високи очаквания. Телевизорът беше пренесен до централната сграда. По-нататък научихме, че бил сложен на поставка във фоайето, на изложба като някой древен бронзов релеф или скулптура от бруталистката школа.
Ние двамата също искахме да видим бъдещето. А сега се върнахме в миналото — механизъм от лагери и сачми, в който викахме „хоппааа“ на пет секунди и си мислехме за студената и горещата супа. Горе-долу тогава се убедих, че скуката е вторият опорен стълб на системата — първият беше страхът. В клас попадаш на хора, свикнали да се прехранват с лъгане на деца; седиш там и ги слушаш как говорят очевидно неверни неща (и училището на майка ми беше същата стока). По-нататък откриваш, че всички интересни теми са така безнадеждно спорни, че никой не смее да ги изучава. Публичните дебати бяха скучни, вестниците и радиото гъгнеха от съседната стая, скучни бяха и събранията, и всички приказки извън семейството, защото никой не казваше каквото му беше на ума. Най-интересното място в Русия бе затворът Бутирки в Москва. Страхът ясно защо им бе нужен, ала скуката за какво?
Навън беше голямата зона. Тук бе малката с робските си предели. На свобода всеки извън номенклатурата познаваше вечния глад — неволното мляскане и преглъщане на хранопровода. В лагера гладът приритваше, както сигурно рита един ембрион. Същото беше със скуката. Тя вече беше изгубила всичките си значения на апатия и баналност. Скуката вече не беше просто липса на чувства; тя самата бе чувство, при това твърде мощно. Тих пристъп на скука.
Другата положителна новост беше, че и двамата се сближихме с Януш. Висок, плещест, двайсет и три годишен, той имаше черна коса като джунгла, която растеше с плашеща енергичност; все му казвахме, че бръснарят трябва да му иска вредни. Януш беше доктор-евреин, който беше се хванал в капана на собствената си измама. Не се правеше на християнин (в лагера нямаше особено значение). Правеше се на лекар. А не беше — не още. Най-трудната възможна позиция. Нямаше да е толкова трудно, само дето той беше твърде милостив и все се вживяваше. За първите си операции трябваше да напипва с острието на ножа пътя си в чуждото тяло. Първо правило: не вреди.
Камиони и каски, шепнеха всички. Камиони и каски. Това значеше Москва и промяна на курса. В ЦК бяха взели решение и то стигаше до нас под формата на карабини и фарове.
Населението на лагера се менеше постоянно и ежесезонно; разни множества се прехвърляха, пускаха и прибираха, возеха и извозваха (колко странно бе впрочем, че двамата с брат ми бяхме разделени едва веднъж, и то за година). Можехме само да зяпаме тази аритметика на движението и да се опитаме да открием в нея нещичко като замисъл…
Лев стоеше до прозореца на бараката, гледаше навън и подскачаше едва видимо — така смъкваше напрежението. Каза:
— Слушай. Снощи Абарчук ме приклещи зад дърводелската работилница. Викам си, сега вече ще ме изнасили, ама не. Бе загубил и ума, и дума, абсолютно нещастен. След това се пресегна и ми стисна ръката… И друг път е бил такъв. Но сега според мен се сбогуваше. Май извозват скотовете.
Казах, че това може да е изгодно за нас.
— И защо да е изгодно? — обърна се Лев. — Откога някой иска ни е добре? Знам как да оживея тук. При сегашното положение. Какво друго?
Бяхме затворени в спалните помещения и прекарахме целия ден в непрестанно надзъртане. Пък и кой ли би искал да излезе сред зоната, още повече пък сега, с тези кучета, с върволиците от мъже и с новото разпределение на силите. Вишките за наблюдение сякаш бяха извърнали прожекторите си, а куполите им приличаха на военни каски, изпод които като криви от скорбут зъби бяха щръкнали дула на пушки… Понякога ми се струваше, че играя на забавен каданс хокеен мач (сънен, но смъртоносен: резултатът е нулев, а смъртта е внезапна) и стоя на вратата — не участвам в играта, намесвам се само при належащите гадости.
Изолираха скотовете и ги откараха — като че ли най-лесният начин да спрат войната между скотовете и кучките. Ала след това изолираха кучките. И щом ги откараха, изолираха скакалците, а подир тях и пиявиците. И ако не отчиташ лайноядите, кой тогава оставаше, ами само политзатворниците и доносниците — фашистите и змиите. Както каза Лев, докато зяпаше вън:
— Ами то е от ясно по-ясно. Изолират ни нас.
И наистина. След няколко седмици нашият прясно обезлюден сектор започна отново да се пълни. Всички новопристигнали бяха фашисти.
Изолираха нас. И защо? Как така ще ни дават на равнище система онова, за което мечтаехме — как така ни спасяваха, будеха? За да можеш през петдесета година да разбираш какво мисли Москва, трябваше да си там — в пипалцата, в контролната кула на плужека, който методично изяждаше мозъка на главния. А пък ние не бяхме там. Във всеки случай най-близо до логиката беше Йосиф Висарионович да е почнал да се тревожи за идеологическата цялост на редовия затворник. Силата, която ни приписваха, дори силата да оказваме „разлагащо влияние“, не бе всъщност действителна (дотогава не бяхме фактор). А сега тази сила се обаждаше, че е тук. Процесът отне около месец. Бяхме като слепци и проглеждахме малко по малко. Постепенно лицето се извръщаше към лице, погледът се засичаше с поглед и оставаше вплетен в него. Почна да ни просветва. Политзатворниците се оглеждаха и ставаха политически.
От това следваха две неща. Промяната в курса на Москва означаваше краят, неволното самоубийство на робската система. Второ, двамата с Лев станахме врагове. Край една маса на хиляди мили било взето решение — затова двама братя са готови на бой. Това, Винъс, е смисълът, ежечасният смисъл на политическите системи.
Но няма да задълбавам в политиката. Ще ти кажа каквото ти е нужно да знаеш. И не мога да премълча за надзирателя Углик — за нелеката участ на другаря Углик. Като гледам назад, виждам каква беше политиката по това време: политика на сиамски близнаци, мъже с рибешки опашки и брадати жени. Политика на плужека, който се наричаше атеросклероза.
„Фашистите ни бият! Фашистите ни бият!“
Този вик (който даже тогава имаше своя чар) често се чуваше през лятото на петдесета година. Почнахме да пердашим змиите, тези, дето ги внедряваха по един на десет души. Вече нямаше да се мотаят покрай масите в столовата, да целуват събраните пръсти над двойните си порции. Да, сега като тръгваха през площада към надзорката, то не бе за да допълнят доносите с надежда за допълнителна цигара, а за да търсят убежище в карцера — въпреки че там имаше тиня до колене и охранени дървеници.
Предпочитаният от нас метод за наказание се наричаше „хвърляне“. Тъй постъпвали навремето селяните, както винаги пестеливи. Гледай да не изтъпиш ножа, да не счупиш тоягата: гравитацията ще го свърши самичка. Всеки хваща по крайник, люшва три пъти за засилване, хоп нагоре, като борови трупи, сетне с трясък надолу. После пак ги подхвърляхме, докато не престанеха да ръкомахат във въздуха. След това ги зарязвахме на прасетата, все едно са чували с натрошени костици.
— Нещо си недоволен, братле — казах аз, като влязох, бършейки си ръцете.
— Ти не си ми брат.
Зачаках. Всички се бутаха и блъскаха, за да гледат кого как подхвърлят. Само Лев все се дърпаше.
— Искам да кажа — рече той, — че не мога да те позная. Станал си като Вад. Осъзнаваш ли го въобще? Следваш стадото. Изведнъж ставаш точно като всички останали.
Беше чистата истина. Аз не можех да се позная. За няколко седмици бях станал ударен агитатор, подбудител-стахановец — искания и митинги, провокации, стачки, петиции и протести. Мислиш си: да, изместването, трансфера, механизмът на сублимацията. И наистина целенасочено търсех химическата топлина на масовата емоция, силата като дразнител. Ала никога не изгубвах от поглед евентуалния изход, евентуалното бъдеще.
— Моля те, помисли си. Ти и твоето стадо сте избрали посоката — продължаваше той. — Ескалация и насилие. И сте адски наясно какво има да става.
Отначало за кратко изглеждаше, че тази изолация на политзатворниците има подтекст: да работим до смърт (порциите по-малки, часовете по-дълги). Но прасетата още имаха квоти за изпълнение, а ние вече разполагахме с оръжието на стачката. Тъй че можех да кажа с известна надменност:
— О, разбирам. Искаш си шестнайсетчасовия работен ден и наказателната порция. Аз обаче не ги ща.
