Жан-Пол започна да се смее.
— Добро агне наистина! Ще го видиш. Е, Кадифена змия, пропълзи до мене!
— Дявол да го вземе! Разбира се, длъжен съм да изляза, щом вие го искате — измърмори този, когото нарекоха Змия, макар още да не се показваше. — Нима аз не върша винаги това, което ми заповядате?
— Щом е така, защо още те няма?
— Добре, добре, идвам, дявол да го вземе. Няма защо да се сърдите така.
— Не се сърдя, а просто нямам време да чакам.
В същата минута се чу силен трясък в плътната стена от лиани, почти непроходима. Клоните се раздвижиха надясно и наляво, за да сторят път на човека, когото Изгнаника очакваше с такова нетърпение и който излизаше от убежището си с такава неохота.
Беше човек с твърде висок ръст, странно издължен. Неговата малка глава, украсена с гъсти червеножълти коси, се крепеше на дълга и тънка шия. Ъгловатите му черти имала израз на коварство, подчертано още по-ясно от блясъка на сивите му очи, намиращи се в постоянно движение.
Наглед можеше да му се дадат четиридесет години. Всичките му движения по странен начин оправдаваха дадения му прякор Кадифена змия. Той сякаш не ходеше, а пълзеше и се тътреше по земята като същинска змия.
Въпреки това мускулите му, твърди като желязо, свидетелстваха за необикновената сила, която заедно с рядката пъргавост го правеше във всяко отношение извънредно опасен противник за онзи, когото злочестата съдба би изпречила пред него като враг.
Той бе облечен почти така, както Изгнаника, с тази разлика, че дрехата му седеше като чувал. В заключение остава само да се прибави, че този субект бе въоръжен от глава до пети.
Промъкна се през разтворените лиани; след това излезе напред и спирайки се пред конника, му се поклони не само вежливо, но и доста почтително.
— Ето ме! — каза той. — Какво желаете?
— Вземи този човек и го отнеси в твоята колиба. Старай се да го друсаш колкото се може по-малко. Повтарям ти, че е ранен, и то твърде сериозно.
— Ето на! Та аз сега гледачка ли ще ставам? Дявол го взел този негодник!… Чудни мисли ви идват понякога, господарю!…
Въпреки това Кадифената змия се подчини, но изведнъж извика от учудване и остана неподвижен.
— Е! — извика той. — Кого ни е пратил дяволът?
— Значи го позна?
— Кълна се в Бога! Трябва да съм сляп, за да не го позная дори в този му, може да се каже, не особено блестящ вид.
— И сега ли ще ме упрекваш, че съм го спасил?
— Кой го знае! Може би сте му направили добро, а може и зло! В миналото беше много, много лош приятел; доста дълго живях с него и успях да схвана всичките особености на неговия мръсен характер.
— Все пак нека най-напред го излекуваме, а после ще видим.
— Това е така — каза Кадифената змия с тъжна усмивка, — ще съумеем, когато потрябва, да се отървем от него, ако започне да ни пречи. Взимам тази грижа върху себе си.
— Разбира се, макар да не зная защо, но ми се струва, че няма да стане нужда да прибягваме до това. Ще ни потрябва, ще видиш…
— Това вече е ваша работа. А сега?
— Занеси го в колибата и се постарай добре да се грижиш за него — заповяда Изгнаника, като слезе от коня на земята. — Никога не трябва да се върши работата наполовина.
— Но — възрази пак Кадифената змия, — присъствието на този човек тук обърква всичките ни планове…
Жан-Пол се усмихна със странно изражение и като докосна с ръка рамото на своя приятел, каза:
— Прави това, което ти казвам, и не се безпокой за останалото; взимам върху себе си отговорността за всичко, което може да се случи. Не се бой от нищо.
— Щом е така, няма повече да говоря — отговори Кадифената змия.
След това, като намести товара си по-удобно, се отправи към колибата през лианите.
Изгнаника го последва с коня си.
Не след много се намериха в обширна зелена зала, заобиколена от всички страни с лиани, така гъсто преплетени, че след тях и за най-опитното око бе невъзможно да проникне през тази грамадна листна завеса.
В средата на зелената зала величествено се издигаше гигантският дънер на magney, за който говорихме по-горе. Вътрешността на този дънер беше съвсем куха. Колосалното дърво се хранеше само от дървесните влакна на кората, при което то видимо ни най-малко не страдаше от тази грамадна кухина.
Кадифената змия се бе възползвал от това откритие, направено случайно, и бе извлякъл от него най- полезната му страна, за да устрои в тази кухина своето жилище и се помести в него с коня си така удобно, като да бе това истинска колиба.
Отгоре на всичко се бе изхитрил дори да пробие прозорец в това жилище и бе направил врата от парче кора, херметически затварящо отвърстието.
Жилището беше разделено на две равни части посредством прегради. Дясната страна, определена за стопанина, съдържаше легло, сандък, два стола, две табуретки и маса. Лявата страна служете за конюшня — в нея свободно можеха да се поместят два коня, а понякога тук се събираха и по четири коня наведнъж. Няколко кокошки живееха заедно с конете.
Домакинът на това тайнствено жилище си готвеше на открито, под един навес, чийто покрив служеше като мансарда за складиране на трева и килер за запазване на овощия.
Няколко хватки трева, настлани в най-тъмния ъгъл на колибата и покрити с овчи и мечешки кожи, образуваха леглото, на което веднага бе положен раненият.
Той вече не беше в безсъзнание. Спеше. Слабостта, причинена от загубената кръв, го бе унесла в дълбок сън, почти летаргичен.
Изгнаника и Кадифената змия, като положиха капитана на импровизираното легло, седнаха до масата и поставяйки на нея гърне със сидер, запушиха лулите си.
— Значи вас ви е задържала случайната среща с този негодяй? — запита Кадифената змия, като протегна чашата си, за да се чукне с приятеля си.
— Отчасти това, а отчасти и друго — отвърна Жан Пол. — В колонията е доста шумно в тази минута.
— Вие ми казахте, но все пак не мога да разбера какво ни интересува това, което става в колонията.
— После ще разбереш — продължи Изгнаника с насмешливо изражение на лицето, — ако, разбира се, си разположен да ми служиш и по-нататък, както си ми служил досега.
— Нима още се съмнявате в това, господарю? — запита Кадифената змия с видимо вълнение. — Кълна се в светата Ана от Оре — добави той, благоговейно докосвайки с ръка шапката си, — че аз съм ваш духом и телом, господарю — ваша собственост съм, ваша вещ, с една дума, целият съм ваш.
— Чакай, чакай, успокой се. Не исках да те оскърбявам — каза Изгнаника. — Познавам те и те ценя.
— Благодаря! — каза Кадифената змия, сдържайки вълнението си. — Зная, че съм негодяй, изгонен от обществото, което направи добре, че изхвърли такава крастава коза като мене…
Имам, за нещастие, много пороци; извърших много престъпления и зад мене няма нито едно добро дело, за да го поставя на везните. Всичко това е истина, но имам и добродетел: моята изпитана преданост към вас! Не се съмнявайте в нея, моля ви, ако не искате да направя някоя отчаяна постъпка!
— Е, е! Искаш да се покажеш много по-лош, отколкото си всъщност. Познавам те по-добре, отколкото си мислиш.
— Не, само говоря истината за себе си. Миризливо животно съм, отровна твар, всичко, каквото искате. Ненавиждам всички хора без изключение и те ми го връщат стократно и имат пълно право да постъпват така. Но ви обичам не за това, че десет пъти сте спасили живота ми…
— Тогава защо? — запита Изгнаника с известно любопитство.
— Затова, че вие единствен между всичките хора, с които ми се е случвало да имам работа, не се
