подскочи високо във въздуха, да удари токове и да изкрещи от радост.
„Ще бъда госпожа Майкъл Райан! Ще се омъжа!“
Тя обаче щеше да се опита да се въздържи заради Майкъл. Трябваше да мисли и за неговата репутация. Това нямаше да й бъде лесно, но щеше да опита.
Когато си даде това мислено обещание, Хети изправи рамене и отметна глава малко по-високо. Достойнство. Това беше ключът. Всички лекарски съпруги, които беше познавала в Бостън, й бяха казвали това, а те трябваше да знаят най-добре, тъй като повечето от тях бяха омъжени отдавна.
Майкъл обаче разби всичките й добри намерения.
Той се изсмя. Толкова леко, че изглеждаше почти неволно. Хети погледна нагоре към него, а той — надолу към нея.
Незабележимата му усмивка се разшири, смехът му стана по-висок и започна да звъни в гърдите му като някакъв палав дух, който искаше да се измъкне от затвора си. Майкъл спря, ухили й се като ненормален, след което внезапно нададе див, радостен вик, и вдигна Хети на ръце въпреки двете тежки торби, които носеше в ръка.
— Хети, Хети, Хети! — смееше се той и я въртеше в кръг, докато торбите й се удряха в краката й. — Най-после ще се оженим!
Тя щеше да му отговори с „амин“, но той не й даде такава възможност. По средата на улицата, пред господ и всички съседи, Майкъл я целуна със страст, която можеше да накара копчетата на обувките й да се стопят.
Когато пристигнаха в пансиона на госпожа Спенсър, Хети беше зачервена и измачкана, но това нямаше значение. Поне не докато не се изправи пред кръглоликата дама с колосаната дантелена яка, която отвори вратата, за да ги посрещне. Строгото лице на жената накара Хети незабавно да слезе на земята.
— Доктор Райан! А вие трябва да сте госпожица Малоун! — С огромно достойнство жената отвори широко вратата. — Очаквахме ви. Заповядайте, влезте!
Хети влезе в коридора, чиито стени бяха покрити с ламперия от тъмно дърво. Тя потисна силното си желание да погледне в огледалото в масивна дъбова рамка, за да се увери, че по нея и Майкъл няма останали видими следи от целувките им, въпреки че той беше изкривил леко шапката й. След това Хети огледа мрачния, внушителен дом, в който трябваше да прекара следващите няколко дни.
Вляво от нея се намираше една голяма дневна, препълнена с дивани от тъмно дърво, тапицирани с кадифе и украсени с дърворезби маси, покрити с дребни антикварни предмети. Тежки кадифени драперии и дантелени завеси пречеха на светлината да проникне през високите прозорци. Вдясно имаше затворена плъзгаща се двойна врата. Зад вратата се чуваше тихо мърморене, сякаш някой четеше на глас, но Хети не успя да различи думите.
Госпожа Спенсър затвори входната врата зад тях, приближи се и каза тихо:
— Всъщност, аз много се радвам, че сте тук, доктор Райан. Имам едни нови гости, които мисля, че трябва да видите. Двама братя. По-възрастният е тежко болен.
Строгото й лице стана още по-мрачно, когато погледът й се обърна към плъзгащите се врати.
— Обикновено не приемам хора, които са в толкова напреднал стадий на заболяване, но… е, той каза, че вие ще дойдете да го видите. Не ми се иска да отхвърлям пациентите ви. Не и ако имам свободни стаи, нали разбирате.
Щастието напусна лицето на Майкъл и беше заменено от ужас.
— Забравих. Извикаха ме спешно при госпожа Райнър и когато се върнах късно тази сутрин…
Изражението му стана твърдо и студено.
— Заведете ме при тях, ако обичате, госпожо Спенсър. — Той остави багажа на Хети на пода и последва госпожа Спенсър към стаята вдясно, без дори да погледне към годеницата си.
Малко преди да затвори вратата зад себе си, госпожа Спенсър се обърна към Хети и я погледна с поглед, с който я молеше за извинение, след което й даде знак да влезе в дневната.
Хети се настани на един тапициран стол, от който можеше да наблюдава плъзгащата се врата. Когато госпожа Спенсър излезе от стаята, Хети успя да зърне обитателите на стаята. Единият седеше в леглото, подпрял гръб на възглавницата. Лицето му беше толкова бледно и изтощено, че за миг на Хети й се стори, че той е мъртъв. Другият изглеждаше малко по-добре от брат си и стоеше до главата му, вперил очи в Майкъл, който мереше пулса на мъжа в леглото. Госпожа Спенсър плъзна вратата зад себе си и Хети не можа да види нищо повече.
Част от шока на Хети трябва да се бе изписал на лицето й, защото госпожа Спенсър се настани на дивана до стола й и каза:
— Не трябва да се притеснявате, госпожице Малоун. Те няма да останат при нас много дълго. Единият ще живее само още няколко дни. Другият ще го надживее с не повече от месец.
Този откровен коментар накара Хети да се вцепени на мястото си.
Госпожа Спенсър не забеляза това. Вниманието й беше насочено към затворените врати.
— Не обичам да ги приемам, когато са толкова болни, нали разбирате. Това не се харесва на останалите ми гости, изобщо не им харесва. За нещастие, в града няма чак толкова много места, където те могат да отседнат, а ако доктор Райан каже, че ще се грижи за тях…
Тя сви рамене.
— Поне мога да разчитам на доктор Райан да дойде, когато го повикам. Другите лекари не са толкова отзивчиви.
— Да не искате да кажете, че хората отказват да подслонят тези нещастници? — попита обидено Хети.
Госпожа Спенсър я огледа с разширени от изненада очи.
— Но, разбира се, че им отказват. Когато болестта е в толкова напреднал стадий, нали разбирате. Тогава дори в болниците не обичат да ги приемат, защото не могат да направят за тях нищо, освен да ги гледат как умират.
Златният часовник, който висеше на верижка около врата й, проблесна, когато тя изпусна въздишка, която беше премерена точно, за да намекне за изпитанията, които беше изстрадала.
— Може да бъде много трудно. Разбира се, тези господа имат пари, за да си платят за допълнителните грижи, от които се нуждаят, и да покрият неприятностите, които създават. В противен случай и аз нямаше да ги приема. Не всички са такива… късметлии.
Хети преглътна думите, с които й се искаше да изрази отвращението си. Безгрижният, пресметлив тон на госпожа Спенсър я удивяваше, но тя не можеше да направи нищо, за да промени фактите. Поне засега.
— Те няма да ви притесняват — добави госпожа Спенсър. — Вероятно изобщо няма да ги видите, освен може би когато влизате и излизате. Запазила съм ви една прекрасна стая в задната част на къщата. Много е тиха и има хубав изглед към върха през дърветата. Уверена съм, че я харесате. — Госпожа Спенсър повдигна вежди. — Докато се настаните някъде другаде, разбира се.
Тя погледна с очакване към Хети; очевидно й се искаше колкото се може по-скоро да научи всички подробности за предстоящата сватба.
Резкият контраст между нейното любопитство по отношение на Хети и студеното безразличие, което проявяваше към болните братя, вбесиха Хети.
Хети се чудеше дали това ставаше, когато в един град се съберяха твърде много инвалиди. Дали хората просто не ставаха безразлични към страдащите и не започваха да ги смятат само за клиенти и наематели, желани, ако не бяха твърде болни и можеха да си плащат сметките, и нежелани, ако бяха на прага на смъртта и бедни?
Преди да се издаде, вратите се плъзнаха встрани и Майкъл излезе от стаята. Хети отново успя да види за кратко двамата братя. Тя отмести поглед, преди Майкъл да затвори вратите зад себе си, защото внезапно се засрами, че се е натрапила. Агонията по лицата на двамата братя беше очевидна.
Без да поглежда назад, Майкъл се приближи към двете жени. Гневното самообвинение, което се виждаше в погледа му, накара Хети да потръпне.
— Трябва да си взема лекарската чанта. Ще се оправиш ли, Хети? — Той не изчака отговора й. — Ще дойда за вечеря.
— Да, добре. — Хети не беше сигурна дали той изобщо я чу.
