да ги успокоим, предлагаме им хапче или отвара или им казваме да се хранят с яйца и мляко и да почиват. И това е всичко!
Устата му се изкриви в грозна гримаса, но той продължи да говори.
— Това е всичко, с което разполагаме, разбираш ли. Това и богохулствените ни утешения. А след това им изпращаме сметката за нашите услуги и казваме всички подходящи неща на семейството и може би отиваме на погребението. Ако имаме време. Не можем да направим нищо друго. Нищо!
Той се втренчи в нея, сякаш очакваше тя да го предизвика, да го нападне за провалите му и за провалите на медицинската наука, на която беше посветил живота си.
Хети бе твърде потресена от неочакваното му избухване и не се помръдна и не каза нищо.
Между тях лежаха две дълги години, през които тя се беше грижила за умиращата си майка и беше мечтала за живот с Майкъл… А какво беше правил той през това време? Какво се бе случило, че да промени нежния Майкъл и да го превърне в такъв студен и ядосан мъж?
Той поклати глава като човек, който се събужда след кошмар. След това гневът му изчезна и той бавно отиде до един от старите столове в чакалнята и се отпусна в него със свити рамене, сложил лакти върху коленете си, сякаш беше твърде изморен, за да седи изправен. Той погледна нагоре към Хети изпод рошавата си коса като разкаял се грешник, молещ за разбиране… или за прошка.
— Тя е на двадесет и осем години, Хети — каза той най-накрая. — Само с три години по-възрастна от теб. Бори се с туберкулозата от седем години и губи битката. И двамата искаха бебе, но тя беше твърде слаба. Опитах се да им кажа, но…
Той поклати ядосано глава, като че ли искаше да се отърси от спомените за безплодните си разговори.
— Когато тя забременя, аз й казах, че трябва да почива и да не става от леглото. Но какво можеше да направи тя? Те имаха нужда от парите, които тя изкарваше с пране и шиене. А сега бебето…
Той млъкна. Наведе поглед и се втренчи в пода. Миг по-късно Хети вече беше коленичила до него.
— Трябва да се нахраниш, Майкъл Райан — каза тя. — Да се нахраниш добре, да се изкъпеш и да се наспиш. Кога си спал за последен път?
— Какво? — Майкъл премигна и я погледна, сякаш я виждаше за първи път.
— Попитах кога си спал за последен път?
Той се намръщи и се опита да си спомни. Ъгълчето на устата му се изви в уморена усмивка.
— Днес следобед около три и четиридесет и пет. Но вие много добре знаете това, госпожице Малоун.
Хети му се усмихна в отговор.
— Изненадана съм, че рискуваш да ми го напомниш. Нямах предвид днес. Кога за последен път си имал възможност да се наспиш?
Той прокара ръка по бузата си и се замисли. Хети чуваше драскането на дланта му по наболата брада и с усилие потисна желанието си да прекара ръка по тази любима буза.
— Не съм сигурен — призна си той най-после. — Миналата нощ изродих бебето на семейство Райнър, а по-миналата… Е, успях да поспя два часа, преди да ме измъкнат от леглото по спешност. — При спомена за това лицето му потъмня. — А преди това…
— Точно както си мислех — прекъсна го Хети, преди той да успее да се сети за какъв провал щеше да се обвини в този случай. — И вместо да се нахраниш добре и да поспиш, когато си се върнал от семейство Райнър тази сутрин, си извадил справочниците си и си започнал да ги преглеждаш, за да си сигурен, че не си пропуснал нещо, което е можело да помогне на госпожа Райнър и бебето й.
Той я погледна виновно.
— Това означава, че ако аз не греша — продължи тя, — ти не си вечерял снощи, не си закусвал тази сутрин и вероятно не си хапвал оттогава. Но мисля, че това може да се поправи бързо.
Тя скочи на крака, но Майкъл се оказа по-бърз от нея. С едно ловко движение той уви ръка около кръста й и я дръпна в скута си.
— Вече ме командваш, така ли, Хети Малоун? — попита той. След това се ухили, но в него имаше копнеж и глад, които се намираха много по-дълбоко от смеха му. Хети виждаше напрежението в ъгълчето на устата му, в начина, по който веждите му се свиваха над острия мост на носа му.
Устата му се спусна върху нейната, преди тя успее да му отговори. Устните му бяха твърди и настоятелни.
Топлината му запали и нейната подобно на искра, допряна до суха прахан. Със стон, който показваше нейния копнеж, нейната нужда да го има, тя уви ръце около врата му и го придърпа още по-близо до себе си, също толкова настоятелна в своята нужда, колкото беше и Майкъл в неговата.
Хети се беше мислила, че знае как да се целува. Тя бе мислила, че с Майкъл са изследвали всички възможности за мъж и жена, които не са женени.
И беше грешила.
Две години и три хиляди километра водеха до голяма разлика в онова, което един мъж очакваше от една целувка… и онова, което една жена намираше в нея. Техните целувки в първата им изненадана прегръдка бяха само увертюрата. Сегашните бяха целувки, които издаваха глад, копнеж и надежда, че всички обещания, които си бяха давали, ще бъдат изпълнени. Сегашните бяха целувки, изпълнени със сълзи, огън и една много по-дълбока нужда, женска нужда… и мъжка.
Майкъл пръв се отдръпна и Хети изстена и се опита да го придърпа отново към себе си. Той обви ръце около нея и сложи главата й на рамото си. Гърдите му се повдигаха тежко от усилието да си поеме дъх, а ръката му трепереше, докато той я натискаше към бузата на Хети, за да я задържи плътно прилепена към себе си.
— О, Хети! Ако знаеш колко ми липсваше през цялото това време! Колко ми липсваше!
— Пазя писмата ти. Всичките — каза Хети, която внезапно се почувства твърде срамежлива, за да го погледне в очите, и вместо това гледаше жилетката му. Гласът й трепереше от вътрешното напрежение, което изпитваше, докато се притискаше към годеника си, разтърсена от силата на нуждата, която я бе изпълнила толкова внезапно.
— Знам, че не бяха много дълги — каза Майкъл и я настани по-удобно в скута си, така че краката й висяха през страничната облегалка на стола. — Всеки път исках да пиша повече, но все нещо…
— Чела съм ги толкова често, че най-старите вече са изтъркани и намачкани — призна си Хети. — Въпреки че може би не трябва да ти казвам това, за да не започнеш да се надуваш и да се мислиш за твърде голяма работа.
— Няма такава опасност, след като ти вече си тук, за да следиш да не кривна от правия път. Две години… — Последните му думи бяха изречени почти като въздишка. Хети усети дъха му в косата си.
Тя се разсмя, защото не искаше да го вижда натъжен, и се отблъсна от гърдите му, така че да остане седнала с възможно най-голямо достойнство.
— Е, сега, когато вече съм тук — и то не благодарение на теб, ако мога да добавя! — възнамерявам да се уверя, че никога повече няма да ме изоставиш на някоя гара!
Тя премигна и докосна нежно ъгълчето на устата му, след което прокара пръст по извивката й. Брадата му одраска пръста й и накара тръпки да преминат по гърба й.
— Няма да ти позволя да ме изоставиш никога вече, Майкъл Райан. Обещавам!
— Няма да ти бъде много трудно да си изпълниш обещанието, Хети. — Погледът му се плъзна по челото, очите, носа, след това се спря за малко върху шията, гърдите, краката й, които бяха прехвърлени толкова безсрамно над облегалката на стола.
Майкъл се изправи и с едно дръпване я вдигна и прилепи до себе си.
Докато ръцете му я обвиваха, Хети усети твърдостта му и успокояващата ширина на раменете му. Тя уви ръце около неговите и се отпусна.
— Ако продължаваме така, никога няма да успеем да те нахраним — каза тя, опитвайки се да бъде практична, въпреки че с удоволствие щеше да гладува колкото беше необходимо, стига Майкъл да продължеше да я прегръща.
— Аз се храня с теб. — Той въздъхна и положи брадичката си върху главата й. — Толкова се радвам, че си тук, Хети. Толкова много се радвам.
