отвърнахте от мене с презрение; затова, че открихте добрите страни в мене сред този хаос от пороци; затова, че вместо да ме презирате и отблъсквате, великодушно ми протегнахте ръката си за помощ и ме пожалихте — с една дума, затова, че ме издигнахте в собствените ми очи и ми доказахте, че аз, кучето и проклетата змия, мога още да бъда полезен за нещо и може би дори да върша добро.
— Е, ти виждаш, че съм бил прав и че съвсем не си толкова лош, както говориш. Но стига за това, моля те, нека поговорим по-добре за нашите работи. Бързам.
— На вашите услуги съм.
— Случайно се натъкнах на този ранен. Явих се точно в минутата, когато ония, които по всяка вероятност са били виновни за случилото се, спокойно се съвещаваха помежду си: дали да го хвърлят в Охайо с камък на шията, или да го довършат с удар от кинжал.
— Странна отплата, няма какво да се каже.
— Така е. Слушах как се съвещаваха и това ме накара да се замисля… След това се явих пред тях и го спасих. Утре ще трябва да видя отново тези лица. В мене се появиха някои подозрения, които бих искал да проверя. Тази работа може да излезе много по-изгодна за нашите планове, отколкото си мислим. Във всеки случай някои предпазни мерки няма да бъдат излишни.
Нали ме разбираш?
— Прекрасно.
— И ето защо доведох този негодяй тук, вместо да го отнеса със себе си. Щом бъде в състояние да говори, разпитай го майсторски и го накарай да ти разкаже своето приключение.
— В случай на нужда, ще му разкажа как са искали да постъпят с него лицата, от които вие го отнехте.
— Напротив, това в никакъв случай не прави. За тези лица той не трябва да знае.
— Както ви е угодно.
— Без всякакво стеснение ще мога да се сдобия с някои сведения от другата страна. А що се отнася до тебе, забрави или се престори, че си забравил злобата, която изпитваш към него. Дори трябва да го увериш, че ти именно си го спасил.
— О, това вече за нищо на света няма да направя. А и той добре знае, че го ненавиждам.
— Твърде е възможно! И тъй, действай по свое усмотрение. Само не се отклонявай от моите инструкции. Всичко останало е безразлично.
— Добре, добре! Бъдете спокоен, не съм дете. Изгнаника стана.
— Отивате ли си вече?
— Да, става късно. От тук до моята колиба е далече. Дъщеря ми ще се безпокои.
— Наистина! Кога ще ви видя пак?
— Щом бъда свободен: може би утре, а най-сигурно е вдругиден.
— Ще ви чакам. Нищо друго ли няма да ми кажете?
— Не, бъди внимателен, това е всичко. Кадифената змия стана и изведе коня от конюшнята.
— Наглеждай добре нашия ранен — продължи Жан-Пол, като се качваше на седлото, — може след време да ни бъде полезен.
— Оставете това на мен. Вие знаете — добави Кадифената змия с хитра усмивка, — имам някои познания по медицина и хирургия.
— Затова го и доведох тук. Е, прощавай! До утре или най-късно до вдругиден!
— Добре. А по кое време приблизително ще дойдете?
— Това и сам не зная… Следобед. Кадифената змия разтвори прохода.
Изгнаника навлезе в гората. След него лианите бяха грижливо затворени.
Жан-Пол се отправи към колибата си, в която стигна след залез-слънце.
Дъщеря му го очакваше тревожно.
Като го съгледа, тя извика от радост и се хвърли към него.
— Е, какво, татко?
— Успокой се, дете мое, всичко е благополучно! — той я целуна по челото.
— Благодаря, о, благодаря, татко! — извика момичето с едва скривано вълнение.
— Уви! — прошепна Изгнаника с въздишка. — Може би и тя ще ме напусне един прекрасен ден!
И той замислен, отпуснал глава, влезе в колибата след дъщеря си.
Глава V
СЕЛИЩЕТО НА ГУРОНИТЕ ВЪЛЦИ
Тънкия слух, или Куга-Ганде по индиански, беше главният началник на селището, към което се бяха отправили двата отреда след обичайните приветствия, които си бяха разменили в момента на срещата.
Сахемът бе поел командването на общия отред. Застанал начело на колоната, веднага предложи на Берже, граф Дьо Вилие и барон Дьо Грини да заемат места до него.
Това предложение да заемат място наред със сахема, твърде почетно, постави двамата офицери на високо уважение пред червенокожите, които въобще се отнасят твърде строго към всичко, свързано с чинопочитанието.
Младите хора, и двамата попаднали едва отскоро във френските колонии, не бяха имали още възможността да се запознаят с живота на индианците в техните селища. Онези индианци, които бяха видели набързо във форта Дюкен, принудени да се подчиняват на изискванията на европейската цивилизация, не представляваха интерес за наблюдателя европеец.
Техните маниери и облеклото им, представляващо странна смесица от дрехи, разменени с войниците и колонистите, ни най-малко не учудваха двамата млади мъже.
Сега за пръв път им се представяше случая да се заловят със сериозното изучаване на нравите и обичаите на червенокожите, които болшинството европейци в онова време, кой знае защо, считаха за същества от нисша раса, едва ли не за получовеци.
Френските офицери с най-жив интерес следяха всичко произлизащо пред очите им и отрупваха с въпроси канадеца, който веднага бързаше да им обясни неяснотите.
Той охотно разказваше на офицерите случки, свързани с поведението на индианците, което бе на пръв поглед странно и смешно и дори заплашващо тяхната лична безопасност.
Що се отнася до Златния клон и Смелия, те много скоро успяха да си намерят приятели сред канадците, благодарение на онази безгрижност, която до такава голяма степен характеризира френския войник.
Смееха се и разговаряха с тях, като че ли ги познаваха от двадесет години, отвръщайки на остроумията с остроумия, на шегите с шеги.
Пред тях се разстилаше обширна равнина, покрита със зелена и гъста трева.
След като излязоха от гората, пътниците се намериха отново на брега на реката. Пред тях се разстилаше равнина с млада и буйна трева. Тази равнина стигаше постепенно до планинската верига с масиви, които преграждаха хоризонта откъм тази страна.
Почти на две мили напред се виждаше селището на индианците, разположено по двата бряга на реката. Това село, доста голямо, се състоеше не по-малко от двеста къщи или, по краво казано, колиби. Както от едната, така и от другата страна се шишето се охраняваше с ограда от колове, на височина два метра, забити в земята и свързани помежду си с върви от дървесна кора. Пред оградата бе издълбан ров, широк пет метра и дълбок два. Две врати, от които едната извеждаше на север, а другата на юг, даваха достъп във вътрешността на атепетла (селището). Дънерите на дърветата, прехвърлени през рова, лесно можеха да се вдигнат и служеха за подвижни мостове като връзка с външния свят.
В противоположност на болшинството от туземното население, водещо скитнически живот, окръжаващите селището полета бяха доста обработени под влиянието на канадските метиси, голям процент от населението на селището.
Малко вдясно от селището и на разстояние не повече от две минути от него се виждаха две отделни гробища: едното на горските скитници, а другото — индианско.
В първото, заобиколено с жива ограда, се виждаха скромни гробове с кръстове, боядисани с черна боя. Във второто се забелязваха онези издигнати скели, където туземците имат обичай да поставят своите покойници, като ги превръщат в мумии под влияние на въздуха, слънцето и дъжда.
Индианското гробище се усещаше още отдалеч със своя зловонен мирис от разлагащите се трупове,
