увърташе наоколо й, ама и усмивчица не му даде. Съвсем се отчаял и се побъркал, така разправят.
Джон небрежно се облегна назад на стола си. Вонята на обор, която човек не можеше да обърка с никоя друга, бе просмукала износените дрехи на стареца, много рядко виждали вода и сапун. От устата му лъхаше на бира, евтин тютюн и прогнили зъби, а натрапчивата влага от дъжда, към която се прибавяше топлината от огнището, само още повече подсилваше мъчителната за обонянието смесица от миризми.
— Побъркал се, я виж ти! — подхвърли Джон.
— Да. Да ухажваш мис Лизи, си е направо опасно нещо. — Той премлясна със задоволство и отпи още една глътка. — Така си е, искам да кажа, ако всичко, дето го приказват, е истина, пък аз не мога да кажа каква е работата или каква не е.
— Имаш право. — Джон даде отдих на носа си, заравяйки го в чашата с бира. — Какво приказват?
Гейнс пак се огледа и се примъкна още по-близо. Джон започна да диша през устата.
— Призраци — изрече старецът. Очите му се разшириха и челюстта му се издаде напред, от което набръчканият му врат заприлича на шията на оскубана кокошка. — Призраци и убийство, и отмъщение без край.
— Призраци, а, Томас?
Мис Лизи се бе приближила така тихо до него, че Джон не бе успял да чуе идването й.
Тя скастри Томас, но думите й бяха предназначени за Джон.
— Искам да ви предупредя, господине. Може да нямате нищо против да платите бирата на Томас, но недейте да слушате небивалиците му. Измислици от край до край, но колкото по-кръвожадни са неговите призраци, толкова повече ожаднява той самият. Добре ще направите, ако си намерите друг, с когото да говорите.
— Добре, де, Лизи — изрече гузно старият Томас.
— Знаеш какво мисля за тия глупости.
Дори изкуфяла коза би се досетила. Гневът, излъчван от нея, беше почти физически доловим и много по-голям от размера на предизвикалата го простъпка.
И да бе имала намерение да каже още нещо прекъсна я внезапното изтрещяване на входната врата, която яростният вятър блъсна о стената. В кръчмата нахлуха талази дъжд и с тях трима войници на самия крал Джордж.
Подобно на сърна при звука на ловджийски рогове, Лизи се напрегна и вдигна глава, сякаш приготвяйки се за скок. Странно същество, помисли си Джон. Горда, почти високомерна и явно съвсем спокойна в присъствието на кралските служители, още повече, когато мнозина от клиентите й изведнъж бяха намерили за много интересно да се взрат в масите пред себе си. Тя пристъпи напред.
— Вие сте добре дошли, господа — каза Лизи с остър тон. — Но не и дъждът и вятърът. Ако искате да влезете, влезте спокойно и затворете вратата зад себе си. Ако нямате желание да пиете бира, ще ви бъда благодарна да си отидете и с удоволствие ще затворя вратата след вас.
— Остър език, както винаги, а, госпожа Тинсдейл? — каза мъжът най-отпред, офицер, ако се съди по шапката и елегантните гънки на наметалото му.
Неговите спътници се ухилиха. Единият, дребен редник със сбръчкано лице, ритна вратата, за да я затвори, а другият надменно сложи ръка на дръжката на пистолета, стърчащ от колана му, сякаш отправяше безмълвно предупреждение.
— Остър език ли, лейтенанте? Ласкаете ме. Ако вие и вашите хора искате да седнете — тя кимна към масата до тази на Джон, единствената все още незаета, — ей сега ще ви донеса бира, веднага щом обслужа тези, които са дошли преди вас.
При тези думи тя грабна халбите на Джон и Томас, без дори да ги попита, и се отдалечи.
Лейтенантът я проследи с присвити очи, после кимна на драгуните да седнат на посочената им маса. Двамата мъже се подчиниха надменно и почти предизвикателно. Лейтенантът свали наметалото си и го метна на облегалката на стола си, а после се наведе напред към огъня. Всички в кръчмата се втренчиха в него, докато протягаше ръце към пламъците. Когато се обърна с гръб към огъня, наблюдателите побързаха да насочат вниманието си към халбите с бира.
Когато се върна с пълните чаши, Лизи съзнателно пренебрегна подигравателния оценяващ поглед на лейтенанта.
— Ето за вас — каза тя, слагайки едната чаша пред Джон. — А
— Хубаво, де, Лизи — протестира слабо Томас, но хвърли подозрителен поглед към двамата драгуни и едва тогава пъхна нос в халбата си.
Присъствието на войниците развали приятната атмосфера, която топлината, добрата бира и приятелските разговори бяха създали в кръчмата. Двамата заядливи фермери се изправиха едновременно, навлякоха палтата и нахлупиха шапките си и придружени от заядливите си жени, напуснаха хана и потънаха в нощта. Скоро след тях излезе и един фермер, плътно последван от старата вещица.
Томас Гейнс не бързаше толкова. Вместо да се оттегли, той се върна с току-що напълнената си халба при пейката и топлината на огнището с явната надежда да изживее още някое от вълненията, които му бе приготвила вечерта.
— Ваша милост — каза той, покланяйки се, докато минаваше покрай лейтенанта.
Офицерът замръзна и отдръпна глава, колкото можеше по-назад, без да рискува да падне в огъня. Ноздрите му потрепнаха.
Джон присви ъгълчето на устата си.
Лейтенантът бе толкова остроок, колкото и изглеждаше. Той обърна ледения си поглед към Джон.
— Нещо забавно ли намирате?
— Споделени чувства, лейтенанте, нищо повече. — Джон побутна с ботуш стола, който старият Томас бе освободил. — Заповядайте.
Очите на лейтенанта се присвиха, докато претегляше поканата. След като огледа още веднъж кръчмата, той извъртя стола си така, че да вижда ясно посетителите, отметна надменно полите на куртката си и седна.
— Колонист. — Това не беше въпрос.
— От колониите съм.
— Какво ви е довело тук, далеч от дома?
Рязко зададеният настойчив въпрос накара Джон да повдигне вежда, но отговори достатъчно меко:
— Баща ми е от тази част на Англия. Все говореше за нея. — Това бе вярно, макар че спомените на баща му бяха обагрени от нещо друго, съвсем различно от носталгията.
Лейтенантът изхъмка, явно приемайки на доверие думите му.
— Доста път сте минали заради спомените на баща си.
— Така е. — Но недостатъчно за целта, която го бе довела тук. — Макар че навярно много неща са се променили, откакто баща ми е излязъл оттук. Предполагам, че сте запознат.
— Аз? — Лейтенантът се изсмя и смехът му прозвуча рязко всред глъчката от разговорите на останалите посетители. — Слава Богу, не съм тукашен!
— Не сте ли? — Гневът на мъжа говореше по-ясно от думите му. Не че имаше значение. — Значи ли това, че не сте избирали сам къде да служите?
Лейтенантът се напрегна, сякаш осъзнавайки докъде може да го докара гневът му.
— Не, не съм избирал.
Джон кимна с разбиране, отпи солидна глътка бира и се разположи по-удобно на стола си. Тъй като бе отседнал в хана, нямаше причина да излиза навън в бурята. Огънят грееше, бирата беше добра и ако имаше късмет, разговорът щеше да бъде… полезен.
— Разкажете ми за това място — помоли той. — Винаги ли е толкова студено и влажно?
Лейтенантът бе взел стола, освободен от стария Томас. Ако се съди по твърдите гневни черти, врязани около красивите му устни, според него компанията не беше особено интересна.
— Лейтенант Ламбер — каза Лизи, като сложи безучастно препълнената халба пред мъжа, макар че би предпочела да му я плисне в лицето. Заобиколи масата и остави разпенените халби и пред другите двама
