затворник, и разперваше ръце. Този хранителен недостиг се проявяваше с диария, дерматит и разстройство на мисълта. Блъскан от горещи вълни посред мраза на тундрата, къпан в ледена пот сред казана на спалните и треперещ, постоянно треперещ, Лев полагаше тежък труд в ударната бригада.
Конрад описва живота в Русия в следната сбита фраза: „честотата на извънредното“. Аз бих казал и друго: „честота на тоталното“. На тоталните състояния, сякаш твой кръвен враг е подбрал от менюто всяко твое страдание.
Както казах преди, новината за Зоя ме бе хвърлила в шок. Този шок продължи до деня, в който слънцето се показа. Виждах само короната — капка перлена течност, размазана по ръба на тундрата. Край на дългото затъмнение: пръстите се разгъваха, а мъжете ръмжаха с гърлена, хъхреща радост. И аз също излязох от тъмата и сянката. Постепенно изплувах от упойката на покоя.
Вече почвах да виждам какви загуби съм понесъл. А те бяха сериозни. Не ми беше останало нищо, нищичко, за което да мисля с наслада… В лагера се практикуваха всякакви прегрешения, по-сериозни и по- безобидни, само че онанизмът не беше сред тях. Урките онанираха, публично при това. Може би и по- младите селяни, само че не за дълго. Но за всички останали онанизмът бе минало. Но фантазиите ги имаше. Всички все още фантазирахме. Според мен.
Аз го правех. Всяка нощ режисирах своя експеримент. Влизах в стаята при заспалата Зоя. Беше късно следобед. Тя лежеше сред ярки като звездите възглавници в нещо като неглиже или късичка нощница (само тук се допускаха вариации). Аз присядах до нея и поемах ръката й в своята. След това я целувах по устните. И тогава настъпваше преображение: тя се вдигаше, вливаше се в ръцете ми и така се започваше.
Еженощната Фата Моргана ми се струваше извор на сила — сякаш черпех живец. А сега ме изпиваше и разяждаше като ръжда. И докато слънцето си проправяше път над хоризонта, аз започнах да си повтарям: „Да, не са го желали, но е факт. Те прекършиха волята ми. А пък аз друго нямам.“
— Пак извади късмет — казах му.
Беше вторият му почивен ден; Лев седеше и чешеше гръб в ниския зид на двора. Примижа към мен и попита:
— Защо?
— Днес получих писмото от Кити. Праща ми по едно на година.
— … и къде е?
Като вдигнах писмото, Лев опита да стане, но залитна и отстъпи назад. При самия арест ти се струва, че си вече наполовина изчезнал. В затвора си бивш човек, един вид вече мъртъв. В лагера си едва ли не сигурен, че изобщо не си съществувал. А писмата от вкъщи ти приличат на свързване чрез немощен медиум, някаква болнава мадам Созострис с чаените си листенца и напуканата си масичка.
— Няма цялото да ти го показвам — рекох му. — Аз съм цензорът. Но съдържа добри новини.
На езоповски език Кити пишеше за ареста на Лев и очакваното препращане в „неизвестна посока“. По- нататък разказваше, че в Москва върлувал грип, та Зоя и майка й се прибрали в Казан.
— А там грипът е по-лек — казах аз. — Новината все пак е добра.
Той се облегна на мен и притисна лице към гърдите ми.
— Толкова съм щастлив. Много хубаво. Хубаво. Да не бъде в града. Все едно какво друго ти е писала Кити.
Още по-добре. Кити пишеше, че било немислимо Зоя да „чака“ Лев. Според нея тя вече си имала нов любовник от института и „го сваляла“ в столовата. Винъс, моят дълг повелява да призная каква груба радост ми донесе това изречение. Казах:
— Е, какво да очакваш от Кити?
— Да, така е. Кити си е такава.
Да, такава бе Кити: доста неблагонадеждна като разказвач. Исках някой по-достоверен да ми каже, че всичко е истина и че Зоя „сваля“ новия си фаворит. Исках да ми го каже някой като Троцки или Георгий Жуков; най-добре Уинстън Чърчил.
— А ти можеш ли да й пишеш? — попита Лев.
— Би трябвало да мога. Но не ми дават. Пък и няма с какво да напиша писмото. Нито върху какво.
— Защо не ти дават? Аз естествено бих се сетил за една-две причини. Ама все пак, защо?
— Заради кучетата.
— Значи така. Кучетата.
В лагера бях известен с начина, по който се справях с кучетата. Повечето затворници, включително Лев, ужасно се бояха от тях. Като бях малък, нашите имаха хрътка колкото муле. Аз дори не я помня, но все пак бях прихванал едно-друго от нея. Страх от кучета нямах. Карах ги да се свиват от ужас. Какво толкова — куче, надарено със свинска природа. Зъби се, пък подвие опашка. Често рискувах да си отнеса боя, като ги карах да се свиват от страх.
Лев каза:
— Ходих до надзирателите да питам. На папката ми пишело „Без право на кореспонденция“. Мислех си, че е кодово име за незабавна екзекуция. И надзирателят така мислеше. Гледаше ту към мен, ту към папката. Нямам право да пиша. Ама няма да се предам. Ще си го извоювам.
Рекох неубедено:
— Радвам се, че не се разтревожи за Кити. И за Зоя.
— Да се тревожа ли? В това много ме бива. Като станахме с нея приятели, най-напред се тревожех да не би да зачене от някого. Не зачена. Не може. Правила е аборт на шестнайсет и не може. После се притеснявах, че ще я арестуват или ще я пребият на улицата. Но да се притеснявам от другите? Не. Тя е… как да ти кажа. Стопроцентова. И аз станах такъв. Затова не се бия. Заради нея. И заради нас.
— Лев, говориш със загадки. Не разбираш ли, че какво правиш тук, няма капка значение?
— Тъй ли? Няма ли? Не разбираш, нали? Всичко има значение.
За капак един едър скот, Абарчук, беше почнал да си пада по него по най-лошия начин. Всяка вечер го търсеше. И защо? Да го роши и дразни, гъделичка и мляска. По това време беше модно скотовете да вземат за домашни любимци фашисти, нищо че според Лев всъщност било обратното. „Изведнъж се оказвам пръв приятел с маймуна-мандрил“ — каза той; твърде дръзко, като имаш предвид колко силно бе стреснат (и с право). Докато Абарчук си проправяше път през бараката с татуираната си кожа и влажната си, златозъба усмивка, Лев притваряше за секунда очи и лицето му притъмняваше. По въпроса за Абарчук нищо друго не можех да сторя, освен да показвам с поглед и движение на раменете, че рече ли да стигне прекалено далеч, трябва да се пребори и с мен. Лев ми каза, че в мое отсъствие било още по-лошо. Тъй че гледах винаги да съм там. Във всички останали случаи разчитахме на Семьон или Джонрийд, двама от ветераните с най-висок чин (капитан и полковник), и двамата герои на Съветския съюз — звание, което при ареста естествено им бе отнето… Вероятно се чудиш що за име е Джонрийд. Доста хора на същата възраст го носеха — бяха кръстени на Джон Рийд, автора на „Десет дни, които разтърсиха света“. В лагера бяха тъй многобройни, че си бяха спечелили статут на специална прослойка от „джонрийдовци“ като тази на „американците“ или „докторите“, лекарите-евреи. В развълнувания си разказ за Октомврийската революция книгата на Джон Рийд почти не споменаваше Сталин, който я забрани и така — образно казано — издърпа килимчето изпод краката на всички Джонрийдовци.
Абарчук носеше разни дреболии за Лев, който никога не ги вземаше. И не само залци хляб, да речеш, а месо — разните му кайми и салами — и веднъж цяла ябълка. „Не съм гладен“ — повтаряше Лев. Не можех да повярвам: езикът на Абарчук бе заврян из ухото му, под носа му се вееше половинка пържола, а той казваше „не съм гладен“.
— Зяпай! — викаше Абарчук, стиснал пантите на челюстта му.
— Не съм гладен. Я, какво ви е татуирано тук, гражданино? Виждам само последната дума. Какво пише?
Бавно и мрачно Абарчук нави ръкава си. А ожулените букви гласяха: Можешь житъ, но не можешъ любить.
— Една хапчица. Зяпай.
— Ям си пълната дажба. Не съм гладен, другарю. Аз съм в ударната бригада.
Като мъж, който не може да прости и забрави миналото на жена и я кара през вечер да сяда до него и
