Влакът тръска и блъска по опростения релеф на тундрата: белият лист на Русия, който чака да бъде изписан от героите и сентенциите на историята. Няма хълмове и долини, само буци и хлътнатини. Топографските вариации тук са продукт на човешката дейност: колосални кариери и изкопи, пирамиди от шлака. Видиш ли планина, плато или скала, струва ти се планета. В Предпосилов наричат планина един изкормен хълм, връх Швайнстейгер, кръстен на геолога (руски немец, ако не греша, от поречието на Волга), който открил там никел в края на деветнайсети век. Сред поля от дървета без клони стърчат стълбове, неопасани с кабел.
Влакчето ни е местен и прилежен разносвач на души; взема ги от градчета с функцията на спални и ги носи към комбината. Някои от лицата са съвсем похабени, други са още нови (бръснати като глави на карфици над анцузите), но всички носят маските на спокойните общежития, все едно не усещат нищо необичайно, никакви незабравими кошмари.
Тръгнал съм, както казват, да се връщам назад по следите си — в опит да си припомня ли? За целта би трябвало да сляза под ватерлинията на „Георгий Жуков“ и да накарам пътниците и екипажа да се наплескат с лайна и повръщано и да полежат върху мен един месец. А пък влакът с решетки на прозорците и вагони, разделени на телени клетки и претъпкани с живи и мъртви правостоящи, трябва да се отбие към страничния коловоз и да бъде зарязан там до средата на ноември. Пък и няма достатъчно хора — просто няма достатъчно хора.
Близо час преди крайната спирка влакът спира до един скромен градец на име Принуда. На перона си пише: „Принуда“. Как да си обясним този пристъп на откровеност? И къде са градовете-побратими Клевета и Амнезия? На потегляне от Принуда вагонът ни внезапно е посетен от облак комари и в негласно единство — без думи, усмивки или погледи, без съзнание за обща цел — пътниците се заемат да ги избият до крак.
И когато са мъртви (смачкани между дланите и размазани по стъклата), на плиткия хоризонт вече се вижда тежката мараня: като руно, пожълтяло по края, за да стопли невъзможния град.
2
„Мога да го понеса“
Неведнъж бях повтарял на Лев, че шансовете му да оцелее бяха доста добри. Това беше догадка. Сега можехме да ги сметнем.
В Гулаг хората всъщност не измираха като мухи. Можеше да се каже, че мухите измираха като хора. Или поне така се говореше преди войната, когато смъртта в лагер бе част от Терора. Цифрите варираха, но смъртността като цяло се определяше от наличието на храна. За наш срам лагерната система посевместно бе зависима от храната.
През гладната трийсет и трета един от седмина умираше; през четирийсет и трета бе един от петима, през четирийсет и втора — един от четирима. До четирийсет и осма цифрата беше спаднала в цялата система и шансовете за оцеляване не бяха по-лоши от тези в грубо скования Съветски съюз, или „голямата зона“, както го наричахме в лагера: зона дванайсета степен. Към четирийсет и осма мухите бяха спрели да мрат като хора, а хората пак си измираха като мухи.
И все пак тук беше Полярният кръг. А телесната маса също беше проблем. В лагера тялото започва да се самоизяжда; брат ми беше заякнал в раменете и торса, но все пак на метър и шейсет си оставаше доста постна трапеза. Да го кажем така: ако в Норлаг през четирийсет и осма имаше десет Левовци, един от тях щеше да умре. Това още не значеше, че той имаше добри шансове да издържи десетгодишната си присъда. Значеше само, че има шанс да издържи четирийсет и осма. Почнеш ли да изчисляваш, шансовете му бяха нулеви. Не, по-малки от нулеви бяха. До края на първата седмица стана ясно, че брат ми не е просто фашист. Беше и пацифист.
Не мога да изредя пълния инвентар на бедите, които се струпаха на Лев през първите му дни в лагера; ако изобщо го правя, то е защото всичките му неволи в Норлаг се събраха и съсредоточиха в нощта на 31 юли петдесет и шеста година, в Дома за свиждане. Това беше неговият руски кръст. Моят също.
През решаващия пръв ден обща работа Лев бе разпределен да „разчиства терена“ с ударната бригада. Това означаваше, че в шест сутринта го спускаха в една яма с половин лопата в ръка и дванайсет часа по- късно го измъкваха оттам. Бригадата му се връщаше в зоната малко преди седем. Оглеждах лицата им; всъщност тъй се вторачвах, сякаш очите ми можеха да го изваят от въздуха. Да — той беше сред тях. Оклюмал, превит, кривокрак — и все пак беше сред тях. Значи си беше изпълнил нормата. Иначе щяха да го оставят долу, докато си я изпълни. Нямаше да го пусне бригадирът, латвиецът Маркарган. Все пак бригадата беше ударна.
Към края на седмицата лицето му вече не беше с керемиден оттенък. Бе обагрено в синьочерно.
— Какво каза, че си?
— Пацифист. Не исках да ти казвам още първата вечер. Ненасилие. Към това се стремя.
— Кой те разкраси така?
— Един татарин иска да ми вземе лопатата. Аз не се бия с него, но не му я отстъпвам. Май започва да схваща. Вчера щеше да ми отхапе ръката — ето виж. Но аз пак не я давам.
— И защо? Ти не се биеш зле. Виждал съм те. По едно време даже беше доста добър — след като наби Вад. А сега си по-силен. Четири години са те карали да копаеш идиотските канавки. Не си някакъв мухльо.
— Да, не съм вече слаб. Само съм пацифист. Давам другата буза. Виж какво — добави той, — не съм Ганди, и в рая не вярвам. Ако животът ми е застрашен, ще се бия да го защитя. И за теб ще се бия. Нищо повече. Имам причини. — Той поклати глава и плю. — И друго имам да ти казвам. Убили са Соломон Михоелс.
Соломон Михоелс беше най-прочутият руски евреин: актьор, международен емисар. През войната бе мобилизирал евреите в Америка и бе събрал милиони долари. Веднъж беше играл пред Йосиф Висарионович в Кремъл. Шекспир.
— Органите го убиха. „Пътна катастрофа“. Първо са го пребили, после са го прегазили с камион. Почва се. Зоя повърна, като чу.
— Нищо не можеш да направиш. Не си там. Тук си.
— Именно. Тук съм.
Видиш ли, Лев току-що бе казал, че след седмица в общата спалня — една от най-спечените и мръсни бараки в Норлаг — още спял на пода. Това трябва да го сложа в курсив — на пода. А това беше изключено. Там долу човек се валяше сред камара прогизнали като гъби лайнояди, немощни фашисти или (друга подкатегория) староверци, пъплещи към мъченичеството. Пък и вонята, вонята… Когато през тъмните векове монголската орда приближавала към града ти, първа стигала зад стените болката от шума. А по- страшна от нея била специално култивираната воня — военизация на кирта, космите, потните подмишници, конските задници и краката. И дъхът: дъх, допълнително обогатен от монголската диета от ферментирало кобилешко мляко, конска кръв и събратя-монголци. В лагера беше същото. Вонята имаше наказателна стойност, беше живо оръжие. А на пода на спалнята човек вдишваше точно дъха на зоната.
— Всичко слиза при тебе — призна той. — Бъркам в ризата си и хващам шепа въшки. И ако са мънички, тегля им една майна и ги връщам обратно.
Имаше към петнайсет причини да не може да остане там долу. Трябваше да стигне до втория ред. Най- горните койки естествено бяха запазена територия на урките, на скотовете и кучките, но Лев трябваше да стигне до втория ред.
Заобяснявах отново. Маркарган ще те пази, казах му. Нужен си му, за да работиш — значи трябва да спиш, да си здрав. Няма да изтраеш дълго в тази бригада, тъй че гледай да се възползваш сега. Стегни се. За най-долния ред хвани някой на по-ниска дажба. Лесно ще го набиеш. После сменяш долното си легло за средно. Този път ще ти трябва пиявица. Той е стигнал дотам с лизане и пълзене. Смъквай го.
— С какво право?
Вероятно ако се замислеше, Лев би ме намерил доста пропаднал като човек. И в момента очевидно правеше точно това. За мен насилието бе станало неутрален инструмент. Дори не дипломация с други средства. Бе разменна монета, също като тютюна и хляба. Отговорих му:
— С какво право ли? Правото на живот. Те ти викат фашист. Дръж се като такъв.
Лев отказа. Остана на пода. Затова беше винаги болен. „Пелагра“ — казваше Януш, младият доктор-
