прочетох, че ако болестта се изостри, може да доведе до смърт, и се запитах дали радостта, която ми вдъхваше девойката, като мислех за нея, заслужаваше подобна възвишена жертва на плътта, да не говорим за размислите около душевното здраве и равновесие.
Още повече че се натъкнах на друг цитат от Василий, според който „qui animam corpori per vitia conturbationesque commiscent, utrinque quod habet utilem ad vitam necessarium demoliuntur, animamque lucidem ac nitidam carnalium voluptatum limo perturbant, et corporis mvmditiam atque nitorem hac ratione miscentes, inutile hoc ad vitae officia ostendunt“227. Едно крайно състояние, в което наистина не желаех да изпадна.
От една фраза на света Хилдегард ми стана ясно, че тъжното настроение, което ме бе обзело през деня и което смятах за причинено от нежната нега по девойката, наподобява — и то опасно — чувството, обземащо всеки, който се отклонява от хармоничното и съвършено равновесие, усещано от човека в рая, и че тази „черна и горчива“ меланхолия се причинява от съскането на змията и внушението на дявола. Мисъл, споделяна и от не по-малко мъдри неверници, тъй като погледът ми попадна на редове, приписвани на Абу Бакр-Мухаммад ибн Закария ар-Рази, който в „Liber contmens“228 отъждествява любовната мъка с ликантропията, която пък кара всеки, заразен от нея, да се държи като вълк. Сърцето ми се сви от неговото описание: из първом се изменя външният облик на влюбените, зрението им отслабва, очите им се отдръпват в очните кухини, сълзите им секват, езикът постепенно съхне и се покрива с гнойни пъпки, цялото тяло излинява и те изпитват непрекъсната жажда; случи ли се това, те лежат по цял ден ничком, по лицето и краката им се появяват белези като от ухапване на куче и най-сетне почват да бродят нощем из гробищата също като вълци.
Накрая всички мои съмнения за тежкото ми състояние се разсеяха, след като прочетох няколко цитата от великия Авицена, в които любовта се определяше като натрапчива меланхолична мисъл, пораждана от непрекъснатото мислене и премисляне на образа, жестовете или нравите на лице от другия пол (колко вярно и ярко Авицена бе описал именно моя случай!); тази мисъл не се появява като болест, но се превръща в болест, когато, след като не бива удовлетворена, прераства в натрапчив кошмар (но защо бях преследван от тази натрапчива мисъл, след като — да ми прости Господ — бях получил пълно удовлетворение? Или това, дето се бе случило предната нощ, не бе любовно удовлетворение? В такъв случай как може да бъде уталожено това страдание?); последиците са непрекъснато премигване, неправилно дишане, човек ту се смее, ту плаче и сърцето тупти ли, тупти (и наистина — и моето туптеше, и дъхът ми секваше, докато четях тези редове!). За да се установи в кого може да е влюбен някой, Авицена предлага един непогрешим метод, посочен още от Гален229: да се измерва пулсът на болния, едновременно с това да се изричат едно след друго имена на лица от другия пол, докато се разбере при кое име пулсът се ускорява; побоях се, че моят учител изведнъж ще се появи, ще ме хване за ръката и ще се опита да разгадае по пулсирането на кръвта във вените ми моята тайна, от което щях много да се засрамя… Уви, като лек Авицена препоръчваше двамата влюбени да бъдат бракосъчетани и болестта щяла да мине. Макар и прозорлив, той все пак си оставаше неверник, защото не бе предвидил положението, в което можеше да изпадне един бенедиктински послушник, комуто е съдено да не се излекува никога — или по-точно дал обет, по своя воля или по разумния избор на близките си, никога да не се разболява. За щастие Авицена, макар да нямаше предвид клюнийския орден, все пак имаше предвид и случаите, когато влюбените не ще имат възможност да се свържат, и препоръчваше като радикално средство горещи бани. (Дали Беренгарий не е искал да се изцери от любовното си влечение към покойния Аделмо? Но можеше ли човек да се разболее от любов по лице от същия пол и не беше ли това някаква животинска страст? Ами страстта, която изпитах предната нощ, не беше ли и тя животинска? Не, не, отвръщах си аз, това беше някаква сладостна нега, и веднага след това добавях: Адсон, грешиш, това бе нечестива илюзия, страст повече от животинска и след като си съгрешил, постъпвайки като животно, сега вършиш още по-голям грях, като не желаеш да го проумееш!) Но по-нататък прочетох, че пак според Авицена има и други средства — например да прибегнеш до помощта на стари и опитни жени, които по цял ден да говорят лошо за любимата изглежда, че старите жени в това отношение са много по-вещи от мъжете. Може би това беше изход за мен, но в манастира не можех да намеря стари жени (а също и млади); значи би трябвало да помоля някой монах да говори лоши приказки за момичето, но кого именно? Пък и можеше ли един монах да познава жените толкова добре, колкото ги познаваше някоя стара клюкарка? Последният лек, който препоръчваше този сарацин, беше направо нечестив, защото препоръчваше нещастният влюбен да се съвкуплява е много робини — работа, твърде неподходяща за монах. Накрая почнах да се питам: как може един млад монах да се изцери от тази любовна болест, нима за него няма избавление? Може би трябваше да прибягна до помощта на Северин и неговите билки? Натъкнах се на откъс от Арно от Вилньов230, автор, за когото бях чувал и преди от Уилям — той говореше за него с голямо уважение; според него любовната болест се възбуждала от изобилието на течности и пневма или с други думи, когато човешкият организъм има излишък от течности и топлина, тъй като кръвта (която произвежда семето за възпроизвеждане), нараствайки прекомерно, води и до прекомерно увеличение на семето, „complexio venerea“231, и поражда силно желание за съвкупление на мъж с жена. На гърба на средния вентрикул на главния мозък (това пък какво ли е, запитах се аз) имало някакъв център, който трябвало да долавя неосезаемите намерения в осезаемите предмети, долавяни от сетивата, и когато желанието по един предмет, доловен от сетивата, става твърде силно, ето че тази способност за преценяване се разстройвала и започвала да се подхранва само от призрака на любимата личност; тогава се появявала възбуда, обхващаща и душата, и тялото, тъгата се редувала с радостта, защото топлината (която в мигове на отчаяние слиза в глъбините на тялото, а кожата изстива) в миговете на радост излиза на повърхността и лицето започва да гори. Арно препоръчваше следния лек — човек да се стреми да изгуби вярата и надеждата, че ще се добере до предмета на своята любов, така че да престане да мисли за него.
Но щом е така, аз съм изцерен или съм на път да се излекувам, рекох си аз, защото нямам никаква или почти никаква надежда, че ще видя отново предмета на моите мисли, а ако го видя — да стигна до него, а ако стигна до него — отново да го обладая, а ако го обладая — да го задържа край себе си, било заради това, че съм монах, било поради задълженията, налагани ми от ранга на моето семейство… Спасен съм, рекох си аз, затворих томчето и се съвзех и в този момент Уилям влезе в стаята. Потеглих с него из вече изследвания лабиринт (както споменах) и поне за момента се освободих от моя кошмар.
Както ще видим, скоро той щеше отново да ме налегне, но (уви!) при съвсем други обстоятелства.
Ден четвърти
ПРЕЗ НОЩТА
И наистина, докато слизахме към трапезарията, чухме викове, а откъм кухнята проблесна слаба светлина. Уилям веднага загаси светилника. Продължихме крадешком все покрай стените и се доближихме до вратата на кухнята; разбрахме, че шумотевицата идеше отвън, само дето кухненската врата беше отворена. После и гласовете, и светлините се отдалечиха, а някой тръшна с все сила вратата. Врявата беше голяма и сякаш бе предвестник на неприятни събития. Побързахме, върнахме се отново през костницата, изкачихме се в църквата — тя беше пуста, — излязохме през южния портал и видяхме във вътрешния двор да проблясват факли.
Приближихме се; възползвахме се от бъркотията, за да помислят, че и ние сме като другите, дето бяха се стекли тук — кой от спалните помещения, кой от дома за поклонниците. Видяхме, че стрелците държаха здраво Салваторе, блед като платно, и някаква жена, която плачеше. Сърцето ми се сви — това беше тя, девойката, за която мислех непрекъснато. Понечих да се втурна и да я освободя, но Уилям ме възпря, като изсъска ругатни, в които не долових ни нотка на сърдечно отношение, От вси страни се стичаха и монаси, И гости.
Пристигна абатът, пристигна и Бернар Ги и началникът на стрелците му докладва накратко за случилото се. Ето какво бе станало.
По заповед на инквизитора те трябвало да охраняват през нощта цялото плато, като обръщат особено
