в стаята си и с часове прекарвах проснат в леглото, вперил поглед в празното пространство. През някои от дните отварях прозореца и наблюдавах улицата, но тъй като от това място не можех да видя парка, тъгата ме нападаше бързо.
Дните ми преминаваха като есенни листа и скоро стана очевидно, че депресивното ми състояние съвсем не облагодетелства околната среда в приюта. Една особено тъжна утрин, когато сивите облаци бяха потопили небето, шефката на болногледачките ме повика в кабинета си и успя да проведе дълъг, свойски разговор с мен. Няма да ви разказвам подробностите, само ще ви кажа, че след повече от два часа стрелба и примирие, накрая ми бе предоставено разрешение да излизам през нощта по един път в месеца, но с обещанието, че винаги ще се връщам преди разсъмване.
Спомням си, че оня ден не бе четвъртък, но мисля, че беше единствения път, когато си изядох и двете яденета. След това се качих в стаята си и твърдо очертах с кръстче квадратчето на окачения на стената календар, което отговаряше на датата дванайсети ноември.
6
Едуардо седеше на каменната пейка и фигурата му в тъмнината изглеждаше като на тези странни създания, с които украсяват водопроводните капчуци на старите сгради. Когато поставих ръка върху рамото му, той издаде недоволно ръмжене и скочи от мястото си. Отдръпнах се уплашено. Очите му бяха червени, изпълнени с кръв, а лицето му беше бледно, сякаш няколко дни не бе спал. Изглеждаше, като че ли целият бе обзет от крайно напрежение.
— Вие се върнахте, Пако — изрече той, а гласът му звучеше слабо и изнемощяло. — Очаквах ви много дни. Искам да ми помогнете, елате с мен. Извърших нещо ужасно.
Нещо в жестовете му и начина на говорене ме наведе на мисълта, че не трябва да му се доверявам. Почувствах, че се разтрепервам, защото държанието му бе много по-различно от това през другите нощи. Докато мислех на тази тема, Едуардо закърши ръце и започна да прехвърля теглото на тялото си от единия на другия си крак. Този човек вероятно беше единствения на този свят, който можех да нарека приятел, без да се страхувам да сбъркам, затова много не се забавих да се въоръжа с храброст и да кимна в знак на съгласие.
— Чудесно! — извика той, опитвайки се да се усмихне. — Ще дойдете с мен и те ще го разберат. Вие ще им го обясните и те обезателно ще го разберат. Всеки може да има лош ден, не е ли така, Пако? Всеки! Още повече ние, на които животът съвсем не е лесен. О, да, те знаят да извиняват…
По целия път към дома му, Едуардо продължи да говори и да говори, без да спре. Улиците извиваха и се пресичаха, накрая се вляха в една по-широка от предишните. Светофарите по нея следваха един след друг. Но по тях не се забелязваха много коли, може би преминаха една или две. Не срещнахме никого. Докато прониквахме все по-навътре в града, аз се опитвах да запомня пътя за връщане, в случай, че се наложеше да се върна сам. Не го постигнах и съжалявах, че не притежавах по-развито чувство за ориентация.
— Понякога е трудно, Пако, знаете го — отбеляза Едуардо докато вървяхме по някакви тъмни улици и първите капки дъжд започнаха да падат върху нас. — Много е тежко. През някои от нощите, те не спират да се движат и да се вълнуват. И не мога да спя. Прекарвам нощите в бдение, слушайки гласовете им… И те настояват …, изискват от мен да продължавам с работата си… Но аз не исках това, Пако. Не го желаех. Не съм като моя баща.
Ние стигнахме до някакъв осветен портал. След това изкачихме няколко стъпала и без да се поглеждаме влязохме в сградата. После мълчаливо изчакахме пристигането на асансьора. Едуардо си гризеше ноктите, макар че беше с петнайсет или двайсет години по-млад от мен. Нервите го гонеха. Очите му не спираха да се оглеждат наоколо, сякаш се страхуваше, че всеки момент, някой ще се нахвърли върху нас. Едва след като стигна до вратата на апартамента си, той донякъде се оживи и ми отправи слаба усмивка, която бе сянка на обичайната му.
— Сега, Пако, трябва да им се говори, да им се обясни какво се е случило… Бях слаб, позволих си да ме обземат най-отвратителните ми чувства… Но никога не съм искал да им причиня вреда, кълна се… — рече той със сълзи в очите, докато отваряше вратата на стаята си.
Вътре беше топло, може би прекалено топло за времето на годината. При все това, когато забелязах затварянето на вратата зад себе си, усетих, че ме побиват тръпки. После се огледах около себе си с отворена уста. Домът се състоеше от една единствена стая — четири стени. И те бяха препълнени от пода до тавана с онези прозрачни кутийки, подобни на малки пластмасови затворчета. Във вътрешността на всяка от тях се намираха същества — да, същества, не можеха да се определят по друг начин — а те сякаш спореха с преградите си. Докато удряха стените на затворите си, успях да чуя гласовете и виковете им. И всички те се извиваха и мърдаха, следвайки някакъв необясним ритъм, някакво монотонно и нечовешко четене на сгъната хартия.
Без да искам, повдигнах парче хартия, което лежеше на пода. Беше жестоко срязано на няколко пъти с ножица. Красотата на слона бе опетнена, животът му беше покосен от отмъстителни и озлобени ръце. Краката му все още се мърдаха във вечна агония в кройката му, вече останала без смисъл. Пластмасовата кутийка, в която бе пазен се намираше на няколко сантиметра от мястото, където първоначално лежеше, а ъглите й бяха обгорени, което допълнително свидетелстваше за една презряна и изтерзана душа, която го бе направила. Гласовете наоколо молеха за справедливост. Гласовете наоколо крещяха за отмъщение.
Съществата от стените подскачаха и виеха като луди. Риби, дървета, самолетчета, лъвове, птиченца, маски, андроиди, хора, врати… Всички чувстваха загубата, всички усещаха болката. Гласовете им ми подуваха главата и викаха в душата ми.
Повдигнах ножицата.
— Сега разбираш ли? — извика Едуардо зад мен и гласът му едва се дочу вред всеобщата какафония.
Почувствах болката му, усетих неговата загуба, но те ми говореха, нуждаеха се от мен. Виенето на Едуардо не задушаваше молбите им. Забих ножицата веднъж, после още веднъж и още веднъж — оставих се те да направляват ръцете ми. Когато той спря да вика, в стаята настъпи пълна тишина. Всички се смутиха и макар че мнозинството от тях нямаха очи, усетих погледите им и душата ми сякаш усети слабото им одобрително мърморене.
После седнах на пода и заплаках.
7
След няколко часа, те ме пуснаха да си отида, но трябваше да им обещая, че ще се върна. Едуардо се беше грижил за тях през последните няколко години и те имаха нужда някой да продължава да го прави. Разбраха, че не мога да прекарвам много време при тях и че отговорностите на моя живот в приюта са доста ограничени. По тази причина, те ми обещаха да ми помогнат.
Върнах се много късно в стаята си и дежурната болногледачка използва възможността да ме раздразни. Все пак я изслушах мълчаливо с усмивка на лицето си. Обидена от държанието ми, тя си тръгна, но не и без да ми каже, че ще доложи на началничката си. Когато затвори вратата, аз извадих от един от джобовете на палтото си прозрачна пластмасова кутийка. Във вътрешността й нервно се вълнуваше едно малко същество.
Те обещаха да ми помогнат.
Ще го направят през тази нощ.
Информация за текста
© Сантяго Ексимено
© Христо Пощаков, превод от испански
Santiago Eximeno
