Заставахме на различни места, но резултат — никакъв. Освен нашите образи огледалото отразяваше смътно отделни части от слабо осветената от светилника зала.
— В такъв случай — размишляваше Уилям — може би „supra speculum“ означава отвъд огледалото… Което пък означава, че първо би трябвало да минем от другата страна, защото това огледало сигурно е врата…
Огледалото бе по-високо от човешки бой и бе вградено в стената с яка дъбова рамка. Опипахме го къде ли не, опитахме се да промушим пръсти и нокти между рамката и стената, но огледалото не помръдваше, сякаш беше част от стената, камък, вграден в камъка.
— А ако не отвъд, би могло да се намира над огледалото — мърмореше Уилям; вдигна ръка, надигна се на пръсти и прекара ръка по горния край на рамката, но не намери друго освен прах.
— От друга страна — размишляваше тъжно Уилям, — и да има отвъд някаква стая, книгата, която търсим и която са търсили и други, не се намира вече там, защото са я отнесли някъде — първо Венанций, а после Беренгарий, и то кой знае къде.
— Но може би Беренгарий я е върнал тук.
— Не, онази вечер ние бяхме в библиотеката, а всичко ме кара да мисля, че той е умрял същата нощ в банята, и то скоро след кражбата. Иначе щяхме да го видим отново на следната утрин. Както и да е… Засега установихме къде се намира „finis Africae“, събрахме почти всички данни, за да уточним нашия план на библиотеката. Ще се съгласиш с мен, че много от тайните на библиотеката се изясниха. Бих казал всички, без една. Мисля, че ще имам по-голяма полза пак да прочета внимателно ръкописа на Венанций, отколкото да обиколя отново библиотеката. Нали видя — разгадахме по-успешно тайната на лабиринта отвън, отколкото отвътре. А сега, гледайки собствените си изкривени образи, няма да се справим с нищо. Пък и светилникът пръска все по-слаба светлина. Ела, хайде да уточним другите данни, с които нашият чертеж ще стане по-ясен.
Прекосихме други стаи, като отбелязвахме всички открити новости на моя чертеж. Влязохме в стаи, където се намираха само ръкописи по математика и астрономия, отбихме се и в други, където се натъкнахме на томове, изписани с арамейски знаци, които не знаехме; видяхме и други книги, изписани с още по- неизвестни нам букви, бяха може би ръкописи от Индия. Движехме се по две свързани поредици от стаи, чиито инициали обозначаваха IUDAEA и AEGYPTUS. За да не отегчавам повече читателя с изброяването на това, което успяхме да дешифрираме, ще кажа накратко, че по-късно, след като уточнихме окончателно плана, се убедихме, че библиотеката наистина бе изградена и разпределена съгласно картата на земния свят. На север открихме ANGLIA и GERMANI; по западната стена те се свързваха с GALLIA, като на запад преминаваха в HIBERNIA, а към южната стена — в ROMA (рай на латински класици!) и YSPANIA. На юг следваха LEONES и AEGYPTUS, които на изток преминаваха в IUDAEA и FONS ADAE. Между изток и север, край стената, се извисяваше ACAIA — чудесна синекдоха, както се изрази Уилям, за да се обозначи Гърция; и наистина, в споменатите четири стаи изобилстваха ръкописи на поети и философи от езическата древност.
Начинът на разчитане бе много особен — понякога Мисълта следваше една посока, друг път трябваше да се чете отзад напред, понякога — в кръг; както вече споменах, често една буква влизаше в състава на две различия думи (в тези случаи в стаята имаше един шкаф с книги с определена тематика, друг с друга). Но очевидно в това разпределение не биваше да се търси някакво общовалидно правило. Това бе просто мнемоничен подход, за да може библиотекарят да намира търсеното произведение. Кажеше ли се, че дадена книга се намира в „quarta Acaiae“, това значеше, че е в четвъртата стая след началната „А“; а колкото до това да се намери тази стая, предполагаше се, че библиотекарят знае наизуст маршрута — праволинеен или кръгов, — който трябва да измине. Така например ACAIA се изписваше от четири стаи, разположени в квадрат — тоест първото „А“ беше и последно — нещо, което разбрахме много бързо. Така, както успяхме да се ориентираме и в системата на преградите. Например, ако се дойдеше от изток, нито една от стаите на ACAIA не водеше в следващите стаи; тук лабиринтът свършваше и за да се озове в северната кула, човек трябваше да мине през другите три. Но, разбира се, библиотекарите, влизайки през FONS, знаеха много добре, че за да отидат например в ANGLIA, трябва да прекосят AEGYPTUS, YSPANIA, GALLIA и GERMANI.
С такива и други интересни разкрития завърши нашето плодоносно посещение в библиотеката. Но преди да кажа, че след като изпълнени със задоволство, се наканихме да я напуснем (за да участваме в други събития, за които ще разкажа след малко), искам да направя едно признание пред моите читатели. Вече споменах, че докато изследвахме библиотеката, ние, от една страна, търсехме ключа за разгадаване на това тайнствено място, а от друга, докато разгадавахме разположението на отделните стаи и тематичното им разпределение, навсякъде се спирахме и прелиствахме най-различни книги, сякаш изследвахме някакъв тайнствен континент или някаква непозната земя. Обикновено и аз, и Уилям разглеждахме едни и съши книги — аз му сочех най-интересните, а той ми обясняваше много неща, които не съумявах да проумея.
По едно време, докато обикаляхме стаите в южната кула, образуващи названието LEONES, стана така, че учителят ми се спря в една стая, където изобилстваха арабски трактати с интересни чертежи по оптика; и тъй сега имахме на разположение не един, а два светилника, аз, подтикван от любопитство, минах в съседната стая; забелязах, че със своята прозорливост и мъдрост уредниците на библиотеката бяха наредили край една от стените книги, които не можеха да бъдат дадени за прочит всекиму, тъй като в тях по различен начин се говореше за какви ли не болести на плътта и душата; при това почти всички бяха дело на учени неверници. Погледът ми бе привлечен от едно не кой знае колко голямо томче, изписано с миниатюри, които (за щастие!) изобщо не се покриваха с темата — цветя, ластари, двойки зверове, някоя и друга билка; томчето бе озаглавено „Speculum amoris“225, от брат Масимо от Болоня, в него имаше цитати от редица други трактати, всички на една тема — болестта любов. Читателят ще разбере, че това бе достатъчно, за да възбуди болезненото ми любопитство. Нещо повече — самото заглавие бе достатъчно, за да разпали моите стихнали от сутринта помисли и да ги възбуди отново със спомена за девойката.
Тъй като през целия ден бях потискал в себе си утринните си помисли, като си повтарях, че не са присъщи на един здрав и уравновесен послушник, и тъй като, от друга страна, през деня се бяха случили много и интересни събития, които бяха отвлекли моето внимание, помислите ми бяха стихнали и аз бях убеден, че съм успял да се освободя от нещо, което се бе оказало временно терзание. А стана така — още щом зърнах книгата, си рекох „de te fabula narratur“ и се уверих, че съм болен от любов, при това много повече, отколкото предполагах. По-късно се убедих, че когато човек чете книги по медицински въпроси, винаги си мисли, че страда от болките, за които се говори в тези книги. Именно след като прочетох тия страници — прелиствайки ги набързо, защото се боях, че Уилям ще влезе в стаята и ще ме запита към какво проявявам такъв научен интерес, — аз се убедих, че страдам точно от тази болест, чиито признаци бяха описани така прекрасно, и докато, от една страна, се тревожех от това, дето съм болен (благодарение на твърденията на толкова авторитети), от друга, се радвах, че моето състояние е описано толкова ярко; убедих се, че дори и да бях болен, болестта ми бе, така да се каже, нормална, тъй като мнозина други бяха преболедували по същия начин и като че ли цитираните автори имаха предвид именно мен в своите описания.
Развълнуваха ме страниците на ибн Хазъм, който твърди, че любовта е непокорна болест, че тя носи лека за себе си в себе си, че който се разболее от нея, не иска да се избави, а който е съкрушен от нея, не желае да се съвземе. (Един Бог знае, че беше точно така!) Разбрах защо сутринта се възбуждах толкова от всичко, дето виждах; изглежда, че любовта прониква през очите, както твърди Василий Анкирски226, и — ето един сигурен признак — заразеният от тази болест хем е прекомерно възбуден, хем желае да се уедини и предпочита самотата (както бях постъпил и аз същата утрин); но го съпътстват други явления, като силно безпокойство и замаяност, които лишават човек от дар- слово… Изплаших се, като прочетох, че искрено любещият, щом не може да вижда предмета на своята обич, бива неумолимо обзет от такова терзание, което често го слага в постелята, а понякога болестта взема връх над разума, човек губи и ума, и дума и започва да бълнува (явно още не бях стигнал до подобно състояние, тъй като действах твърде умело, докато изследвахме библиотеката). Разтревожих се, като
