възправихме срещу държавата и нейната желязна вихрушка. Бях достигнал края на философията: знаех как да умра. А пък хората просто не умеят да правят това. Може да се окаже дори, че в основата на всички наши потресаващи подвизи, низките и великите, стои тази ни неспособност. Няма друго животно, от което се иска да има отношение към собствения си край. Страшно трудно ни е и навярно оправдава донякъде пошлостта ни… Имаш нужда от масовите емоции — за да знаеш как да умреш. Трябва да бъдеш като всички останали твари, да се носиш със стадото.
Току-що имах гостенка. Тя дойде с плодове и цветя: нашата малка Лидия. Вече не дотам малка, наистина (като всички славянски матрони; в едрината й имаше нещо религиозно и едва ли не квакерско), ала жизненият й вид все пак малко ме разведри. Минала е шейсетте; не забравяй, че рускините живеят около една четвърт по-дълго от руснаците (получават си пълните четири четвъртини вместо три като нас). Не й казах защо точно съм тук, но тя все пак разбра, че това е последното ни сбогуване. Пита може ли да се моли за мен; аз приех с мисълта, че ще мога да го понеса. Само дето грешах и почти незабавно трябваше да й кресна. Не и тази идеология. Не и руският Бог. Тя ми се извини много мило, целуна ме по челото и излезе от стаята. Да, преместен съм вече. Стаичката в мазето с двата бойлера и хилядите розови и сини кърпи, струпани по дъските и миришещи на оцет. Снаха ми ще подготви нов шперплатов сандък и ще ти прати в него очилата, портфейла, компютъра, брачната ми халка и часовника, нивелира и нещо от дрехите — вратовръзка или носна кърпичка. Дадох на Лидия бръснача и папката със стихотворенията.
Има още една междуполова разлика, на която бих искал да обърна внимание. Подготви се за добри новини. През петдесет и трета открих как да умра. Сега пак съм забравил. Но поне знам едно. Жените могат да умрат кротичко като майка ти. А мъжете умират задължително в мъки. Защо става така? Наближавайки края си, мъжете променят дългогодишните си навици и започват да се обвиняват с цялата си мъжка суровост. Жените също променят навиците си и престават да се обвиняват. Те прощават. А ние не можем. И това се отнася за всички, не само за старите насилници като мен — за великите умове, за великите духове; даже те трябва да вършат всичко това. Да пресмятат кой какво и кому е направил.
Какво ставаше с мен и жените? Сутринта в самолета пуснах търсачката: „ретроспективна сексуална ревност“. Открих много за секса, много за ревността, много за ретроспекцията. Превъртях две-три хиляди резултата и накрая намерих едно стилно есе от внушителното британско списание Mind and Body. Беше озаглавено „Ретроспективната сексуална ревност и потиснатия хомосексуалист“. „Онзи, който търгува с подобни емоции — казваше се в есето — не изпитва влечение към жените — само към мъжете.“ С други думи, аз съм скрит педал. И защо се съмнявам в това? Само поради факта, че не бих възразил да съм явен педал. Е, добре, сигурно нямаше да ми хареса в лагера да си взема купата и лъжицата и да ида при пасивните, които седяха на отделна маса (и можеха да разговарят само помежду си). Ала после, ако и бездруго не правиш деца, какво толкова има? Знам, че ти нямаше да ме презреш. В моя случай обаче би излязло по-лошо, тъй като съм си падал по брат си.
Може би изненадващо, ала от часовете в „Россия“ съм запомнил най-вече неизличимото чувство за стерилност. През последните месеци на войната, когато бях униформен насилник, собствената ни смъртност толкова ни завладяваше (както и разрушението на всичко, което имахме и познавахме), че любовният акт, бил той изопачен, ни се струваше заклинание срещу кавалкадата от убийства. Човек можеше да насели един немалък град с копелетата на онази армия от насилници (население: 1 милион). Е, разбира се, много заплодени жени никога не раждаха: биваха умъртвявани начаса от своите изнасилвачи. Поне мога искрено да ти кажа, че подобно явление беше и си остава непонятно за мен.
А в „Россия“? Стореното от мен бе лишено от смисъл. Бе излишно, перверзно, замислено тъй, че да ражда все повече мъка, но не беше особено руско. Освен може би в този смисъл. В цялата ни история няма сила, нито свобода, нито някаква отговорност. Вътрешната анархия черпи сили от нея. Но не — аз се отказвам. Вече казах, че изнасилването ми се връщаше тъпкано. Неговото отмъщение не беше въобще равностойно, ала беше завършено и драматично бързо. Сети ли се? За един следобед в хотел „Россия“ се бях превърнал от сатир в архетипен старик. Още на следващия ден аз не можех дори да си спомня какво точно бях харесвал в жените и техните гела. Но сега си припомних. През последните дни си припомних.
Колко хубаво щеше да бъде, ако можех да хвърля вината за това изнасилване върху войната, лагера или държавата. В мига, в който обичливата й усмивка се превърна в ужасена гримаса, в моето разочарование се отвориха хиляди пластове. И това ли получих накрая, мислех си. За достатъчно дълъг промеждутък от време обладаването на Зоя ми се струваше мое право. А подобни права никога не съм имал. И сега, като затворя очи, виждам само умиращ убиец, непреклонен до последния дъх, сбиращ сили за последния тласък. Някога бе съмнение, а сега е убеденост, която вероятно ти вече споделяш: през онези четири-пет секунди между моята целувка и нейното събуждане Зоя беше сънувала Лев. Трябваше да е така, за да кристализират неговата съдба и моята, Боже мили, това е страна на кошмарите.
Тук са вече. Двама души с всекидневни дрехи и нещо като кутия за инструменти. Ще запалят цигара, докато свърша с писането. Въобще не ми пука, че ги карам да чакат. След секунди натискам копчето за изпращане. Тръгвай, книжчице, тръгвай, малка моя трагедийо. И ти също потегляй, Винъс, влизай в нея със здравословното си хранене, с щедрите осигуровки, с двете дипломи и с чуждите езици, с твоето зъболечение, собственост и капитал. Безразсъдният лукс да имам за кого да си мисля ме поддържаше жив — е, поне досега. О, сърцето ми… всеки път, щом ми кажеше „татко“, „татенце“ и „баща ми“, всеки път. Е, детенце, не би било редно да завършвам с такъв вкиснат тон. Нека не се поддаваме на мрака, който минава за така характерен за Северноевразийското плато, земята на компрометираните духовници и намръщените дворяни, на шпионите, ксенофобите и прогизналите от пот тайни полицаи. Моля те, погледни като мен нещата откъм хубавата страна. Русия умира. И това ме радва.
Информация за текста
© 2006 Мартин Еймис
© 2006 Зорница Христова, превод от английски
Martin Amis
House of Meetings, 2006
Сканиране, разпознаване и редакция: bambo, 2009
Издание:
Мартин Еймис. Дом за свиждане
ИК „Фама“, 2006
Редактор: Мария Коева
ISBN–10: 954–597–261–0
Свалено от „Моята библиотека“ (http://chitanka.info/text/13866)
Последна редакция: 2009-10-16 18:19:04
1
остър ум (фр.)
2
За нула време.
3
По един или друг начин
