— Какво прави?
— Души дрехите му.
Щорите никога не се вдигнаха. На третата сутрин Лев каза, че доколкото въобще усещал физическото си тяло, сякаш му се виело свят. Взеха го в болницата на Тюмен и още същия следобед го прехвърлиха в Екатеринбург. Дръпвайки ме от Лидия, лекарят каза, че никога не е виждал пациент да реагира толкова слабо на такова масивно вливане на лекарства. Нарече го „аварийна каскада“: орган след орган отказвали да му служат. Брат ми лежеше неподвижен и тих върху вдигнатото легло, ала в същото време беше в бясно движение. Обикаляше край главата ми, чезнеше във водовъртеж.
И през цялото време си остана в съзнание. Очите му сновяха от лице на лице — ту към Лидия, ту към Кити, ту към мен. Бяха очи на човек, разтревожен, че нещо забравя. После си спомни. Сбогува се с нас един по един. Позамисли се над лицето ми. Не ме разкривай, помислих си аз. Не ме издавай.
— Най-сетне, а? — рече той. После пророни: — Моля.
Лев предаде дух в същия ден, в който умря Леонид Илич — на десети ноември. В един ден с човека, който изпрати Артьом в тунела Саланг.
4
Дом на позора
Тя живееше, Винъс, в един дом на позора… Чакай малко. Ами някакъв интервал за приличие? Не, вече имахме интервал за приличие. Продължи двайсет години. Аз, разбира се, можех да мисля, както скитах из московските улици, че съм само посланик с траурни новини, като примерен брат — като примерен брат. Само че не го правех. Имах план. А тя, Винъс, живееше в един дом на позора.
Най-известният блок по крайбрежната „Фрунзенская“ беше плещест, изпъчил покрит с ордени торс, като че ли отдаваше чест над река Москва: неокласическа готика, агресивен мащаб. Като го наричам позорен, аз използвам думата в старото й значение, не като „неприличен“. Бе строен след войната за победната номенклатура и все още съдържаше множество уважавани и доволни масови убийци — необщителни склеротици на държавна пенсия. Сега обитателите бяха по-разнообразни, но като се регистрирах и изчаквах позвъняването на надзирателя, можех да забележа някой Молотов тук, там пък някой Каганович. Стъпих в дървения асансьор, който се залюля на държачите си. Докато се издигах, старият механизъм заскърца, сякаш шахтата с люлеещата се противотежест беше осем етажа висок уред за изтезания. Клетката на асансьора се издигаше вътре в него към дома на позора.
Бях вървял през града от хотел „Россия“, където бях наел апартамент с изглед към Червения площад. Денят беше седемнайсети ноември 1982-ра, Леонид Илич пътуваше към сетния си покой. На погребението на Йосиф Висарионович през петдесет и трета година Москва цяла скриптеше — хора виеха, клаксоните ревяха, разпишели се бяха фабрики и сирени. В цялата си история Русия не бе виждала толкова лудост. Стотици, че и може би хиляди бяха стъпкани или смачкани (и не само в Москва). Сестра ми бе там. Труповете, разправяше тя, се търкаляли като бурета по стръмния склон към площад „Трубная“ и се спирали рязко в кърваво езеро. Дори Пастернак, дори Сахаров са усещали паника. Едно стряскащо мощно присъствие вече беше изчезнало, мястото му зае едно стряскащо мощно отсъствие. В образувалия се вакуум всеки вярваше сериозно, че самата Русия ще… ще какво? Че Русия ще спре да съществува. Само евреите бяха доволни. Само робите и евреите… А за Леонид Илич — нито скръб, нито апокалипсис. Нямаше смъртоносен излишък от човешки тела, само срамен дефицит. И пак същата мисъл: Йосиф Висарионович просто беше изчерпал целия си народ. Просто бяхме изчерпани. В този ден оплаквачите бяха извозвани с автобуси и камионетки от близките фабрики и стопанства. Бяха облечени в черно. Черното на жените бе подкожурено и опърпано, черното на мъжете лъснало от употреба. Сякаш целият град беше пълен с погребални агенти и подобия на Джоселин. Аз също носех черна вратовръзка под белия си копринен шал и кашмиреното палто.
Тези двете предадох на униформената прислужница. След това се обърнах. Зоя беше застанала до една кръгла маса, опряла на нея пръстите си в ръкавици. И тя също бе в траур: черен костюм, черни чорапи и обувки, фино мрежест воал, прикачен към ръба на кадифената й шапка.
— Клеопатра — рече тя с равен глас — хубаво го е измислила. — Хвърли изпитателен поглед върху смръщените ми вежди, плетената ми черна вратовръзка. — Тя убивала всеки пратеник, който идвал при нея с лоши вести, разбира се. Точно както е редно. Но понякога го убивала, преди да си отвори устата. Предварително. Сега трябва да те убия. За Артьом Кити вече ми каза. Но не идваш за него, нали? За баща му. За брат си. Първият ми съпруг.
Залюля се напред и ме погълна. Аз се канех, каквото и да се случи, да натрупам сензорни впечатления, бъдещите си спомени за ухание и за допир. А мъжете в Русия знаят как да тешат скръбни руски жени. Знаят си, че прегръдката ще продължи дълго и че някакви волности ще им се позволят. Изглежда, бе разрешено да погалиш отстрани горната част на торса; а когато мълвиш „ето, ето“, то се отнася и за смътната плът под едната й мишница, и за смътната плът под другата… Зоя плачеше с цяло тяло. Чувствах палещия й дъх в ухото си, докато тя хлипаше, хълцаше и преглъщаше, а воалът й ставаше все по-мокър до моята буза. Воалът — този скръбен трикотаж за очите, за носа, за устата; когато тя се изправи и се дръпна, беше залепен за лицето й — и не само със сълзи, а и с други течности. Зоя вдигна едната си черна ръка и посочи с другата.
Един от трите витражни прозореца на дневната бе отворен към утрото. Докато приближавах към трептящата стъклена повърхнина, усетих някаква воня — уж сладняща, но някак злокобно; знаех, че идва от шоколадовата фабрика „Червеният октомври“ от отсрещната страна на улицата, но ми напомняше за човешката воня сред арктическото топене. Униформената прислужница се промуши край мен и затвори прозореца с лек възглас на изненада. Как, попита тя, предпочитам кафето си? Не поисках кафе. Плашех се от най-лекия прилив на вълнение. Трябва да отбележиш това. Аз не бих могъл да говоря какво значи да загубиш дете. Ала загубата на почти всеки друг човек действа опияняващо. Моят случай бе рядък и гаден, съгласен съм, но по мои подозрения всички чувстват това оживление. В крайна сметка от теб се иска да усетиш най-силния от всички възможни контрасти. Чувствах се много жив. Ти не се притеснявай. Сметката идва по-късно върху сребърния поднос. Плащанията се извършват на вноски — това, което англичаните артистично и невярно наричат never-never. Както казах, трябва да отбележиш тези разсъждения за загубата на близък човек, Винъс. И ти също ще я преживееш.
Докато тя се върна, аз бях на четвъртата си цигара. Този път воалът бе вдигнат, забоден на шапката… Забелязал съм, че на срещи след дълга раздяла хубавите жени неизменно постъпват така — предпазливо пристъпват към теб със сведени и леко наклонени лица, надничайки не из руините, а от музея на едновремешната си хубост, в който техните експонати са поставени зад стъкло. Зоя, уредничка на самата себе си. И разбира се, нищо не липсваше, въпреки тена от здрач и руменец, въпреки самоовлажняващата се плът: свилените прорези по челото, посинелите джобове под очите, резките върху горната устна. Гледана отпред, фигурата й сякаш бе запазила своите очертания и контури, но при всяко обръщане (да подхванем наново ученическата метафора) един рифоподобен карибски остров сякаш се откачаше и отплаваше чак до Панамския залив.
— Неговият костюм! — рече тя. — Неговите обувки! Пет минути опипвах палтото ти. Нямам спиране.
— Ами ти — казах аз. — Косата ти…
— Да, все още е черна. Скъсвам я от боядисване веднъж седмично. Посивяла съм. Като Волтер. Не е ли ужасно да се появиш тук. Искам старите ми приятели до един да ослепеят. Аз… — Тя оброни глава, видимо се заслуша. После каза: — Той идва. Той идва. Само мъничко ще постои. Иска да изкаже съболезнованията си.
И той влезе през двойната врата… Към шейсета година в Петербург и Москва все още се срещаха плакати с образа на Ананий. Седнал до някоя маса, подпряната брадичка, спуснатият кестеняв перчем и престорената решителност върху смръщените уста, изразът на бохемска арогантност. А сега? Немалко бабички имат съдбата от старици да станат на старчета: старчета с женски гащи и комбинезони. Другата метаморфоза се среща доста по-рядко, ала гледайте го Ананий, стара чанта с костюм и вратовръзка. Дори скованите му, изнесени назад рамене бяха женствени. Имаше и онази пъргавина, която някои харесват у по-старите дами. Само в храстовидните вежди си личаха грижите и пресметливостта на мъжа.
