уши — признаци па безпокойство, които не убягнаха от погледа на ловеца.
При все че не се чуваше никакъв подозрителен шум и всичко наоколо изглеждаше спокойно, траперът побърза да сложи пред огъня бобровата кожа, опъната на две кръстосани пръчки, и без да става, протегна ръка към карабината.
Една сврака изкрещя три пъти на равни промеждутъци.
Ловецът остави пушката и с усмивка продължи да наглежда Вечерята си. Почти веднага след това тревата се разлюля, от нея изскочиха две прекрасни хрътки и легнаха при ловеца. Той за миг ги погали, после с мъка се отърва от милувките им.
Конете продължиха да пасат.
Няколко минути след кучетата на поляната се появи втори ловец.
Тон беше много по-млад от първия — изглеждаше не повече от двадесет и две години — висок, слаб, пъргав, с мускулесто тяло и по-скоро кръгла глава. Сиви искрящи умни очи осветяваха откритото му честно лице, на което дългите пепеляворуси коси придаваха нещо детско.
Беше облечен като приятеля си. Като стигна при огъня, хвърли на земята връзка птици, които носеше на рамо.
Без да разменят нито дума, двамата ловци се заеха да приготвят вечерята, която след усилен ден винаги е много вкусна.
Нощта бе настъпила и прерията постепенно се събуждаше. Гласовете на дивите животни вече ечаха в простора.
След като сладко се наядоха, ловците запалиха лулите си г седнаха гърбом към огъня, за да не би светлината да им попречи да видят приближаването на неканени гости от тъмното. Пушеха с доволството на хора, които след дълъг и труден ден се наслаждават на кратка почивка, каквато скоро не ще имат.
— Е? — кратко попита първият и духна струйка тютюнев дим.
— Прав си — отвърна другият.
— Ха!
— Отклонили сме се много вдясно, затова сме загубили следата.
— Така си и мислех — продължи първият. — Виж какво, Веселяк, ти премного се доверяваш на канадските си навици, а тукашните индианци по нищо не приличат на ирокезите, които ай срещал там.
Веселяка поклати глава в знак на съгласие.
— Всъщност — поде първият — това сега не е толкова важно. Главното е да разберем кои са крадците.
— Аз зная.
— Чудесно — рече другият и извади лулата от устата си. — Та кой, значи, се е осмелил да задигне капани, белязани с моя знак?
— Команчите.
— Така си и мислех, дявол да го вземе! Десет от най-добрите ни капани са откраднати през нощта. Заклевам ти се, Веселяк, скъпо ще ми платят!… А къде ли са сега команчите?
— Най-много на три левги оттук. Група от около дванадесет разбойници, ако се съди по следите им, връщат се в планината!
— Няма всички да се върнат — каза ловецът и погледна пушката си.
— По дяволите! — изсмя се Веселяка. — И не заслужават! На теб разчитам, Честно сърце, да ги накажем за безобразието им. Но още повече ще искаш да ги накажеш, като разбереш кой ги води.
— Я, та и главатаря им ли познавам?
— Малко нещо… — каза Веселяка и се усмихна. — Неунутах им е главатарят.
— Орлова глава! — извика Честно сърце и скочи. — Аха! Разбира се, че го познавам и дано този път имам късмет да си разчистя старите сметки с него. От колко време неговите хора ми се изпречват на пътя и ми мътят водата!
Ловецът каза тези думи е такава омраза, че Веселяка потрепера. После очевидно съжали, не е издал чувствата си, взе лулата и продължи да пуши с престорена безгрижност, но приятелят му бе наясно.
Разговорът се прекъсна.
Двамата трапери потънаха в мислите си и мълчаливо пушеха един до друг.
Най-после Веселяка се обърна към приятеля си:
— Аз ли ще пазя? — запита той.
— Не — тихо отговори Честно сърце. — Спи, аз ще бдя и за двама ни.
Без да възразява, Веселяка легна до огъня и след няколко минути дълбоко заспа.
Щом бухалът поде утринната си песен, която сякаш приветствуваше хората, Честно сърце, който цялата нощ бе стоял неподвижен като мраморна статуя, събуди другаря си.
— Време е — каза.
— Добре — отвърна Веселяка и веднага стана. Траперите оседлаха конете си, предпазливо слязоха от хълма и поеха по следите ма команчите.
В този миг слънцето заблестя на хоризонта, прогони мрака и озари прерията с вълшебната си животворна светлина.
II
ТРАПЕРИТЕ
А сега няколко думи за тези две лица, които има да играят важна роля в нашия разказ.
Честно сърце беше известен из западните прерии само под това име и минаваше за много опитен, честен и храбър мъж сред индианските племена, с които бурният му живот го бе свързал. Всички го уважаваха.
Белите ловци и трапери — северноамериканци, испанци и метиси — се учеха от ловния му опит и често се обръщаха към него за съвет.
Дори пиратите на прерията, хора от кол и въже, отрепки на цивилизацията, които живееха с разбойничество и грабеж, не смееха да го закачат и гледаха да не се изпречват на пътя му. Само с ума и с волята си този човек неусетно бе придобил власт, приета и признавана от свирепите обитатели на огромната прерия.
Той използуваше тази власт само за общото благо, за да даде възможност на всички спокойно и сигурно да си гледат работата.
Никой не знаеше кой беше Честно сърце Пълна тайна покриваше ранните години на живота му.
Преди около петнадесет-двадесет години ловци го бяха срещнали на брега на Арканзас, когато поставяше капани за бобри. Малкото въпроси, които му зададоха за живота му, останаха без отговор. Мълчаливи по природа, ловците разбраха по неохотата, с която младежът изслуша въпросите им, че той крие някаква тайна, и не го разпитваха повече.
Освен това за разлика от другите ловци, които си избираха по един-двама другари, Честно сърце живееше сам, без да се установява някъде за постоянно. Кръстосваше цялата прерия, никъде не слизаше за по-дълго време.
Винаги тъжен и мрачен, той избягваше обществото на себеподобните си. Но при случаи винаги им помагаше и даже беше готов да излага живота си на опасност за тях. А щом започнеха да му благодарят, той пришпорваше коня си и отиваше да поставя капани по далеч, за да могат хората, на които е помогнал, по-бързо да забравят сторената услуга.
Всяка година по същото време, към началото на октомври, Честно сърце изчезваше за цели седмици, без никой да разбере къде е отишъл. После отново се появяваше и лицето му беше по-мрачно и по-тъжно от обикновено.
Веднъж при едно от тези тайнствени пътувания той бе довел две чудесни, съвсем млади хрътки, които след това останаха при него и топ явно много ги обичаше.
Пет години преди времето, за което говорим, една вечер, когато се връщаше, след като бе заложил капаните си за през нощта, той забеляза през дърветата огъня на индиански бивак.
На един кол бе вързан бял момък на не повече от седемнадесет години. Червенокожите се целеха в него с ножове и се забавляваха с мъките му, преди да го принесат в жертва на кръвожадния си гняв. Обзет от съжаление към жертвата, без да помисли за страшната опасност, на която се излагаше, Честно сърце се
