може да я контролира?
Ще успее ли да направи нещо против Крейн?
Паякът се приближаваше към тях и меките пухени възгланнички на стотиците крачета оставяха след себе си следи, напълнени с… пустота. Крейн падна на колене, застена и задраска с нокти по стъкления под.
— Навън, навън, навън, навън… — шепнеше той и пяна падаше от устата му, като слюнката течеше по устните му.
Мамърт разбра, че му е предложен шанс. Страх роден от мозъка му; с него бе проживял цял живот. Познаваше го по-добре от Крейн; естествено не бе в състояние напълно да се освободи от него, но да се възползува ще му бъде по-лесно от противника.
Най-подходящото място, където може да се разправи с Крейн… Той се допря до стената и притисна потните си длани и вдлъбнатината на гръбначния си стълб към студената повърхност на стъклото.
— Аз съм прав! Моята Теорема, както съм я формулирал, е ед-динствено в-вярн-на — заеквайки, но победоносно възкликна той, въпреки че нотка на инстинктивен страх звучеше в гласа му.
Паякооброзното същество спря, защрака с челюстите си, ужасната глава се обърна едва-едва, като че ли объркана, но то все-пак измени посоката си на движение, макар и с някакъв си дюйм. Встрани от Мамърт. Прицелваше се към Крейн.
Чернобрадият, чу възгласа на Мамърт, повдигна глава и видя приближаващото се чудовище. Но дори на пода, намирайки се почти в безсъзнание, той завика, като се опря с кокалчетата на пръстите си на стъкления под:
— Не си прав! Не си прав! Не си прав! Аз мога да докажа, че мойта Теорема е вярна! Основата на формиране на конструкцията на Правосъдието трябва да се планира в постоянно намаляваща система…
Мамърт дори не слушаше. Знаеше, че нарежданията на Крейн са безсмислица. Знаеше, че човекът на колене пред него не е прав! Но въпреки това паякообразното същество се спря точно по средата между дуелиращите се. Якото и здраво тяло потреперваше като притиснато от две скали…
Крейн забеляза нерешителността на чудовището и се изправи на крака. Старата увереност и присъщата му нагла дързост се възвърнаха. Потри с китките на ръцете очите си, като изтри остатъците на сълзите. Продължи да говори все така сигурно и фанатично. Този човек не можеше да разбере, че не е прав!
— Ти просто си луд! — прекъсна го Мамърт и разпалено размаха ръце. — Икономиката трябва да е балансирана с помощта на Свод на Закони на безпристрастната практика, с организирана Система на блокировки на Постиженията и Стиловете, така че да прерасне в контрол над най-важната… — той говореше и говореше, описваше и описваше оригиналната и единствено правилна Теорема! Теоремата на Мамърт!
Крейн също нещо викаше и непрекъснато жестикулираше, като и двамата забравиха за чудовищното черно паякообразно същество, което в нерешителност бе застинало между тях.
Безпорно — това бе сражение на убеждения! Ще победи този, чиято убеденост натежи!
Те викаха, виеха, описваха, обясняваха, уточняваха в продължение на няколко часа. В края на краищата, почувствувало някакво раздразнение, чудовището започна да се отдръпва. Те го следяха непрекъснато, устата им работеха без почивка, думите се лееха като порой — близнаци на абсолютна и искрена вяра.
Така го следиха докато…
Космическите крайцери безпощадно се обстрелваха. Взрив след взрив — избухванията безвучно се отразяваха на небосвода. Мамърт усети как пръстите му трескаво поправят еполетите на дясното му рамо.
Докато Мамърт наблюдаваше на екрана маневрите на кораба-изтребител на Крейн тип „Магнифайсент“, в кабината за управление влетя полугол, окървавен и изпотен един член от командата.
— Капитане! Капитане! Сър! — възкликна той умолително.
Мамърт погледна към него над перилата и надолу.
— Какво има? — избоботи гръмовният му глас.
— Капитане, левият борд е пробит! Налягането пада в тринадесет отсека. Не може да се извърши ремонт по продължение на миля по борда. Инженерната група се намираше в един от тези отсеци, Капитане! Те всичките са се подули, посинели и напълно мъртви, всички, които са там! Ние ги видяхме да плават в безвъздушното пространство без никакви…
— Върви по дяволите! — изрева Мамърт, сграбчи от приборната дъска спейстанта и го запрати с всички сили по… Човекът се наведе и запратеният снаряд се блъсна в преградата зад него, разлетя се на парчета, които се разпръснаха навсякъде по сложно устроеното пространство в кабината.
— Вие… вие сте манияк — изписка човекът и скочи в посока на изхода, докато Мамърт търсеше нов снаряд за мятане.
Мамърт плътно присви очи, опита се да очисти съзнанието си, гонейки от него и грохота, и разпадащия се кораб, и космоса, и екраните, и… всичко останало.
— Прав съм, аз съм прав, прав, прав, прав! Аз съм прав! — викаше той и размахваше сцепените си китки в такт с всяка дума.
Взривът се разпадна на две части, като че ли две торпеда се впиха едновременно в корпуса. Корабът затрепера и се наклони.
Метални парчета засвистяха и пробиха външните прегради, като се разбиваха още на по-ситни отломки в противоположната стена.
Когато осветлението сдаде позициите си и последната лампа угасна, когато воплите и стоновете изпълниха мозъка, Мамърт извика още веднъж своето кредо, като вложи в думите си цялата сила на убедеността си; цялато мощ на белите си дробове, целия останал още запас на здравина на иначе полузадушеното си тяло:
— Аз съм прав! Готов съм да умра и да се представя на Всевишния, ако не съм прав! Зная, че съм прав! Прав съм! Аз създадох неизчерпаема…
— … шах! — завърши той фразата си, отвори очи и ги впи в шахматната дъска. Фигурите, за щастие, още си бяха на мястото — той продължаваше да блокира Крейн. — Казах — шах! — повтори и насочи показалеца си към дъската.
Чернобрадото лице на Крейн се изкриви от гримаса.
— Интересен ход, скъпи ми, Мамърт — поздрави той съперника си със сарказъм в гласа. — Принудихте ме да взема тази пешка.
Мамърт внимателно следеше как Крейн с треперещи пръсти се протяга към черната блестяща пешка. Тя бе изработена от камък и така шлифована, че ръбовете й изглеждаха като създадени от фантазията на велик майстор. Краищата им изглеждаха като ръбовете на остриета. Всички фигури бяха еднакви: и белите от гипс на Мамърт, и тези от черно дърво пред Крейн. Играта явно бе пригодена за мъже, които се бяха свързали в нещо по-сериозно от „джентълменска партия“. Всеки ход таеше в себе си заплаха и приближаваше противниците към смъртта.
Мамърт не се съмняваше, че има власт над дадената илюзия. Всеки от съперниците бе командувал в две илюзии — паметта му се бе изострила, — тази му принадлежеше. Откъде знаеше това? По-важният от дуелиращите се погледна изискано изрязаните дървени фигури. Той играе с белите, Крейн — с черните. Ясно е.
— Вие местихте ли? — поинтересува се Мамърт. Гласът му непреднамерено затрепера. Знаеше че съперникът му не беше направил хода си. — Според мен царят ви все още е заплашен — напомни той.
Вместо отговор му се стори, че Крейн заедно с издишването произнесе: „Дяволите да те вземат!“ Но не беше сигурен.
