няколко ъперкута в брадичката, после скачаше на гърдите му и го душеше, докато млъкне. Сега вече, отметнеше ли глава в някоя столова в Казан, то не беше за да почне гражданска война със самия себе си — за да хвърли на фронта й всичко. Само неохотно слушаше Зоя, която го караше да яде зеленчуци. Главата назад, а надолу — парчето спаружено цвекло или съвсем беззвучната краставица. Имах чувството, че не се бори с дефекта си, а го храни. Една нощ, след препиване с водка, той ми каза, че е спрял да чете. Каза го не между другото, а като предизвикателство. „Ако е зле написано, няма да ми хареса — продължи той по- меко. — А добро ли е, побеснявам“.
Момичетата бяха по-умерени, но ние с Лев поглъщахме обичайните количества алкохол. И двамата се поддавахме на вековната инерция на руското пиянство. Може да се изненадаш, но и двамата имахме доста прилично пиянство: бяхме хрисими, подобаващо тихи, не се случваше често да ревем и да буйстваме. Към средата на третата бутилка идваше момент, когато очите му срещаха моите и почти си признаваха един миг съжаление — или може би просто го пропускаше поредната вълна болка. Той не привличаше внимание като пияч. Това наистина би било трудно постижимо. Виж, като пушач привличаше внимание. Пушенето (както и пиенето) поразсейва тревогите. Помъчи се да не пушиш в Русия и ще видиш докъде ще стигнеш. Лев ли? Лев се хранеше, хванал цигара с ръката, в която държеше и ножа си. И когато посегнеше да я гаси, жестът беше единствено стъпка към паленето на нова. И така по цял ден. Според Зоя Лев пушел и по време на бръснене.
Веднъж гледах как вдишва дима с обичайната страст и у мен се вгнезди една мисъл, която галванизира подмишниците ми. Беше следната: зъби на луд. Хубавите му зъби, макар и обилно покрити с петна, все още изглеждаха достатъчно здрави. Само ъгълът беше разбъркан. Вече не стърчаха гордо, а се килваха и привеждаха, и препречваха помежду си. При напълно безумните това стигаше още по-надалеч; тевтонични движения под кората дърпаха и извиваха зъбите.
Ами аз? Сигурно бих издържал по достойнство, да не бяха танците.
Случи се на три пъти. Все по същия начин… Грамофонът у нас я привличаше отвъд разума; тя заставаше до кутията, като че ли беседваше с него… На три пъти виновно помоли да й пусна американски джаз. Слушаше го и кимаше, после врътваше леко глава, тропваше с чаша по масата и протягаше елегантно издължена ръка към мъжа си. „Вече спрях да танцувам — казваше задължително Лев. — А пък ти не умееш.“ И аз ставах да танцувам със Зоя — колеблив руски джайв. Не усещах добре ли танцува; знаех само, че е адски щастлива, толкова, че се чувствах въвлечен и компрометиран от сиянието на лакомата й усмивка. Но дори на една ръка разстояние тя подскачаше като пукащ кестен. У нея имаше съпротива, като разцентрована противотежест в шахта на асансьор.
Случи се на три пъти: на три пъти й причерня пред очите и се строполи в краката ми, просната по гръб и разтрисана от беззвучен смях, със стиснати очи и ръце на сърцето. Последния път (вече стигнахме фазата на последните пътища) лятната й рокля, съпротивлявайки се на бързото падане, се запретна над кръста й… Не бе само еротичният шок, светлосенките по пристегнатите в чорапи бедра, тънката архитектоника и вниманието към детайла в неизбродните сводове, стълбове, сглобки. Бях стъписан от нейното безсилие, от беззвучния смях, от невиждащите очи, от сключените на сърцето ръце; бях стъписан от нейното безсилие.
— Това ти беше за последен път — рече Лев, докато я изправях на крака.
Мисля, че вече споменах хладината, към която по-големият брат винаги може да прибегне. Този хлад търсех сега. Да си оставиш известна дистанция, да се подготвиш за катастрофата.
Аз естествено не го питах дали все още пише стихове. Ако беше сред живите и сред нас, Вадим би го попитал. Някой, който го мразеше, би го попитал това.
Както ти би го казала, Винъс: вземи примера с Палечка.
Преди да се спаси на крилете на изцелената птичка, преди да я избави онзи мъничък крал на цветята, както помниш, мъничката ни Палечка е на път да се жени за кърта. Да си вземе насекомоядец с очи като точици и да прекара остатъка от дните си в мрак. „Ами ти би ли взела кърта за мъж?“ — питах аз. „Да, разбира се!“ — отвръщаше ти разпалено.
Нямам предубеждения! Та ти беше на шест годинки. Близо месец по-късно пак се върнахме на въпроса за Палечка, както често се случва с детските ни въпроси, и аз пак те попитах. Ти мълчеше объркана: първата ти дилема. Преценяваше реалността на женитбата с кърта. Вече искаше да я избегнеш. Ала как да го сториш, без да нараниш чувствата на кърта? „Наранените чувства“. Всяко малко момиче доста бързо попива тази фраза. Единственото момченце, което познавах добре, никога не би я използвало. Момиченцата разбират, че чувствата също имат права… Какво впрочем се бе случило с теб през онези четири или пет седмици? Някакво мистериозно израстване или издигане. Ако снимаха филм за живота ти, тъкмо тогава щяха да се усетят, че една нова прическа и обувки с платформи няма да свършат работа; че е време да вземат по-голяма актриса.
След години за кратко бе съпруга на кърта, нали ходеше с онзи Найджъл. Казах ти, че до теб той изглежда като счупен чадър. Забелязах, че после се придържаше към кралете-цветя, само тук-там се прокрадваше някое бодливо свинче или пор.
Но да речем, че Палечка беше станала невеста на кърта. Да погледнем от неговата перспектива. Те живеят съвместно в пръстта, в задушаваща влага и мрак. Малката хубавица е любяща съпруга. И все пак този кърт, полусляп по природа и с природна ненавист към цветята и слънцето, чувства колко угнетена е Палечка — тя, родената в чашката на лале. Не е в негов стил да й предложи раздяла. Затова прави своята дупка дори още по-гробоподобна, по-усойна и влажна, и така я заставя да си тръгне.
3
Тунелът Саланг
Тя наистина го напусна, на петнайсети септември шейсет и втора година.
Бе денят след изхода от кубинската криза. И това ни внушаваше фалшив оптимизъм. Зоя е напуснала Лев: е, светът не свършва. Поне не и за мен. Имаше ли катализатор? Даже Кити, която отиде да подложи майка й на кръстосан разпит, никога не узна подробностите, макар да твърдеше, че долавяла екот от скандал… Знаехме, че Зоя се е върнала на работа в училище. Водела театрален кръжок. Знаехме още, че е била уволнена набързо. Беше в Петербург, където старата Естер щеше скоро да дойде при нея. Лев все още живееше в половинката им бордей край Казан.
Не го виждах почти цяла година. Но си пишехме. Ето какво се случи с него.
В първото си писмо отправих практическо предложение. Мислех си да му купя документ за реабилитация, също както взех своя преди години (и както смятах да се сдобия също с партиен билет). Той се хвана за думите ми и поиска в допълнение крупен заем с план за погасяване и лихвени начисления. Гледах плана с процентите, с десетичните дроби, и се чувствах дълбоко стъписан. Като по-голям брат аз естествено бях възхитен от напускането на Зоя. Притесняваше ме реакцията на Лев: схема за погасяване, която стигаше надалеч-надалеч в бъдещето. Как така светът не свършваше?
Този октомври той успешно кандидатства за работа по един минно-строителен проект в Тюмен, отвъд Уран, отвъд Екатеринбург. По Коледа ми изпрати снимка на луничава, очилата блондинка в осветен от неон коридор, сключила ръце зад гърба си. Тази двайсет и пет годишна девойка срещнал в заводския диспансер: Лидочка се наричала. Бих добавил, че в писмото Лев споделяше известна реакционерска гордост от факта, че Лидия беше (тоест „е била“) девствена. Хвърлих още един поглед на снимката и, да си кажа право, не бях никак учуден. А освен това мълчаливо заключих, че девиците не ме вълнуват особено. Много ясно. За какво ми бе девствена? За какво ще говорим по цяла нощ?
Идния февруари брат ми бе повишен, а пък Лидия беше бременна. Лев обаче все още бе женен, а разводът не ставаше лесно като навремето. Преди беше наистина лесно. Дори нямаше нужда да дърдориш като мюсюлманите, от които се иска да повторят три пъти „развод“. В СССР бе достатъчно да го кажеш веднъж върху пощенска картичка. Но сега, по причини, на които ще се спрем по-нататък, и двете страни бяха длъжни да присъстват в съда. Не разбирах защо Зоя не желаеше да съдейства, а пък Кити не можеше. Лев реши, че ще е по-прилично да отиде до Петербург. След като обясни, че Лидия е — както казват испанците — embarazada, Зоя се съгласи; а оттам нататък бе въпрос на бюрокрация.
Аз кумувах на сватбата им през август. Брат ми изглеждаше по-спокоен и силен, а набожните родители на Лидия изглеждаха най-накрая доволни; всичко вървеше прилично добре, като вземем предвид, че Лидия беше — по думите на Кити — „напреднала“. Беше дълга и тънка, с нозе като макарони — като Кити или като
