— Тази битка нали я спечелихте? Боже мили, това беше преди осем или девет битки. А прасетата няма непрекъснато да отстъпват. Знаеш много добре какво има да става. Или може би не. Ти си тръгнал със стадото. Погледни се. Тъпчеш заедно с него.
Пак зачаках.
— И какво ще докарате, ще докарате война с държавата. Да се бием до смърт срещу Русия. Срещу ЧеКа и Червената армия. Да не вярваш, че ще я спечелите?
Не го казах на глас, но открай време знаех какво ни очаква. Винаги съм го знаел.
— Добре. Моля те за последен път. И това не е малко. Само трима-четирима мъже имат шанс да накарат тълпата да спре. Ти си единият. Моля те, помисли си. Трябва да те помоля. За последен път ти се моля като брат.
Искаш майка си и баща си, братле.
— Не всички имаме за какво да живеем — казах аз. — Някои ще умрат. Други не.
Знам колко мразиш насилието. От самото начало знаех как ще се чувстваш. Филмът по телевизията — онзи, дето го гледа в Чикаго — беше всъщност комедия, но един нос бе спраскан и бе капнала кръв. Ти избяга разплакана. Като блъсна вратата, месинговата топка те удари по окото. Ето колко висока беше, когато разбра в какъв свят си попаднала.
На двайсет и пети март властите отвърнаха на удара: трима мъже от нашия център бяха затворени в карцера, където се бяха укрили трийсет-четирийсет доносници. Чухме, че ги снабдили с алкохол и секири, след което отключили всички килии.
Реагирахме моментално. Ние също сменихме своята политика. Спряхме да бием змиите. Спряхме да ги бием, почнахме да ги убиваме. Аз очистих троица.
А сега изтръгни западните си очи. Изтръгни ги и взимай онзи другия чифт… Не очите на Чингис и Хулагу, дръпнати и зачулени, нито тези на Иван Грозни, параноични и набожни, нито тези на Владимир Илич, хем детински, хем дирещи хоризонта. Не, очите на коленичилата край пътя възрастна градска селянка (рязко погражданена): те са виждали глад, отчаяние, вечната и всеобща неправда, не едно и не две извращения. Стига толкова, казват те… Но сега виждам очите ти, истинските ти очи (издължените кафяви ириси, безупречната чистота на бялото); те заплашват да оттеглят любовта си завинаги, също както направи брат ми преди половин век. Е, добре. Пишейки този разказ, аз създавам едно огледало. Виждам себе си в него. Виж лицето ми. Виж ми ръцете.
Лев веднъж ме видя непосредствено след убийство: второто тогава. Години по-късно ми описа въпросната среща. Разказвам ти неговите спомени, неговата версия — аз нямам спомен. Нямам версия.
Цял в нашивки от кръв, запъхтян като куче, дето цял ден е тичало, аз съм минал край Лев, за да вляза в клозета; хлопнал съм на стената вдигнатия си лакът и облегнал глава върху него, с другата си ръка съм затърсил връвта на панталона си; след това съм изпразнил мехура си с отвратителна разточителност и (изглежда) с благодарно ръмжене. Спрял съм и съм издал някакви нови звуци: дъх, изпуснат със зинала паст, докато съм отмятал глава да сваля от челото си горещия гъдел на перчема. Чак тогава съм вдигнал очи. Е, това си го спомням. Бе ме зяпнал с оголени зъби и дълбоки бразди по челото. Посочи надолу към разръфаната връвчица и свалените панталони. Май ще трябва да те помоля сама да си представиш какво беше видял.
— Знам къде си бил — рече той. — Пак си ходил на мокрото.
Така казвахме на убийствата. Мокрото.
— Някой трябваше да го свърши, нали? Трета барака, затворник номер четирийсет и седем. Съвестта му не бе никак чиста.
— Не, напротив. Там е работата, че беше.
— Какви глупости дрънкаш?
— Виж си само очите. Приличаш на староверец. Целуни кръста, братле. Целуни кръста.
Ще целунеш ли кръста: братски израз за чистотата на вярата. Така правели едно време, преди християнството да бъде забранено (както впрочем и всички религии): целували кръста, инструмента на смъртта. Лев ми казваше, че съзнанието ми вече не е свободно. Следователно чувствах не със съзнанието си, а с тялото. Аз бях роб, който си бе върнал тялото. А сега го пилеех наново — ей така. Да, това беше вярно. Ала винаги имах и едни други мисли, ала винаги правех и едни други сметки.
Години по-късно, на съвсем различен етап от моето съществуване, аз седях на един балкон в Будапеща, пиех бира между душа и късната среща с една своя приятелка и четях прословутите мемоари на поета Робърт фон Ранке Грейвс (по баща англичанин, а по майка германец). Стреснах се и намерих утеха в неговото признание, че му трябвали десет години да се възстанови морално от Първата световна война. На мен ми трябваха доста повече, за да се възстановя от Втората. Но той беше прекарал тези десет години на някакъв остров в Средиземно море. Аз прекарах моите отвъд Полярния кръг, в наказателно крепостничество.
Трябваше ми малко време да разбера защо Лев твърдеше, че съвестта на убития доносник не била всъщност нечиста. На свобода, в голямата зона, един донос можеше да ти съсипе живота. В лагера, в малката зона, този донос влошаваше и от време на време скъсяваше и бездруго съсипан живот. Анонимно злословие с цел лични облага: можеш да си сигурна, че е дълбоко престъпно и дълбоко руско, защото само руските престъпници биха твърдели обратното. Всички други — по целия свят — са наясно, че това е престъпно. Само руските — от съкилийниците на Достоевски (доносникът не е подложен на ни най-малкото унижение; на никого и през ум не му минава да се сърди за нещо) до сегашния президент, точно тъй, Владимир Владимирович (който искрено бе удивен от идеята да се справя без тайгата си от отровни писалки) — смятат, че е в реда на нещата. Значи с моята роля в изтреблението на змиите бях виновен по следния параграф: те разбираха какво правят, но не знаеха, че е нещо нередно. „Фашистите ни бият! Фашистите ни бият!“ Сега виждам неясния чар — целия патос на ужасения писък. Но тогава престанахме да ги бием и започнахме да ги убиваме. Аз очистих трима.
Винъс, лагерът беше продължение на войната, на войната и моралния й разпад… Войната между скотовете и кучките беше гражданска. Тази между фашистите и змиите бе война на васалите. След като и змиите изчезнаха (цялата им класа бе източена), се оформиха фронтове за революционна война: войната между фашистите и прасетата.
По време на първата война Лев беше невинен свидетел (като всички ни), а по време на втората — съвестен опонент. Третата никой не можеше да избегне. Той пострада при първия щурм.
4
„Представям ви другаря Углик“
Прасетата.
Всички бяха полуграмотни, но дори аз закачих малко от времето, когато сред тях имаше най-различни типажи, също както при нас — жестоки, добри, неутрални. С това приликата не свършваше. И те бяха почти като нас мръзнещи, прегладнели, мръсни, бъкани с болести, сплашени и тормозени като роби. Само че междувременно еволюираха. Сега бяха второ поколение: прасета и техните синове. Пред очите ни възникваше нов човешки подвид. Този на другаря Углик.
Носех се като сянка след Лев в продължение на години, тихомълком съдирайки няколко души от бой. По въпроса за Углик обаче нямах ход. Лев извади ужасен късмет.
— Защо плачеш? — попитах го аз.
За пръв път проговарях на брат си от поне десет месеца. По това време (януари 1953-а) статутът на Лев в лагера беше като на лайноядите — или още по-долен, тъй като лайноядите първо ги съжаляваха, после спираха да га забелязват, а той беше направо отлъчен. Някои пък изпитваха малко повече уважение. Може би се дължеше на нещо в силуета и ръста му — дребна сгърбена фигурка, раменете превити напред под намачканото лице, вечно сам, отстрани, срещу всички. Без брадичка, разбира се, ала цялата му конструкция беше предизвикателна като някое остробрадо джудже в градска улица. Не че късаше стачни кордони или ставаше от седящи протести, или нещо такова. Неговата простъпка беше нравствена, мълчалива, пасивна. Не беше част от тамошния дух. Не желаеше да почерпи от извора. По това време Лев бе на двайсет и
