със своята торба кокали и със счупената епруветка в транса на благоденствието и зяпах цялата клоунада. Клоунада на непоправимите.
Застаряващите руини, за които ти споменах — тези, дето не щат да си тръгват — стоят скупчени в един ъгъл и продават — на търг — своите аналгетици на линеещи младежи в якета от винилови покривала за автомобилни седалки. След петнайсет минути всички се сгромолясват, плясват долу в кървавочервените локви (железен окис), бъкащи от използвани спринцовки, използвани презервативи, опаковки от американски десертчета и строшено стъкло. Един друг се гледат как падат. Да, нищо не е станало. Дивите кучета имат повече дух. Точно така, стой си долу. Никой няма да оближе лицето ти или с чукане да се мъчи да те връща към живот.
Падаше се петък вечер и Предпосилов беше пиян — не от водка, а от медицински дезинфектант, спирт по трийсет копейки флакона. Една будка беше открита към улицата. Приближих се и я огледах. Гледах кротката двойна брадичка на блондинката зад гишето. Нямаше друга стока освен медицински спирт и книжлета от един и същ жанр. Ето какво се предлагаше: „Митът за шестте милиона“, „Моята борба“, „Протоколите на ционските мъдреци“ и спирт. Знаеш ли, вероятно Русия не е успяла да покрие някой задължителен етап от развитието си. Не съвсем като Зоя. Русия се е научила да пълзи и се е научила да тича. Само дето не се е научила да върви.
Утре ще летя до Екатеринбург. Готов съм. Можем да приключваме вече с две писма от лечебницата.
5
Писмото на Лев
Датата е 31 юли 1982 г.
Братко, започва писмото, обещал съм преди да умра, да ти дам отговор на въпроса. Ще удържа първата част от това обещание. Сигурен съм, че ще заситя твоето любопитство. Смятам също така да измъча душата ти. Приготви се.
От двайсет и шест години насам аз се мъча да напиша дълго стихотворение със заглавие „Дом за свиждане“. Дълго стихотворение. Само че по законите на симетрията моята искра или муза умря през онази нощ заедно с всичко друго. По-нататък ще видиш, че доста по-късно успях да напиша две-три строфи. Надали ще ти се сторят особено интересни. Боя се, че са за Артьом. Детски стихчета. Нищо повече.
Не, не успях да напиша онова стихотворение. Не можех да разкажа точно тази история. Ала след като вече съм мъртъв, мога да я разправя на теб.
Пиша това писмо в болницата. Нашата здравна система може да пипа грубо (с кални нокти), но пък пръстите й са широки. Такова й е отношението към болестите. Само лечение, никаква профилактика. Затова пък ме използват, за да изпробват новото лекарство за астма. Не съм първият. Ясно е, че повечето, ако не и всички досегашни пациенти са получили фатален инфаркт. При това доста рано. Но дотук интересите ни са общи. Дишам лесно, сърцето ми се държи. Колко сладък е въздухът. Какъв лукс е да вдишваш — и да знаеш, че можеш да изпуснеш проклетия дъх. Въздухът, даже този с вонята на пепелници (всички пушат на поразия, лекари и пациенти), силни медикаменти и туберкулоза в последен стадий, е приятен на вкус. Въздухът ми е вкусен.
И тъй — гледах я как изкачва пътечката, а огънатото стъкло на прозореца подчертаваше походката й, фигурата й. Зоя влезе. И моментът на срещата беше точно какъвто ми се искаше. Чувствах силата на определени клишета — „извън себе си“, да речем. Имах нужда от две усти: да целувам с едната, с другата да славословя. И от четири броя ръце: една за копчета, една за клипсове, една за галене, една за стискане. И през цялото време зареждах спомените си, които се бяха изхабили от преповтаряне. Като прегърнеш Зоя, тя се извива и едва ли не се гърчи, сякаш за да разшири обсега на докосването ти. И децата го правят. Артьом го правеше.
Със свалянето на всяка дреха се разтваряха огромни запаси от възхита. Ако на този етап имаше някакво нежелано усещане, то бе някакъв смешен страх. Спомняш ли си лайнояда, дето си изтъргува купичката и лъжицата, след което умря от свръхдоза, от една двойна порция? Пък и кой би забравил съдбата на Кедрил Лапача? Докато Зоя ставаше все по-гола и по-гола, аз си мислех за онези абсурдни царски пирове, за които толкова фантазирахме. Устни от сьомга и паунови клепки, възварени в мед и хайвер от михалица. И по двеста ястия като тези, с четирийсет и пет вида сладкиши и с трийсет различни салати.
Тук ще трябва да споделя нещо от любовния стил на Зоя. Аз не съм претенциозен, нито собственически настроен към тези неща (както, струва ми се, си ти). Пък и като умре, човек става недотам срамежлив. Аз и без това смятам да те натоваря — да те спъна с букаите на тайните. Абсолютна алхимия — тя бе едра жена, но в леглото тежеше половин килограм. Освен това беше много изобретателна, свръхестествено негнуслива и издържаше страшно дълго. През първите ни девет месеца заедно любенето — би било справедливо да кажа — имаше първостепенна роля. С кратки паузи за сън и храна последната ни сесия (преди сватбения ни ден и десетминутния ми процес) продължи седемдесет и два часа.
Скоро след като влязохме в Дома за свиждане, ние вече го правехме — това, което се прави. Бях така развълнуван от своята готовност, от способността си, че доста дълго не се и запитвах какво всъщност не беше наред. Ето какво — и отначало ми се стори покъртително. Докато се любехме, аз не мислех за жена си. Мислех за вечерята си. Огромните късове хляб, цялата херинга и онзи богат на мазнини бульон, който ти и останалите тъй внимателно и затрогващо бяхте събрали. Разбира се, можех да си кажа, „вече осем години не ти се е случвало при вида на храна ти да правиш съвсем друго нещо“. Само че ще излъжа, ако река, че вече не бях много изплашен. Сред най-плашещите неща тази вечер беше чувството, че нещо ме обзема отвътре и оставам единствено зрител на едно чуждо аз.
Навечеряхме се. И вечерята беше невероятна. Водката и цигарите също. След това и помогнах да се измие. Бе прекарала целия ден в каросерия на камион и не можех да различа мръсотията от синините. Две седмици по пътищата и влаковете. Бях така възхитен от куража й, верността й, красотата и свръхестествената й жизненост. Бях изпълнен с признателност и отново възбуден.
Този път отначало бях щастлив да открия, че не мисля за ядене. Но това задоволство ми попречи да усетя веднага, че копнея за сън. Сън и жалост. Бе от миговете, в които стаените чувства и мисли ти разкриват резултата от мълчаливия си труд. Изведнъж виждаш какво те е мъчило, колко силно те мъчи — и то основателно. Исках да ме приспи с жалостта си. Точно това исках. И накрая наистина спахме, часове наред, после призори пихме чай от нейния термос и отново започнахме. Този път аз не мислех ни за ядене, ни за сън, нито даже за свобода. Междувременно бях намерил истинската си тема. Мислех само какво съм загубил.
И какво беше то? Спомних си първия закон на лагерния живот: за теб нищо, от теб — всичко. Спомних си и девиза на урките (много от тях си го бяха татуирали): Можеш житъ, но не можеш любить. Би било твърде страшно да кажа, че съм изгубил цялата си любов. А и нямаше да е вярно, просто нямаше да е вярно. Ето какво се случи, братле — бях изгубил цялото си желание за игра. Цялото.
Надали ти е убягнало, че Зоя е далеч по-красива от мен. Та и ти си го казвал неведнъж: през четирийсет и шеста. Уверявам те, че го знаех — с всичките си сетива. И бездруго бях благодарен на несръчните благодеяния и на моята Олга, и на моята Ада. После Зоя — рязко повишение. Тя, която за една нощ излекува заекването ми. Какво друго умееше? Да ме направи висок, да ми сложи брадичка и еднакви уши? И, да, тя го направи, направи го.
Тя ме преобрази. Както можеш да си представиш, моят отговор беше безгранична признателност. Тя приемаше формата на неспирни хвалебствия и безкрайна загриженост, нежности и прегръдки, цялото ми внимание и една страст, която нямаше горна граница. „Видовата принадлежност“, за която ми говореше през месеците героическа лудост на 53-а година, чувството за „вкорененост“ — ти намираше в общността нещо, което аз вече бях открил у един отделен човек. С тази свръхлюбов аз обръщах везните. Беше като религия, съчетана с разума. И аз я изповядвах сам.
Онази нощ в Дома за свиждане цялото ми съзнание за малоценност, за радикална малоценност, се завърна с все сила. Към всеобщото удивено мърморене се прибавяше един друг глас, който казваше „Остави, че изглежда като селския идиот. Тяхна си работа. Ами гледай какъв е отвътре. Той е мравка, която по принуда се бъхти за държавата. Той — поет? С едно мъртво ухо? Не. Той е роб. Съжали го.“ И аз исках това съжаление. Исках цяла Русия да ме жали.
