Прегърнахме се. Докато се измъквах, видях малката измишльотина на перваза, епруветката, закрепена на издяланата си рамка, и едничкият цвят без стъбло — в любовно бургундско.
За вечерта на трийсет и първи юли вече ти разказах.
Кафенето на граф Кшищов. Мъчейки се да сдържа смеха си, той ми даде чаша гореща черна помия. Мъчейки се да сдържам смеха си, аз я изпих.
— Кшищов — казах му аз. — За какво са ти тези „ш“-та по средата на името? Защо не се пишеш Кристов?
— Никакъв „Кристов“ — отговори ми той. — Кшищов!
После лекцията за Иран, на която не ходих. После срещата с Таня: щърбата й уста, като белег, отбелязваше времето посред това, дето някога й е било лице. Таня беше на двайсет и четири. Полунощ дойде и си отиде.
Да се правиш на разумен човек: много е уморително. Също както и да се правиш на свестен. Трябваше да подремна, разбира се. Само че как да стане? Бях видял жена в женски образ: Зоя, гледана отстрани. Под памучната бяла рокля всичко в нея се движеше — лявата й ръка литваше да оправи метнатия през рамото шлифер; дясната й размахваше пълната сламена чанта; гърбът беше Бразилия, а гръдта — Калифорния; това всичкото синкопирано, аритмично вървеше по пътечката към Дома, където чакаше Лев.
В тъмнината край мен всички дъвчеха сънните залци, гълтаха ги, преглъщаха. Знаех го този сън, всички ние го знаехме — покрай теб се носят самуни с цвят на мед и горчица и се пръсват в мъгла из ръцете ти, върху устните, по езика.
Аз обаче имах друго в устата си. Цяла нощ се въртях и пълзях из зърнисти пейзажи, из пустиня, в която всяко пясъчно зрънце рано или късно се провираше между зъбите ми.
Зърнах го зад преградата и реших, че нощес е изгубил очите си. Честен кръст. Водеха го за ръката или може би го влачеха за ръкава. После прасето просто го метна на двора. Лев описа пълен кръг, залитна, изправи се и най-сетне запристъпва напред.
Спомних си също февруари четирийсет и осма — тъкмо беше пристигнал и излизаше слепешком от корпуса за дезинфекция — първо левият крак, после десният, — но не бавно, защото вече знаеше, че има да прекосява големи разстояния. Сега стъпваше бавно. Сякаш страдаше от кокоша слепота посред пладне. Приближи се и аз забелязах, че причината е по-проста — не го интересуваше нищо, което се намираше на повече от два пръста от лицето му. Очите му бяха извъртяни навътре и го смъкваха все по-ниско, вътрешно го смаляваха. Лев премина край мен. Челюстите му мърдаха, сякаш упорито смучеше нещо твърдо и сладко. Някой скътан бонбон, пъхнат там на раздяла от Зоя? Аз не мислех така. Мислех, че се опитва да отмие нов привкус в устата си.
Аз, разбира се, нямах представа какво точно се е случило между тях. Но усещах тежестта му по начин, който дълго време ми се струваше периферен, перверзен и тревожно безличен. Отлетяха без стон всичките ми социални надежди. По-точно тъкмо тогава спрях да вярвам, че човешкото общество може някога да постигне нещо мъничко по-добро от всичко предишно. Зная, че според теб тази моя надежда се е изпарявала удивително бавно. Но бях млад. И за четири месеца през пролетта и лятото на петдесет и трета година дори тук бях усетил вкуса на утопията, бях се нагълтал с любов и възвишеност.
Два дни и две нощи той лежа по очи на леглото си. Даже надзирателите не се опитваха да го помръднат. Но не можеше да продължава така. На третата сутрин изчаках спалнята да се опразни и тогава отидох при него. Застанах над свитото му тяло. Мънкайки и мърморейки, търках раменете му, докато той отвори очи.
— Работи днес, братле. Днес хапни.
След което го смъкнах от нара и му помогнах да стане.
— Слушай, — казах му — вечно ли ще мълчиш? Какво толкова може да е станало? Е, добре. Значи те напуска.
Лев навири брадичка и пред мен зейнаха ноздрите му. Не мисля, че до този момент го съзнаваше. Пак бе станал пелтек.
— Зоя да ме напусне? — успя най-накрая да заекне той. После пак се замъчи. — Не. Иска пак да се оженим. Както трябва. Щяла да ме следва навсякъде. „Като кученце“, така вика.
— Значи — рекох му — всичко е ясно. Не го вдигна, нали? То на никого не му става, не и тук. Знаеш ли, в цялата история на Дома за свиждане не е имало и едно чукане.
— Стана ми. Всичко мина добре.
— Е, тогава кажи ми.
— Ще ти кажа, преди да умра. — И наистина доста време му трябваше да го изплюе. — Аз преминах — рече той, борейки се с думите, сякаш искаше да ги заприщи с цената на всичко — във втората част от живота си.
Нищо не можех да направя, освен да му помагам с нормите и дажбите. Само дето не можеше да яде. Мъчеше се, обаче не можеше. Извръщаше лице. Пиеше водата и понякога успяваше да преглътне чая. Но нищо твърдо не успя да премине устните му до септември. Никой не се шегуваше, не се усмихваше и не коментираше. Опитите му да работи, да яде и говори бяха мълчаливо зачитани от всички затворници.
От друга страна, аз също бях преминал във втората половина от живота си: по-добрата половина. Той премина и аз преминах. Ние преминахме.
Междувременно лагерът просто изчезваше покрай нас. Всичко тук се разпадаше, а затворниците бяха само препятствие — ние само се пречкахме. Идваше свободата, а пък аз се заех да бездействам. Лев постепенно се върна към предишния си режим — към вдървените си подскоци и въжето за скачане; пак приличаше на боксьор, но с мрачната неохота на някой, когото са накарали да се бие далеч над своята категория. Тръгнахме си почти последни. По това време вече само дето не къртеха дъските от покрива над главите ни. И когато не остана затвор, пуснаха затворниците ей така да си ходят. Лев тръгна пръв.
Трябваше да изчакам три седмици за гумения печат. Ала нищо не ме плашеше, притесняваше или смущаваше. Не се дразнех от нищо: ни от липсващия ми документ за реабилитация, ни от нископриоритетния железопътен ваучер; ни от „пътническата дажба“ хляб. Не се дразнех дори и от гарата в Предпосилов — на пръв поглед абсурд да успееш, след като за една седалка се блъскаха десет души. Запретнах ръкави и заех мястото си на опашката.
Двайсет и четири часа по-късно, докато се настанявах в нишата край прозореца със спечена кръв по кокалчетата и скулите, аз се обърнах и видях залепено за стъклото лице. Качих се на седалката и извиках през процепа:
— Откога си тук?
— От самото начало. Искам да се прибера.
— То се знае, че искаш.
— Не у нас. — Той поклати глава. — Там.
И отново борба, и пак газих крайници и тела (вече непоклатимо натъпкани), и пак влизах и излизах навън, само за да набутам Лев на своето място.
Трета част
1
3-и септември 2004 година, Предпосилов
Днес в местния вестник има статия за дивите кучета в Предпосилов.
Авторът упорито нарича тези кучета „диви“, но ужасено набляга на тяхната дисциплина и колективизъм. Той описва „съгласуваните атаки“ по сергии и магазини, и особено една месарница, в която се вмъкнали през задния двор и „отнесли“ пет свински пържоли, три пилета и щафета салам. Набегът, пише той, бил следен от „патрула“, който с лай съобщил на водача, че теренът е чист.
Авторът компетентно сравнява дивите кучета в Предпосилов с кучетата-„мутанти“ в Москва. Кучетата в
