Глава четвърта
Малката кухня на Майкъл беше обзаведена със стара готварска печка, малка маса с три различни стола до нея, олющен кафеник, две ябълки и прах. Полиците в малкия килер предлагаха още прах и една ръждясала кутия от кифли.
Само банята, която се намираше в малката стаичка в задния коридор, беше съвременна и чиста. Най- хубавото беше, че тя беше оборудвана с малък газов бойлер, който беше свързан с кухнята, ваната и умивалника в банята. За Хети това компенсираше всички недостатъци на кухнята.
Докато Майкъл се бръснеше и се опитваше да приведе външния си вид в ред, Хети свари кафе. Тя самата щеше да се преоблече едва когато се настанеше в пансиона на госпожа Спенсър, където Майкъл й беше запазил стая и където щеше да я заведе, когато бъдеше в приличен за пред външни лица вид.
Хети се намръщи на чашата в ръката си. Той се нуждаеше от добра храна и дълъг сън, но упорито бе настоявал, че кафето ще му бъде достатъчно, докато отиде да вечеря с нея при госпожа Спенсър.
— Наистина ли греховете ми са толкова големи, Хети? Мръщиш се като проповедник на литургия.
Той бе застанал в рамката на вратата, обръснат и облечен в чиста бяла риза и изгладен тъмносив елек. Майкъл дори бе успял да среше косата си в някакво подобие на ред. Но нито липсата на брада, нито чистите дрехи, можеха да премахнат тъмните кръгове под очите му и хлътналите му бузи. Той изглеждаше…
Хети си пое дълбоко дъх. Той приличаше на божество.
Дълго време Майкъл остана да стои неподвижно в рамката на вратата; след това се усмихна и подуши въздуха.
— Това кафе мирише добре.
Хети се надигна, но той й махна с ръка да седне.
— Аз ще го взема. — Майкъл взе чашата, която тя му подаде, и наля за нея и за себе си. Черно, без сметана и без захар. Хети се намръщи, когато той отпи от горещата течност. Тя нарочно беше направила кафето силно, но сега беше благодарна, че бе успяла да намери малката купичка със захар, с която бе подсладила своята чаша кафе.
— Хубаво е. Винаги си правила хубаво кафе, Хети.
— Не толкова силно.
— Така ли? — Той огледа чашата си, повдигнал изпитателно едната си вежда. — Е, и така е хубаво.
С едно леко движение Майкъл дръпна стола до нея и седна. Той обхвана чашата си с две ръце, но погледът му остана загледан в нея. Докато я гледаше, на устните му се появи лека, почти незабележима усмивка.
Хети се усмихна в отговор. Не знаеше какво трябва да каже.
— Мислех си — каза той — за това колко прекрасно е, че най-после си тук и седиш до моята кухненска маса. И колко още по-прекрасно ще бъде, когато ще мога да те виждам да седиш тук всяка сутрин за… — Гласът му замря, сякаш думите бяха твърде ценни, за да бъдат изречени толкова лесно.
Хети зачака.
— Завинаги — завърши той след малко.
Тя се усмихна.
— Завинаги. — Хети вдигна тежката си керамична чаша като за тост. Двамата се чукнаха и пиха за бъдещето.
— А междувременно трябва да похапнеш. — Хети побутна към него синята чиния с двете ябълки, които беше измила, след което му подаде ножа, който беше намерила в чекмеджето на масата.
Майкъл се разсмя.
— Нали няма да ми се правиш на практична и разумна на стари години, а, Хети?
— Никога няма да разбереш това, защото няма да доживееш до старост, ако умреш от глад. Яж.
Тя беше рязала хиляди ябълки през живота си и бе наблюдавала майка си и съседките й да режат много повече, затова сега се зачуди защо внезапно това просто действие й се струваше толкова… омайващо, когато гледаше Майкъл да го извършва.
Дългата му ръка улови ябълката и той я разряза първо наполовина, а след това сряза и двете половинки. На лъскавата червена повърхност се появи сок, който закапа между пръстите му. Майкъл остави четвъртинките в чинията, взе ги една по една и почисти сърцевината им, преди отново да ги нареже на по още три парченца.
Хети наблюдаваше как той захапа последното парче, което беше срязал. Зъбите му, толкова бели и равни, пречупиха парчето наполовина. Мускулите на устата и челюстта му заработиха, докато той дъвчеше, и движенията им ги очертаха под гладко избръснатата кожа на лицето му.
— Хмм. Хубава ябълка. — Той въздъхна и захапа второ парче. — Не осъзнавах, че съм толкова гладен.
Той облиза сока от върховете на пръстите си и Хети подскочи от изненада, когато усети вътре в себе си топлината, която този прост жест предизвика.
Движението й привлече вниманието на годеника й.
— Искаш ли да ги опиташ? Много са хубави. — Той взе едно парче и й го подаде.
Хети се вгледа в резенчето. Колебанието й беше грешка. Очите на Майкъл се разшириха, когато той внезапно осъзна мощта на този толкова обикновен свой жест.
Бавно и много внимателно той върна изкусителното парче обратно в чинията си. За миг ръката му се поколеба и върховете на пръстите му за малко да докоснат изоставената ябълка.
На Хети й се струваше, че времето е забавило хода си и всяка секунда се точи като мед, бавно и натежала от сладост. Детайлите започнаха да изпъкват. Острите линии на костите под кожата на ръцете му. Твърдият връх на всяко кокалче. Дъгата от черни косъмчета, която караше белият му колосан маншет да изглежда още по-бял и по-твърд.
Внезапно Хети осъзна, че може да чуе лекото пращене на колосаната му риза при движението на големия му гръден кош.
Пръстите на Майкъл трепереха едва забележимо. Той си пое въздух като удавник, опитващ се да се задържи на повърхността. Ръката му се сви в юмрук миг, преди да я дръпне от масата и да я постави в скута си, където Хети не можеше да я види.
Майкъл си пое дълбоко дъх — веднъж, два пъти. След това преглътна и очите му срещнаха изненадания й поглед.
Хети стоеше на мястото си като пчеличка, уловена в този безвременен мед, и всичко, за което можеше да мисли, беше, че й се иска да беше взела подаденото й парче ябълка. При мисълта за сочния плод устата й се пълнеше със слюнка.
— Хети? — попита колебливо Майкъл, сякаш му се налагаше да изрече името й през стегнато гърло.
— Да?
— Кога най-рано… — Той преглътна и Хети видя с удивление как адамовата му ябълка подскача. — Кога най-рано мислиш, че можем да се оженим?
Улиците между дома на Майкъл и пансиона на госпожа Спенсър бяха сухи и кафяви като всичко наоколо, но Хети беше толкова щастлива, че не забелязваше това.
Разрешение за брак. Църква. Двамата с Майкъл бяха обсъдили всичко в малката кухня пред чашите си с кафе, ябълките и любовта, която бяха намерили на три хиляди километра.
Госпожа Майкъл Райан. Това се въртеше в ума на Хети и тя се наслаждаваше на звука му. Съпругата на доктора. Тя се усмихна и погледна нагоре към Майкъл. Той гледаше право пред себе си и имаше вид на човек, чиито мисли са някъде другаде, а не на земята; на устните му играеше едва забележима усмивка.
Вътрешността на устата й потръпна леко при спомена за дългата, дълбока целувка, с която той я бе дарил край кухненската маса. Хети все още усещаше вкуса й — на кафе, ябълка и ментов прах за зъби. А под всичко това — тъмният, замайващ вкус на самия Майкъл.
Ако не знаеше, че това щеше да направи лошо впечатление на всеки, който го забележи, Хети щеше да
