— И това го забелязах.
— Дори не съм си измил зъбите! И да не си посмяла да ми кажеш, че си забелязала и това! — добави той и я погледна с престорен гняв.
Хети се изкиска.
— Малко ми е трудно да не го забележа с всичките тези целувки и…
— Хети! — Той остана втренчен в нея за няколко секунди, сякаш беше объркан от готовността й да се съгласи с всичките му провинения. След това се разсмя. Този път се смееше наистина и лицето му беше озарено от щастието, което изпълваше душата му. — О, Хети, ти си невероятна.
— И това също! — каза тя и закима утвърдително. — А ти си глупак, Майкъл Райан — скастри го тя и придърпа ръцете му около кръста си, за да не бъде разбрана погрешно. — Не само трябва да се обръснеш, да си измиеш зъбите и да се изкъпеш, а и да си срешеш косата и да си смениш ризата, която изглежда, сякаш си спал с нея цяла седмица. Но всичко това не ме интересува. Не и ако означава, че няма да ме целуваш повече и да ме прегръщаш и да…
Той може и да беше глупак, но с готовност изпълни желанието й.
Майкъл беше по средата на една много убедителна демонстрация на готовността си, когато някой се покашля зад тях.
— Извинете, доктор Райан. Не исках да ви прекъсвам, но вие казахте…
Мъжът, който стоеше в рамката на вратата, очевидно се чувстваше неловко от това, че ги беше прекъснал, но същевременно изглеждаше решен да свърши работата, за която беше дошъл тук. Хети неохотно се изплъзна от прегръдката на Майкъл.
— Няма нищо, господин Райнър. Влезте, моля. — Майкъл се опита да оправи набързо дрехите си, но това се оказа невъзможно. — Как е госпожа Райнър? А бебето?
Внезапната студенина в гласа му накара Хети да премигне. Той не звучеше като онзи Майкъл, когото тя познаваше, а беше някак отдалечен. Безчувствен.
Господин Райнър беше слаб, малко по-висок от Хети мъж. Тя предположи, че слабостта му не беше естествена, а се дължеше на претоварване и стрес. Сакото му висеше на раменете като чувал, въпреки че първоначално вероятно беше прилепвало по невероятно широките му рамене.
Хети си помисли, че той прилича на човек, който се мъчи да се пребори с неприятни обстоятелства.
Посетителят се почувства неудобно под изпитателния й поглед, след което внезапно свали износената си шапка, сякаш едва сега бе осъзнал, че се намира в присъствието на дама, независимо от компрометиращото положение, в което я беше заварил.
— Рут… госпожа Райнър… спеше, когато я оставих — каза господин Райнър. Отрудените му ръце мачкаха шапката, която държаха. — Бебето. — Той сви рамене, като че ли искаше да покаже, че не се притеснява за бебето си. Очите му обаче издаваха противното. — Държим го на топло. Никакво течение, както казахте, мажем го с маслинено масло за кожата. Но то не плаче и не иска да пие кравешко мляко. Дори когато слагаме мед на биберона, пак не иска да го пие.
Той не спираше да мачка шапката си. Майкъл се намръщи, но не каза нищо. Господин Райнър се сви под безмълвния, изпитателен поглед, сякаш студенината, която лъхаше от него го беше смалила. Той преглътна с усилие, след което неохотно издаде назад рамене като човек, който очаква палача си.
— Нали казахте, че има лекарство, докторе? Нещо, което може да помогне?
Майкъл кимна отсечено, наведе се покрай Хети към далечния край на бюрото си, където имаше подредена странна колекция от бутилки, кутии и малки жълти пликове.
— Не мога да ви дам гаранция, че ще се получи — предупреди той, докато вземаше малко хартиено пликче и една стъкленица със зелена течност. — Смесете прахчето с мед и го сложете на езика на бебето. Сиропът е за кашлицата на госпожа Райнър. По една супена лъжица четири пъти дневно. Той е нов, но изглежда, че помага на някои хора. Ако не свърши работа във вашия случай… — Майкъл се намръщи. — Ще ви бъде трудно, господин Райнър. Съпругата ви е твърде слаба от болестта си, а бебето… — Той пое дълбоко дъх и издиша през носа. — Бебето се роди твърде рано.
Зает да запомни инструкциите на лекаря, господин Райнър само премигна и не каза нищо. Ако Майкъл забеляза нещо, то той не го показа. Той поклати силно глава, сякаш за да се отърси от някакъв лош сън, и каза:
— Ще мина по-късно тази вечер да ги прегледам.
Господин Райнър посегна да вземе лекарствата, които Майкъл му подаде, след което се поколеба и погледна към измореното лице над себе си.
— Ще ви платя, доктор Райан — каза нервно той. — Веднага щом мога. Знам, че сметката ми се натрупа, но господин Харелсън от депото каза, че другата седмица може да има работа за мен. А ми обещаха и малко почасова работа…
Майкъл прекъсна обясненията му с махване на ръката, както би отпъдил нахална муха.
— Знам, че ще ми платите, господин Райнър. Сега това не е важно. Най-важното са жена ви и бебето. Използвайте парите, които изкарате, за да им купувате добра храна. Месо, мляко и яйца. Пресни плодове и зеленчуци. Запомнихте ли всичко?
Господин Райнър кимна нещастно.
— Запомних. — Той прибра внимателно ценното лекарство в джоба на сакото си. Тънките му устни помръднаха и на лицето му се появи нещо средно между изпълнена с надежда усмивка и намръщване. — Уча се да готвя. Самюъл също, въпреки че е само на осем годинки. Съпругата ми… — Той направи гримаса на неудобство. — Тя казва, че се справяме много по-добре.
Майкъл му се усмихна окуражаващо, но в усмивката му нямаше топлина.
— Предполагам, че се справяте по-добре от мен. А сега тръгвайте. Госпожа Райнър вероятно се тревожи за вас. Обещавам да мина по-късно.
Майкъл успя да задържи насилената си усмивка, докато изпращаше посетителя си до входната врата, но в мига, в който тя се затвори, усмивката му се изпари и той се облегна на една от стените с празен и безизразен поглед.
Хети ги беше последвала до вратата на кабинета и сега погледът й срещна неговия през малката чакалня.
Мълчанието се проточи, изпълнено със стотици въпроси и две години раздяла.
— Жена му е болна от туберкулоза — каза най-накрая Майкъл. Гласът му беше равен и безизразен, сякаш говореше на стената срещу себе си. — Те продали всичко, което имали, а то не било много, за да дойдат тук с надеждата, че здравето й ще се подобри. Но от момента, в който продали фермата си, той има трудности с намирането на добре платена работа. Живеят в каруцата си и в една стара палатка заедно със сина си, който би трябвало вече да ходи на училище, а сега имат и бебе, което се роди твърде рано. Твърде рано… — Той сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение.
Хети усещаше страха му за майката и детето. Но откъде тогава идваше това ледено спокойствие у него?
Майкъл се отблъсна от стената, но вместо да отиде при годеницата си, се обърна и се загледа през прозореца, като че ли очакваше да види господин Райнър да стои навън. Гърбът му бе обърнат към Хети и тя забеляза, че раменете му са напрегнати.
Хети остана на мястото си.
— Не знам как ще се оправят — каза най-накрая Майкъл с равен глас — фермерът, който е собственик на земята, на която бивакуват, не им взема много пари, но все пак иска повече, отколкото те могат да си позволят. — Той сви рамене отново. — Предполагам, че така е по-добре, отколкото да нямат къде да отидат. Тук не е лесно човек да си намери място, където да отседне. Много хора не обичат „дробовете“, както наричат туберкулозните. Има толкова много, особено семейства като това на Райнър, които нямат много пари и не притежават специални умения, с които да си намерят добра работа. Те идват тук, защото са чули, че има надежда, че чистият въздух, планините…
Той прекъсна изречението си по средата и думите увиснаха сякаш в очакване на хубав край, взет от приказките. Вместо това Майкъл удари стената с ръка и се обърна рязко към Хети.
— Знаеш ли какво намират те, Хети? — Той почти викаше и не изчака тя да му отговори. — Нищо! Нищо, освен увъртания и вероятности, които могат да бъдат колкото верни, толкова и погрешни. Намират лекари като мен, които притежават стотици справочници, но не могат да им дадат точен отговор. Мъчим се
