— О — трепна траперът, — този упрек ме убива!
— Аз не ви упреквам. Честно сърце — отвърна тя живо. — Но съм много нещастна. Ако стоя тук, ще стана причина за смъртта на единствения си близък роднина. Ако отида с бандита, ще бъда опозорена.
— Ах, а аз да не мога нищо да сторя. — извика той пламенно, — да ви гледам разплакана, да зная, че сте нещастна, и да не мога с нищо да ти помогна! С радост ще пожертвувам живота си, само и само да ви спестя някое безпокойство.
— Не губи надежда, синко! — насърчи го старата жена. — Аз съм сигурна, че ти ще намериш изход.
— Да не губя надежда! Какво говориш, майко? От два дни приятелите ми и аз правим невъзможното и всичко е безуспешно. Как да не губя надежда? След няколко часа този негодник ще дойде да иска жертвата, която си е набелязал! По-добре да умра, отколкото да бъда свидетел на такова злодеяние!
Доня Лус го погледна странно, печална усмивка освети лицето й, тя леко сложи нежната си ръка на рамото му и го запита със своя мелодичен и покоряващ глас:
— Честно сърце, обичате ли ме?
Младият мъж се сепна, тръпка премина по тялото му.
— Защо ме питате — каза той развълнувано.
— Отговорете ми, без да се колебаете, както аз ви питам — настоя тя. — Мигът е тържествен. Имам към вас една гореща молба.
— Говорете! Вие знаете, че не мога нищо да ви откажа.
— Отговорете ми тогава — повтори тя трепетно. — Обичате ли ме?
— Дали ви обичам! Ако това означава, сеньорита, че трябва да пожертвувам живота си за вас, ако трябва да бъда подложен на най-жестоките мъчения, за да изкупя с кръвта си единствена ваша сълза, ако това означава, че не трябва да ви оставя да направите жертвата, която ще изискат от вас утре, за да спасите вуйчо си, о, сеньорита, аз ви обичам от цялата си душа! И така, говорете без страх, каквото и да ми поискате, ще го извърша с радост!
— Добре, приятелю — каза тя, — разчитам на вашата дума и утре, когато този човек дойде, ще ви я припомня. Но преди всичко вуйчо ми трябва да бъде спасен, дори с цената на моя живот. Той беше за мен баща, обичаше ме като дъщеря, заради мене попадна в ръцете на разбойниците. Закълнете се, Честно сърце, че ще го освободите — добави тя с неописуема тревога.
Честно сърце се канеше да й отговори, но в пещерата влязоха Веселяка и Черния елен.
— Най-после — извика Честно сърце и се спусна към тях.
Тримата мъже размениха няколко думи тихо, след което траперът бързо се върна при жените. Лицето му сияеше.
— Имаш право, майко — трепетно извика той. — Щастието ни се усмихна. Сега аз ви казвам: Не губете надежда, доня Лус, скоро ще върна вуйчо ви!
— О, възможно ли е? — радостно каза тя.
— Надявайте се и ме чакайте! Сбогом, майко! Пожелайте ми успех!
Без да каже нищо повече, Честно сърце изскочи от пещерата, последван от почти всички свои другари.
— Какво искаше да каже? — тревожно пошепна доня Лус.
— Ела, мило дете — отговори старата жена, — да отидем и бъдем мислено с него.
Двете полека се отправиха към своята стаичка. В пещерата бяха останали само десетина души, да закрилят двете жени.
XI
ПЛЕННИЦИТЕ
След нахлуването на червенокожите и траперите в обсадения лагер, по заповед на своя главатар пиратите се разпръснаха кой накъдето види, за да избягнат по-лесно преследването.
Уактено и четиримата разбойници, които носеха генерала и неговия черен прислужник здраво вързани и със запушени уста, се спуснаха по стръмните скали с риск да се сгромолясат в зиналите под тях пропасти.
Когато изминаха известно разстояние, окуражени от тишината, която цареше наоколо, както и от нечуваните трудности, които бяха превъзмогнали, за да достигнат тия места, пиратите се поспряха да поемат дъх.
Дълбока тъмнина ги обгръщаше, само над главите им на шеметна височина блещукаха като бледи звезди факлите на преследващите ги трапери, които не се осмеляваха да се спуснат по същите стръмнини.
— На добър ви час — присмя се капитанът. — А сега, от какво да се опасяваме. Оставете тук пленниците, а двама от вас ще отидат да разузнаят положението наоколо.
Заповедите му бяха изпълнени. Двамата пирати скоро се завърнаха и съобщиха, че са открили една пещера, която може да им послужи за временно скривалище.
— Хайде тогава — каза капитанът — да вървим веднага там!
И той пръв потегли. Останалите го последваха. Скоро, стигнаха до доста широка вдлъбнатина, която се намираше на няколко метра под мястото, където се бяха спрели да си починат. Щом се настаниха, първата им грижа беше плътно да запушат входа с едно одеяло и това не бе трудно — входът беше толкова нисък, че разбойниците се бяха проврели през него наведени.
— Така — каза капитанът. — Сега се намираме у дома си и няма защо да се опасяваме от излишно любопитство.
Той извади огниво от джоба си и запали една факла от дърво свещ, с което се беше запасил за всеки случай. Когато осветиха наоколо, бандитите радостно се развикаха. Това, което бяха взели в началото за обикновена вдлъбнатина, се оказа широка естествена пещера, каквито често се срещат из тия места.
— Охо! — разсмя се капитанът. — Я да видим къде се намираме. Вие стойте тук и наблюдавайте зорко пленниците, а аз ще се поразходя да разузная нашето ново владение.
И като запали втора факла, Уактено се запъти към вътрешността на пещерата. Тя се спускаше със слаб наклон под планината, стените бяха доста високи, а на места се разширяваха и образуваха нещо като зали. През невидими пукнатини в скалите влизаше въздух, тъй като факлата гореше ярко и капиталът дишаше спокойно. Колкото повече напредваше, той все повече се убеждаваше, че наближава някакъв изход, защото въздухът ставаше все по-свеж.
Бе вървял почти двадесет минути, когато силно въздушно течение шибна лицето му и залюля пламъка на факлата.
— Аха, ето изхода — прошепна той. — Да внимаваме! Първо да загасим светлината, не се знае кого ще срещнем навън.
Стъпка с крак факлата и няколко мига стоя неподвижно, за да свикнат очите му с тъмнината. Капитанът беше предпазлив човек и си знаеше работата.
Планът му за нападение на лагера бе пропаднал само поради стечение на обстоятелствата, които не можеха да се предвидят. Ето защо, след като попремина ядът му от несполуката, той се примири, но реши да си отмъсти при пръв удобен случай. Впрочем изглеждаше, че съдбата му се усмихва отново, като му предлага точно сега едно почти неоткриваемо скривалище.
Така че той дочака с неизразима радост и надежда очите му да свикнат с тъмнината, за да може да различи предметите и да разбере дали наистина е открил изход, при който случай позицията му щеше да е почти неуязвима.
И не се измами. След малко забеляза в далечината слаба светлина. Решително се отправи към нея и след няколко минути стигна до тъй желания изход.
Наистина съдбата му помагаше. Изходът се оказа на брега на малка рекичка, чиито води стигаха до самата пещера, тъй че бандитите можеха било с плуване, било със сал да влизат и излизат от убежището си, без да оставят следи и по този начин да заблудят всеки преследвач.
Уактено познаваше на пръсти прерията, където от десет години упражняваше доходния си занаят. Затова, щом се огледа, разбра къде се намира. Той знаеше, че тази рекичка с многобройни завои се намира на доста голямо разстояние от лагера на мексиканците. Като разучи добре мястото, той въздъхна облекчено и понеже не се страхуваше вече, че ще бъде открит, запали факлата и се завърна обратно.
