Доктор Каткарт беше починал преди почти две години. Майкъл й беше писал, че по-голямата част от работата му била свързана с местните болници или с индивидуални пациенти, болни от туберкулоза, които му прехвърляли други лекари. Ако се съдеше по писмата му, той имаше повече от достатъчно работа, независимо дали спазваше някакво работно време. Може би Майкъл просто не бе сметнал за необходимо да постави нова табела.
Входната врата беше полуотворена, сякаш я подканваше да влезе вътре за чаша чай и разговор с обитателя на къщата, но отвътре не се чуваше нито звук, нито пък някакъв друг знак, че някой живееше там.
Това беше домът на Майкъл, но къде беше Майкъл?
Хети въздъхна, отвори вратата и тръгна към къщата. Тъй като ръцете й бяха пълни, тя не почука, а направо влезе.
Едната стая вероятно първоначално е била предназначена за дневна. Майкъл — или по-вероятно доктор Каткарт — я беше превърнал в малка чакалня, в която имаше шест дъбови стола на неопределена възраст. Една затворена врата водеше към задната част на къщата. Друга, полуотворена, водеше от импровизираната чакалня към стаята, в която вероятно се помещаваше кабинетът на Майкъл, тъй като Хети виждаше ръба на старо дъбово бюро през процепа.
Хети не се поколеба нито за миг. Все още стиснала багажа си в ръце, тя бутна вратата и влезе смело в стаята, но се спря, когато видя Майкъл положил глава върху камара документи на бюрото пред себе си. Годеникът й спеше дълбоко.
Глава трета
Хети пусна багажа си на земята. Глухото тупване, с което чантите й паднаха, можеше да събуди дори мъртвец. Майкъл обаче дори не се помръдна.
Хети свали ръкавиците си много внимателно, махна шапката си и ги сложи върху багажа си. Тя потупа косата си, оправи жакета си и разтърси роклята си. В момента не можеше да направи нищо за праха по ръба й, но тя не възнамеряваше да даде на Майкъл възможност да забележи това — поне не веднага.
— Майкъл Райан — каза на висок глас Хети и сложи юмруци на бедрата си. — Събуди се!
Този път годеникът й помръдна леко. След това изхърка, промени положението си и веднага заспа отново.
Бюрото беше покрито със списания, медицински справочници и печатни извадки, които служеха за възглавница на Майкъл. Ръцете му бяха прострени върху бюрото от двете страни на главата му. Лявата му ръка лежеше с дланта нагоре върху „Колорадо медикъл джърнъл“, под който се виждаше „Акушерска медицина“. Бузата му беше притисната към друг справочник, отворена на статия със заглавие „Усложнения и предизвикателства при преждевременно раждане“.
Хети се намръщи. Нищо чудно, че той беше заспал. Дори самите заглавия бяха такива, че можеха да излекуват страдащ от сериозно безсъние.
При вида на годеника й всички съмнения и раздразнението, които бе изпитала през последните няколко часа, се изпариха. Дори докато спеше, той изглеждаше изтощен. Брадичката му беше потъмняла от наболата му еднодневна брада и го правеше да изглежда по-стар, отколкото беше в действителност. Костите на бузите му се очертаваха ясно под кожата му, очите му бяха хлътнали, под тях имаше тъмни кръгове, а клепачите му изглеждаха тежки, сякаш гъстите, черни мигли ги натискаха надолу с огромна тежест. Гъстата му коса си беше все така черна и разрошена, но сега се беше слепнала с черепа му при слепоочията и на челото, сякаш той се бе потил и мокрите кичури бяха изсъхнали на тези места и бяха залепнали за кожата му.
Хети прокара нежно ръка по гъстите къдрици и се опита да ги приведе в ред — безнадеждна задача, с която не й се беше удавало да се справи никога. Пръстите й трепереха.
Две години, а той не се беше променил. Майкъл все още работеше твърде много, изискваше твърде много от себе си, оставяше другите да изискват още повече. А тя не бе останала до него, за да го защитава, да го укорява, да го подкача и да го разсмива така, както само тя можеше.
Не че бе имала друг избор. Но сега…
— О, Майкъл — прошепна тя и изпита внезапна горчивина, от която очите й се напълниха със сълзи. Тя вече беше с него и щеше да остане с него завинаги. Щеше да защитава и него и себе си, да го разсмива, да се грижи той да се храни добре, да се наспива и да отделя време за себе си. И щеше да го обича — нещо, което бе искала, откакто се помнеше.
С разтуптяно сърце Хети се наведе и целуна леко челото на годеника си, бузата му, ъгълчето на устата му.
Тогава той се размърда и измърмори нещо неразбираемо.
— Майкъл? — Хети нежно разтърси рамото му, за да го събуди. — Майкъл?
Клепачите му се отвориха бавно, но той остана неподвижен, втренчен в нищото докато сетивата му не се събудиха. Най-накрая той въздъхна дълбоко, вдигна бавно глава и се отблъсна от бюрото. За миг Майкъл остана да седи на мястото си, като премигваше към разхвърляните по бюрото му документи подобно на бухал, който внезапно е бил поставен на слънчева светлина; след това се прозина и прокара ръка през косата си.
Хети се усмихна и стисна здраво ръцете си, опитвайки се да потисне смеха, който напираше в нея. Само след миг той щеше да се събуди напълно и тогава…
— Хети? — Ръката му замръзна върху косата му. — Хети! — Последното беше радостен рев. Столът му се наклони назад, залюля се на задните си крака и след това се срина на пода.
Нито един от двамата не му обърна ни най-малко внимание.
Хети се хвърли в обятията му, забравила за отеклите си крака, мръсните си дрехи и раздразнението си. Той обсипал целувки устата й, лицето й, косата й, врата й, като се давеше от сълзите си, смееше се, повтаряше името й отново и отново.
До този момент Хети си бе мислила, че знае какво означава истинското щастие, но сега се оказа, че е грешила, тя тръпнеше от докосването до Майкъл, от гласа му, от устните му върху нейните. Сърцето й сякаш се разшири, докато не започна да заплашва, че ще разкъса долната й риза в някаква огромна експлозия на невероятна радост.
Във всичките си мечти, във всичките си спомени, тя беше забравила колко силен е годеникът й, колко здрави бяха ръцете му, когато се обвиваха около нея, колко невероятно жизнена можеше да я накара да се почувства само с най-малкото докосване до нея.
— Ако искаш да ми се извиниш за това, че ме остави да те чакам на гарата, трябва да ти кажа, че се справяш много добре.
Той прокара върха на езика си по линията на брадичката й чак до дясното й ухо.
— Много добре, наистина.
Ръцете му я притиснаха още по-силно към гърдите му.
— Господи, Хети, ужасно съжалявам. Не съм искал да…
Той се разсмя, но смехът му съдържаше някаква груба, самообвинителна нотка, която накара Хети да потръпне и да отметне глава назад, за да се вгледа в лицето му.
— От няколко дни досаждам на Дейвидсън, като постоянно го питам дали няма промяна в разписанията на влаковете, а след това… — Той забеляза въпросителния й поглед и ръцете му поразхлабиха хватката си. — От две години не съм виждал жената, която обичам, а виж ме на какво приличам! Не съм се къпал…
— Забелязах.
— … нито пък съм се обръснал.
