Крейн бавно хвана фигурата, като внимателно плъзгаше пръстите си по острите като на бръснач контури. Пешката сякаш се изплъзваше от на пръв поглед здравата хватка, така слабо я държеше, но ходът бе направен бързо и уверено.
Мамърт изруга мислено: Крейн бе пресметнал всичко прекрасно! Със своя ход той не само избягваше от заплахата на топа.
След два хода — сега замисълът на Крейн ставаше очевиден, — под удар ще бъде царицата на Мамърт. В мозъка на Мамърт се смесиха думите на Крейн: „Вдигни гарда! Вдигни гарда, скъпи ми, Мамърт!“
Да, царицата ще трябва да напусне прекрасната си позиция.
Ще му се наложи да докосне царицете, да я хване с ръка! Да вземе в ръката си най-безпощадната и смъртоносна фигура на дъската!
— Не-е! — изръмжа Мамърт.
— Моля? — запита Крейн сякаш не беше чул добре, а усмивката му, при стиснатите устни, изглеждаше злорадна.
— Ни-и-що… ни-и-що! — измъкна се Мамърт и съсредоточи цялото си внимание върху дъската.
Имаше една-единствена призрачна възможност така да изманеврира с хилядоръбата бръсначоостра царица, че да не допусне кръвта му да затече в полученото положение. Боже мой! Неразрешима двуостра дилема. Ако не се реши да направи ход, Крейн ще победи. Но щом победи, значи ще остане жив, а той, Мамърт, което е безпорно — ще загине. Вече виждаше пред себе си смъртоносния връх на шотландския кинжал, стърчащ засега от пояса на Крейн. Ако Мамърт направи сега ход — кръвта му ще тече пред отровния поглед на Крейн, докато умре.
„Никога няма да ти доставя такова удоволствие!“ — помисли той, с нарастващата увереност на човек, който никога не губи, който никой не може да унищожи.
Протегна и мисли и ръка към царицата. Фигурките блестяха като шлифовани диаманти. Всяка гладка повърхност свършваше с такъв ръб, толкова чувствително режещ, че Мамърт знаеше — докосне ли го и ръба ще пореже пръстите му. Формата на горната част на фигурата беше сложна и великолепно изработена — жена с вдигнати и обтегнати над главата ръце. Жена — прекрасна и недостъпна.
Прониза го неочаквана мисъл: нима този ход е единствен?
Потъна дълбоко в мисли, като се зае да разчита вариантите. Дори не можеше да предполага на каква висота на интелекта е принуден да работи. Бе се забрал в непознати дълбочини на шахматната теория, използувайки максимално възможното ментална ловкост и мечта за победа. Неговата Теорема се преустрои, пригаждайки логиката на теорията към практиката на ситуацията в която бе попаднал. Как може да приложи Теорема в отношение на играта? През какви непогрешимо правилни пътища на Теоремата — в която вярваше много по-силно, от когато и да било по-рано — трябва да мине за постигането на целта си? Най- после алтернативния ход му стана ясен. Той ще избегне поражението, ще избегне мъчителната стойка и ще се изплъзне от отровната насмешка на Крейн, стига само да направи с офицера си един незабележим ход. Защитата не се явява надеждна сто процента, нали и офицерът също се явява част от смъртоносното острие, но бе намерил верния отговор да открони несъмненото поражение след маневрата на Крейн.
— Ха! — страшно злобна усмивка изкриви лицето на Мамърт и погледът му се впи в очите на противника. Крейн побеля, виждайки, как ръката на противника се протягаше към фигура, която просто не бе взимал под внимание.
А Мамърт усети някаква невидима сила да стиска гърлото му, когато разбра, че схватката продължава и… продължава, и продължава…
Той разтвори юмрук; край съперниците рязко се затвори конус на вулкан. Но те не се намираха само в кратера — до тях се разполагаше и Коридора.
Кафявокалните стени на гладката планина отвреме навреме се осветяваше от проблясването на огньове, така че и двамата дуелиращи се знаеха за това, че Сребърния Коридор се намира в пределите на видимостта. Те го виждаха напълнен с нереално мигане. Струваше им се, че гледат на две — нанесени една на друга — картини; изображението на затихналия вулкан се наслагваше на проблясващия тунел на Сребърния Коридор.
Коридорът е съвсем близо, помисли Мамърт и усети, че се освобождава от нервното напрежение. Един от нас съвсем скоро ще удържи победа.
Той погледна мътното петно сиво небе, надничащо през назъбения кръгловат отвор на върха на вулканическия конус. Стените в кратера се спускаха с плавна закръгленост. Ту тук, ту там в празнината от неравното дъно се издигаха заострените шипове на сталагмитите.
На същото място — над стените и през мъртвите породи — Коридорът сякаш плаваше във въздуха като размазана сянка. Призрачна, трепереща и от друг свят бе тази сянка — същностната субстанция на илюзиите им.
Те стояха един срещу друг, впили очи в очи, като не се съмняваха, че се намират не в центъра на вулкан, а в металните стени на Коридора. Но не се съмняваха и в друго — в дадената илюзия може да се загине така леко, както и във всяка от предишните. Те стояха и си задаваха един и същи въпрос.
Не се ли приближава края на Дуела? Съществува ли ограничение за броя илюзии на схватка? Краен ли е набора схеми за Дуела? Кой е победил? И възможен ли е победител?
Те впиха погледи един друг през сумрака на затвореното пространство на загасналия вулкан.
— Аз съм прав — запъвайки се каза Крейн.
— Ти грешиш — мигновено отвърна Мамърт. — Аз съм единствения на чиято страна е истината.
Миг по-късно и схватката се разгоря отново. Всеки от тях викаше докато гърдите му се схващаха от пренапрежение, а шиите и лицата им не се покриха с червени петна. Замълчаха колкото да си поемат въздух преди следващата тирада. Крейн се огледа в търсене на някакво оръжие.
Те бяха така облечени, както в мига, когато влязоха в Коридора. Голотата им се скриваше само от грубите наметки, долепени до плешките им. Воплите се възобновиха и ехото се замята из затвореното пространство на вулкана. Звуците причиняваха доста силни страдания, когато рикошираха от каменните стени и безпощадно удряха съперниците, отразявайки се отново и отново. Яростта стигна предела си и повече нямаше накъде да нараства. Съперниците знаеха това. Напрегнаха последните остатъци на вяра и убеденост в собствената си правота, които още се намираха в съзнанието им.
Когато Мамърт разбра, че е стигнал върха на убедеността си, той видя, че същата тази увереност в собствената правота се е изписала и на лицето наКрейн.
И той разбра, че от този миг дуелът им се превръща в материално действие, защото те бяха изразходвали възможните илюзии.
Тогава се появи създание — жена.
Тя изтече между тях буквално от капка вода. За същността й нямаше никакво съмнение — не беше човек. Мамърт отстъпи назад и едва не се спъна. Крейн остана на място, като прикован, макар и неговото и без това бледо лице, окончателно се избели и придоби предсмъртен отенък. Мъчително въздъхване, заедно с: „Боже мой, какво е това?“ — излетя от устните на Мамърт.
Съществото не беше човек, но се явяваше нещо повече от простосмъртен. Напомняше на ужасна карикатура на човек. Луд нощен кошмар, роден във въображението и осъществен в илюзията. Като предизвикващ ужас Бог на неизвестен древен култ, то застина на едно място — дългите му крака бяха разтворени широко, а ръцете поставени на бедрата.
Женското тяло изглеждаше разкошно. Пълната висока гръд, обтегнатия корем, вълнуващите стройни крака създаваха великолепни и съблазнителни пропорции на туловището и краката, на гърдите и ръцете — приближаващи се до идеалното сечение.
Но над рамената сходството свършваше — в главата приличаше на гущер. Удължената муцуна, брадата на наперен петел, непрекъснато святкащите очи, разположени отгоре на черепа, очите, гледащи от вдлъбнатини в плътта, непроницаеми и тъмни — малки хълмчета над разширените ноздри, й придаваше нещо истински зловещо.
Нос практически нямаше. Двата дихателни отвора пулсираха всяко на своята страна на малкия череп в жълтата на кутийки плът.
