се впиха мъчително в мускулите й и той почти я повлече към вратата.
— И намерете онзи измамник! — изрева негова светлост, един вид давайки знак, че двамата повече не му трябват.
Не успя да каже нищо друго, тъй като Ламбер затвори вратата зад себе си. Лизи имаше чувството, че би я затръшнал, ако смееше, но човек не затръшва вратата, когато получава нареждания от лорд, особено ако е обикновен лейтенант, решен да се издигне в кариерата.
Ламбер я помъкна по коридора, далеч от ушите на негова светлост, и я притисна към стената. Надвеси се над нея, с лице, изкривено от гняв… и някакво чувство, което тя усещаше да пулсира под повърхността на гнева му, но не можеше точно да определи. Той беше толкова близо, че Лизи усещаше миризмата на сапуна за бръснене по кожата му.
— Не сте постъпила умно, мис. Каквото и да сте направила, за да го разсърдите, никак не е било умно.
Лизи замръзна. Релефът на резбованата ламперия я бодеше в гърба, свободната й ръка бе болезнено притисната между тях двамата, а той все така здраво стискаше другата й ръка, но нейният гняв бе съвършено равностоен на неговия.
— Не беше правилно да ме довеждате тук против волята ми и преди всичко да арестувате Джон Карлтън — озъби му се тя, — но вас това не ви спря.
— Джон Карлтън! — изсумтя той презрително. Стисна ръката й още по-здраво и я накара да изохка. — Той ви е омаял с оня вулгарен акцент, нали? Или с нахалното си самомнение, с което толкова се фукат проклетите колонисти, а?
Лизи не помисли да му отговаря. Ламбер се бе приближил още повече прекалено близо. Коленете му плътно притискаха крака й, бедрото му се опираше в нейното в небрежна подигравателна интимност.
— Какво толкова ви накара да желаете целувките му, мис? — запита той с внезапно омекнал глас, плътен като мед. Преметна свободната си ръка над рамото й и я прегърна през шията. Тя почувства топлата му длан върху кожата си, беше мокра от пот, усети как сърцето й се разтуптява от допира му.
— Дали неговото нахалство? — Ламбер разтегна устни в права линия, оголи зъби по-скоро в гримаса, отколкото в усмивка. — Изкусителните му лъжи? Или… това?
Той я притисна по-силно и по-плътно към себе си, докато тя почувства ерекцията му дори през безбройните пластове дебели вълнени поли и ленени фусти.
Лизи се дръпна назад. Нямаше къде да бяга. Тялото му й препречваше пътя така, че тя дори не можеше да помръдне краката си. Задиша учестено и от това нещата още повече се влошиха. Гърдите му се изправяха като стена пред нея. Копчетата на униформата му се впиваха в гърдите й също толкова заплашително, колкото и по-безсрамно интимният му натиск по-долу.
Той спусна клепачи и я заразглежда, наслаждавайки се на нейния гняв… и на страха й.
Лизи се изви в напразен опит да се освободи.
— Така ли се държат офицерите на негово величество? И то в дома на един благородник?
Той се изсмя развеселен. Лизи усещаше как смехът боботи в гърдите му.
Гласът му се сниши, интимен като милувка.
— Ако искат.
Той поглади с длан шията й, после ръката му се спусна надолу. Пръстите му се пъхнаха под дантелата на нагръдника й и той го отдръпна, разкривайки линията на рамото й и бялата кожа на гърдата й.
— Негова светлост не се интересува какво става с вас. Викайте колкото искате. Никой няма да дойде.
Лизи улови блестящия тъмен пламък в очите му в мига, преди той да я целуне по шията. Само след още миг той положи устни върху нежната извивка над гърдата й.
Тогава тя реши да послуша съвета му и изпищя… право в ухото му.
Джон бе вързал коня си в шубрака, който му бе посочил Оливър, и привързваше наметалото си зад седлото, когато я чу да вика.
— Копелета! — Оливър в миг извади рапирата си и обърна Вълшебника към къщата.
— Не, почакай! — и Джон задържа ръката му.
— Да почакам ли? Когато Лизи е в беда? — Рапирата на Оливър изсвистя във въздуха така застрашително, сякаш разсичаше сто червени куртки наведнъж.
— Няма да й помогнеш, ако ги нападнеш така! Какво смяташе да направиш, да нахлуеш с коня през стените вътре в къщата, да я грабнеш и да я отнесеш?
— Господи, човече! Та Лизи е вътре! Не можем просто да седим тук…
— Знам! Но макар че номерата ти минават пред няколко уплашени войници в хана, имаш много по-малък шанс да уплашиш цялата прислуга на един благородник, без да говорим за всичката паплач, която се шляе наоколо!
Оливър го изгледа презрително.
— Колониите нямат бъдеще, ако отхранват само такива безмозъчни кучета като тебе.
— Те отхранват мъже, които мислят. — Джон изгледа също така неодобрително призрачния си спътник. — Какво се надяваше да постигнеш, като нахлуеш вътре? Да изкараш акъла на всички, за да пуснат Лизи? И двамата знаем, че тази твоя рапира не става за друго, освен за украса.
В шубраците беше тъмно, но Оливър се виждаше съвсем ясно и нямаше никакво съмнение колко е оскърбен от предизвикателството… или колко е натъжен.
Той върна рапирата в ножницата, мърморейки недоволно.
— Тогава какво предлагаш да правим?
— Да влезем в къщата, да намерим Лизи и да я изведем.
Оливър изсумтя:
— Просто така, нали? С всичката прислуга от дома и шайката хитри червени куртки, както правилно изтъкна?
— Точно така. — Джон се усмихна мрачно. — Те тъкмо това не очакват, ето защо именно този план ще успее. — Той хвърли поглед, изпълнен със съмнение, към Вълшебника. — Трябва ли да вържеш коня, или той ще те чака тук, докато се върнем?
Разбойникът замръзна на седлото и непредпазливото смушкване на шпората му накара коня да изпръхти и да разтърси глава. Той погледна надолу към Джон.
— Не мога да сляза от седлото.
— Какво?
Оливър изруга:
— Не мога да сляза никъде другаде, освен в двора на хана. Не съм привързан към едно място като Бес, но докато тя не се освободи, аз мога да се придвижвам само ако яздя Вълшебника.
Сега беше ред на Джон да изругае.
— Защо не ми го каза по-рано?
— Откъде да знам, че искаш да се промъкнеш там като прост крадец, вместо да се биеш като мъж?
Джон му хвърли яростен поглед. Ръцете го засърбяха да фрасне нахалния призрак, но от всички безполезни жестове това несъмнено щеше да бъде най-безполезният. Той се обърна и започна да разглежда къщата, доколкото това бе възможно.
Без подкрепата на Оливър щеше да му бъде много по-трудно, но нямаше избор. Лизи се нуждаеше от него.
Внезапно взел решение, Джон извади пистолетите от джобовете си и провери дали са заредени. Задоволен от резултата, той повика с жест Оливър.
— Добре. Сега ето какво искам да направиш…
Драгуните я завлякоха до една изоставена стая за вехтории на тавана на къщата и със смях я бутнаха вътре.
Тя едва не падна върху някакъв счупен стол, разместен от резките им движения. Лизи успя да се задържи на крака и се обърна към пазачите си:
— Тук ли ще ме оставите?
