моли се да дойде Светият папа да освободи ни от злото на всички грехове! Ха, ха, нали ви харесва тази магия на нашия бог Иисус Христос! И радостта е мъка, и удоволствието е болка… Пази се от дявола! Все ме дебне зад някой ъгъл, за да ме захапе по задника! Но Салваторе не е балама! Манастирът е добър, тук се яде и се моли на Господа наш! А всичко останало тури му пепел. Амин. Нали?
По-нататък, докато трае моят разказ, аз ще трябва — и то често — да споменавам тази твар и да отбелязвам казаното от нея. Признавам, не ми е никак лесно, защото и сега — както изобщо не успях да разбера и тогава — не бих могъл да определя на какъв език говореше той. Не беше латинският, с който си служехме ние, учените в манастира, не беше и простонародният език от този край, нито пък някакъв друг простонароден език, който бях чувал. Мисля, че успях да дам макар и бегла представа за това как той говореше, посочвайки (така, както ги запомних) първите слова, които чух от него. Когато по-късно научих за бурния му живот и за различните краища, където бе живял, без никъде да пусне корен, аз си дадох сметка, че Салваторе говореше и на всички езици, и нито на един. Или по-точно казано, беше си измислил някакъв свой език, като използваше отделни слова от езиците, с които бе влязъл в допир; дори веднъж си рекох, че това не ще да е езикът от адамово време, на който е говорело щастливото човечество, обединено от един език — от сътворението на света до Вавилонската кула, нито пък някой от езиците, възникнал след гибелното им разделяне, а именно вавилонският език от първия ден след Божието наказание, езикът на първия хаос. От друга страна, не бих могъл да назова език брътвежите на Салваторе, защото всеки човешки език си има правила и всеки термин съгласно един общоприет неизменен закон означава нещо; нали човек не може да нарича кучето веднъж куче, а друг път котка, нито да произнася звуци, на които хората по всеобщо съгласие все още не са придали определен смисъл, както би се случило с този, който би изрекъл думата „блитири“. И все пак, кога добре, кога зле, аз разбирах какво искаше да каже Салваторе; така беше и с другите. Това означаваше, че той говореше не един, а всички езици; но нито на един не говореше както трябва, а вземаше думи ту от един, ту от друг. По-късно забелязах също, че той наричаше нещо ту по латински, ту по провансалски, и си дадох сметка, че той не измисляше фразите си, а използваше откъснато части от други фрази, които бе чувал някога, според положението и това, което искаше да каже; например удаваше му се да говори за определено ястие само със словата на хората, при които бе ял това ястие, и да изразява радостта си — когато изпитваше радост — със съждения, които бе чул от възрадвани люде. Сякаш приказката му приличаше на лицето му, сглобено от части на чужди лица, или както съм виждал понякога скъпоценни урни с мощи — ако е възможно големите неща да се сравняват с дребните, или Божиите дела с тези на сатаната, — останки от други свети вещи. В момента, когато го зърнах за пръв път, Салваторе — и по външния си вид, и по начина, по който говореше — ми се стори твар, подобна на косматите и ноктести кръстоски, които току-що бях видял под портала. По-късно забелязах, че този човек имаше добро сърце и беше остроумен. Още по-късно… Но да карам подред. Пък и веднага след като проговори, моят учител го заразпитва с голямо любопитство.
— Защо каза „покаятелствувайте“? — попита той.
— Преподобни господин отче — отвърна Салваторе с нещо като поклон. — Иисус дойде и хората трябва да правят покаяния, нали?
Уилям го изгледа втренчено.
— Да не би да си дошъл тук от някой манастир на минорити?
— Не разбирам.
— Питам дали си живял сред монасите на свети Франциск, питам те дали познаваш така наречените апостоли…
Салваторе пребледня или по-точно животинското му, обгоряло лице посивя. Направи дълбок поклон, прошепна „махни се“, прекръсти се и побягна, като от време на време извръщаше глава.
— Какво го запитахте? — обърнах се към Уилям. Той се позамисли.
— Няма значение, ще ти обясня после. Хайде да влезем. Искам да видя Убертино.
Беше малко след шестия час. Бледото слънце проникваше от запад — а това означаваше през малко на
