Сантяго Ексимено
Оригами
Пред неизбежността на смъртта, в есента, цигарата става още по-мелодична
Шики Масаока
1
Забелязах го за първи път в малкия парк от другата страна на улицата, който бе долепен до сивата и повехнала сграда, в която бяха протекли последните две години от моя живот. По зелената морава на парка имаше люлки в различни цветове, пейки, разположени под дървета с гъсти листа и каменен фонтан с шест тръби, от които изтичаха тънки струйки вода, която не ставаше за пиене.
Този следобед очаквах пристигането на сина ми. Откакто почина майка му Йоланда, редовността на неговите посещения бе нарушена и той от много месеци не идваше да ме навестява. Казват, че времето лекува всичко, но както изглежда, в нашето семейство това правило не действаше. Докато нощта се спускаше над града, с всяка изминала минута ставаше все по-ясно, че синът ми няма да дойде, затова реших да пресека улицата и да направя кратка разходка из парка.
Когато се опитах да отворя старата ръждясала решетка, тя изскърца. Повреденото състояние на входната врата беше очевидно, тя бе оксидирала и по нея се забелязваше дори и прораснал мъх. Под оцапаната й с кал страна и общата мръсотия, натрупана през годините, върху повърхността й се виждаха нечетливи букви, с които сигурно бе изписано името на парка. Опитах се да ги прочета, но бях си забравил очилата в скромното ми жилище и това се оказа невъзможно. Отворих вратата, прекрачих прага на ограденото пространство и се оказах обграден от постоянна, почти магическа тишина. Реших да тръгна по една от алеите от отъпкана пръст между тревните склонове, която водеше към вътрешността на парка и стигаше до декоративен фонтан.
Докато вървях, потопен в мислите си, нещо летящо мина покрай главата ми и леко ме закачи по ухото. Едва го видях — беше бляскаво, бързо и го обърках с птица. Покрих изплашено лицето си с ръка и издадох смешен звук, неподходящ за мъж в зряла възраст. От сенките около мен се измъкна някакъв младеж. Носеше черни джинси и потник в същия цвят, беше с дълга, небрежно поддържана коса, която бе хваната на тила му на плитка. Докато минаваше край мен, той се спря за момент и по лицето му се появи широка усмивка, достойна за телевизионна реклама.
— Съжалявам — почти прошепна — Мислех, че няма никой.
Отвърнах слисано на усмивката му. Младежът се наведе и взе от земята миниатюрна хартиена лястовица, по която бляскаха различни цветове, след това може би малко пресилено ми отправи нова очарователна усмивка. Лястовичката в ръцете му се полюшна от внезапно възникнал вятър и той побърза да я вкара в прозрачна кутийка, която извади от джоба на панталона си.
— Оригами. Вече знаеш — каза сериозно и изчезна между дърветата.
Продължих пътя си към фонтана и седнах на една от разположените в съседство каменни пейки, за да го съзерцавам. Два часа по-късно се събудих уплашен, без да зная по каква причина. Бях вкоченясал от студ, в устата си имах горчив вкус, а освен това имах и ужасно главоболие. После се повлякох към стаята си с размер на кутийка, която се намираше в близкия „затвор за старци“. Там, в самотната й тишина, щях да тъгувам до следващия месец.
2
Когато животът ти е лишен от смисъл, времето изминава много бавно. Бях позволил да бъда прегърнат от ежедневието на приюта и в продължение на месеци се ограничавах в рамките на хранене, спане и гледане на телевизия в залата за развлечения. Старците около мен образуваха групи за хазартни игри на карти или домино. За да не разорят пенсията на някого, залаганията бяха възможно най-ниски. На няколко пъти ме каниха да се присъединя към играчите, но им отказвах учтиво. Предпочитах да потъвам за няколко часа в едно от креслата наоколо и да наблюдавам всичко, което те правеха. Споровете по избор на телевизионен канал толкова ми бяха омръзнали, че когато някой се отправяше към мен, за да поиска мнението ми, аз го награждавах с идиотска усмивка, импровизирах някакво извинение и се качвах в стаичката си, за да си легна.
Приютът ни разполагаше с малка библиотека, разположена в миниатюрно помещение със сиви, ожулени стени и метални рафтове, по които хаотично бяха нахвърляни различни протрити екземпляри, изхабени и смачкани от времето. Един ден реших да извадя две книги, за да попълня с тях безсънните си нощи, които не бяха малко на брой, макар че болногледачките обикаляха коридорите, отваряха вратите и ни правеха знаци да гасим светлината, сякаш бяхме малки деца. Аз послушно загасявах лампата на шкафчето си и когато дежурната се прибираше в будката си, отново запалвах светлината и започвах да поглъщам текста на някоя от книгите. Скоро разбрах, че от колекцията ми, която се ограничаваше до автори като Села, Гала и Перес-Реверте, едва ли можех да измъкна нещо ценно и съдържателно. Но в секцията за занимания по интерес намерих книга с любопитна обложка, върху която бе изобразена птичка от цветна хартия. В нея се говореше за прегъване и на хартия или по-точно за изкуството оригами.
3
Една сутрин, която по нищо не се различаваше от останалите, реших отново да посетя парка. Под лъчите на слънцето всичко ми изглеждаше някак си различно. Там, където по-рано намирах тайнственост и съблазън, сега разцъфтяваше вулгарност. Мястото бе наводнено от деца, които тичаха насам-натам, плъзгаха се върху пързалките, люлееха се на люлките, преследваха се едно друго, смееха се и се караха… На два пъти трябваше да напусна пътеката, тъй като по нея на два пъти премина жена, която буташе бебешка количка. Не, всичко наоколо нито представляваше картината, която си спомнях, нито тази, която търсех.
След като се върнах в приюта, седнах на отделна маса и тихо започнах да се храня. Винаги ни сервираха по две блюда — първото с по-слаба и разнообразна храна, а второто с по-силна, но с намалено количество мазнини, за да спазваме старческата си диета. Виното беше разрешено, но не повече от чашка. Аз често придружавах храненето си с глътка вода и почти не слагах в устата си залъци хляб, дори и ако първото ястие беше супа, а второто риба на скара, които ни се сервираха през почти всички дни на седмицата, с изключение на четвъртък. Една от сестрите се приближи до една от отдалечените от мен маси и помогна на някаква жена да стане от стола си. Наблюдавах сцената, сякаш не принадлежах към това място. Наричат го самовнушение.
Прекарах следобеда си в пълна апатия. Седях пред телевизора, почти без да хвърлям поглед към екрана му, а около мен се разнасяше постоянното шумолене на плочките на домино, които се плъзгаха върху една от съседните маси. Използвах едно от телевизионните прекъсвания, за да отида до тоалетната, а там трябваше да изчакам няколко минути, докато един от изоставените нещастници си свърши работата. Спомням си, че прилагателното „изоставени“ ми го подшушна един от охраната по сигурността, а това бе през онези далечни празнични дни, когато никой не го интересуваше колко чаши вино ще изпием по време на гощавките си. Не го видях повече, но думата остана свързана с онези от нас, които никога нямаха посещения, нито имаха роднини и приятели.
През нощта, дежурните по навик настояваха да ни заключват по стаите ни. След няколко минутен спор със сестрата на рецепцията, която няколко пъти ми намекна за склонността ми към инфаркт и за проблемите ми с простатата, както и за обичайната отпадналост, която показвах и за нехайността, която проявявах към всички тези опасни неща, накрая успях да се сдобия със собствения си ключ и тя ми позволи да направя кратка разходка, а думата „кратка“ беше настойчиво подчертана от нея.
Паркът опресняваше тишината в полунощната сянка. Прекъснах околното очарование с тътренето на обувките си по отъпканата пътека. Фактически бях обул един син сандал и една официална обувка, вероятно представлявах типична картина на дъртак, обхванат от старческо слабоумие. Но за да бъда искрен, съвсем не ме интересуваше какво биха помислили другите за мен. Походих известно време, хвърляйки поглед на една или друга страна, а сърцето ми плахо очакваше някой изненадващ юмрук. Когато някой стане твърде
