бях осъден на десет години.
Беше първата сутрин на Лев и той бе излязъл в сектора.
Ето какво му казах, докато стояхме сред лайноядите и техните бодри спирали от дъх, сред засмените им очи. Казах му, че ще стане като тях, ако не намери мъничко кръвожадност в сърцето си. Казах му, че от него се иска да приеме убийството.
Ето какво представляваше Лев на двора. Лицето му, керемидено вече на цвят, беше с разранено чело и сцепена устна. Докато ни брояха, объркваха (и все почваха отначало), много от мъжете в неговата ударна бригада бягаха на място или поне махаха с ръце. Лев подскачаше като дървена кукла.
Втора част
1
Дудинка, 2-ри септември 2004 година
Изразът „стар мръсник“ има два смисъла, от които един е буквален. Тук на борда си имаме старец, мръсен точно в това отношение. Може да беше мръсник и в другия смисъл на думата, ала нещо ми казва, че двете значения трудно се смесват. И кажи сега, Винъс, защо толкова ме влече да поема по пътя на въпросния мръсен старик? Всеки ден ми е все по-противно да се мия и бръсна, мразя даже да пъхам прането си в найлонови торби и да им слагам надписи като 4 чифта чорапи. Онзи ден сутринта само дето не се разревах, след като забелязах, че ще трябва за пореден път да си режа ноктите на краката. Един истински мръсен старик нямаше да си прави труда. Каква дързост и яснота, каква смелост и гордост. Всъщност мръсният старец ме изпълва с дълбока възхита. Нека другите се тревожат за оклепаната със залци брада, смъртоносния дъх и прогнилите пластове на палтото му. Миризмата, която го предхожда и следва, идва бързо като светлината: на мига се усеща, че е влязъл в салона, даже да се намира на четирийсет стъпки от теб. Старецът се държи така, сякаш той не е с нищо виновен, не е негова работа. Той е чист: по някакъв загадъчен начин той е чист. Вчера слезе от кораба; гледах отдалеч как го карат с лодката през мъглата — може би кондензирана покрай него самия — към нещо като консервна фабрика под скалите на западния бряг.
За жените не е тегоба; за тях душът и ваната са, ако не друго, то „приятни и топли“ (такъв израз използва една моя приятелка-англичанка, ще я видиш и ти някой ден); странно нещо, жените така се прехласват по топлото, въпреки че студът всъщност доста добре им понася. Ала целият труд по поддържането „немърляв“ в крайна сметка отегчава мъжа до полуда. От друга страна, виждам, че се налага — всеки ден е все по-наложително. „Пикът“ на осемдесетте: тази дума също си има неприятни асоциации. „Пик“ ли, „край“ ли, все същата работа. Осемдесет и шест няма как да прозвучи добре.
Давам си сметка, че сигурно се стряскаш поне три пъти на абзац. И причината не е само в неизменния потрес от темата или в моето слабо представяне, което оттук нататък още повече ще запада. Не, стряска те най-вече моята страст към изводите и твърденията — апетитът ми да обобщавам. Ти и твоите хора толкова се боите от едрите приказки, че не можете да съставите едно разказно изречение. „Отидох в магазина? Купих портокалов сок?“ Точно тъй, като някаква хипотеза — нищо, че се е случило вече. Освен това казвате „окей“ там, където по-старите биха казали „аха“ или „така ли“ (ако изобщо биха казали нещо). „Казвам се Пит?“ — „Окей“. — „Роден съм в Охайо?“ — „Окей“. И с това всъщност казвате: „За момента не възразявам. Ти не си ме засегнал все още. Засега още няма обидени.“
Обобщенията звучат като опит за стереотип — а това е недопустимо. Аз съм в другия край на скалата. Обожавам обобщенията. Колкото по-широки, толкова по-добре. За широки обобщения бих убивал.
Твоята идеология (ако някой те пита) е „моделът на Запада“. Тук тя би ти била безполезна.
А сега, по обяд, пътниците и екипажът на „Георгий Жуков“ слизат в Дудинка толкова триумфално, колкото позволява броят им. Високоговорителят гръмва, махмурлукът и аз се понасяме бавно по мостика под пуфтенето и бумтежа на военния марш. Да, пристанищата изглеждат така: побеснял духов оркестър с чучурите и фуниите, свирките и сирените, а нататък дрънчат чайниците на цистерните.
Но това е различно. Марсиански пейзаж от ръжда в най-различни концентрации и нюанси. Тук-там плоскостите, олющени от неравности и раковини, са помътнели до простия прасковен оттенък. Другаде са с цвета на артериална кръв, прясно проляна и прясно засъхнала. Ръждата кипи и пръхне, килът на изправения ферибот ти се блещи откъм водата с персонална омраза, сякаш ти си виновен за престъпното окисление.
Докато пъпля и залитам над бастуна си, аз си мисля за онези общо взето абсурдни думи с гръцки произход, означаващи общо взето абсурдни състояния: антофобия (страх от цветята), погонофобия (страх от бради), дейпнофобия (страх от приеми), трискайдекафобия (от числото тринайсет). Да, това са деликатни души. Ала има и страх от ръждата (иофобия); и аз мисля, че страдам от него. Страдам от иофобия. И сега болестта не ми се струва ни най-малко абсурдна — нито ирационална. Ръждата бележи провала на човешката дейност. На човешкия почин, начинание, експеримент: провален и дори не почистен.
Самодоволна до ступор: такава трябва да бъдеш, когато животът ти свършва. Не така — не така като мен. Не смъртта ми изглежда толкова ужасяваща. Ужасявам се от живота, моя собствен живот и последната му равносметка.
В джоба ми има писмо, което още не съм прочел.
Крупните несправедливости — един ден все успяваш да приспиш мисълта си за тях. И тогава мъничките се надигат и хапят със злобните си зъбки.
За момента ме дразни общата благопристойност, налагана от държавата през трийсетте. Аз тогава още бях в пубертета, бих могъл да започна далеч по-сполучливо. Размечтано се виждам на шейната до Шура, под хвърчилото с Христя и за гъби с Галина — първа целувка, първа любов. Но държавата бе против. „Свободната любов“ беше официално класифицирана като буржоазно извращение. Не харесваха преди всичко „свободата“ във фразата. Ама и „любовта“ не им бе по вкуса.
Едва тази година излезе наяве някаква история за сексуалните нрави в двора на Йосиф Висарионович. Явно революционният плам е имал еротични отсенки. С две думи, кръгът около Кремъл бил гнездо на поквара и феодална разпуснатост.
Също както с храната и с жизненото пространство. За тях можеше. За нас — не. И защо? Сексът не е краен ресурс; свободната любов не струва нищо. И все пак държавата — май Никита Хрушчов го бе казал — искаше да внушава, че Русия е чужда на телесното знание. Както ти би попитала: „А това пък защо?“
На кея една малка флота от микробуси чака пасажерите, които бързат към Предпосилов. Не, не сме никак много, унизително малко сме. Тур „Гулаг“ е на загуба, каза ми касиерът, като сви рамене и се прозя беззвучно. Също както в самолета от столицата до града, откъдето потеглихме. Ясно чух как една стюардеса ме описа (докато ми забъркваше питието с една своя колежка) като „онзи гулагски досадник от 2В“. Колко мило да знаеш, че подобно нехайство спрямо руското робство — вярно, премахнато още през осемдесет и седма — е достигнало чак до туристическата каста. Не се скарах на стюардесата. В днешно време започнеш ли препирня в самолета, можеш да отнесеш петнайсет куршума в главата. Но любезният касиер (тъй разчувстван, така помъдрял) вече знае, че има човек, който още проклина и плаче, още мрази и още гори.
Сбогуваме се и оставам сам на кея. Искам да стигна до полярния град както някога, тъй че съм с влака. След десет-петнайсет минути с немалко ругатни (ала без пазарлъци) убеждавам един трезвен докер да ме метне с камиона до гарата. Какво ми става, защо са ми тези псувни и бакшиши? Може би искам да дам някому пример. Вярно, често греша, но поне си заплащам греховете навреме, като давам извинения в брой.
Усещам, че несигурната полярна светлина кара физиологичния ми часовник да избързва и да изостава; всеки ден имам чувството, че съм станал в малките часове на деня или съм се успал най-позорно. Цветовете на колите също ми се струват особени, както изглеждат всички коли на зазоряване под уличните лампи. Махмурлукът ми не е минал. Всички сгради — невисоките блокове — сякаш са се качили на кокили; на пилоните, вбити през топящите се ледове чак в скалата отдолу. Свят на четири крака.
Теорията на Лев за географското предопределение на Русия не е само негова; вече я проповядват
