Без да размишлява повече, Мамърт скочи от трона и скочи долу, като в движение изваждаше меча си. Той го издърпа от ножницата и със злоба го надигна. Отвратителна, покрита с израстъци муцуна на варварин изникна пред Мамърт и той удари с всичка сила — острието се заби между очите с двойни вежди. Гъста кръв, на цвят светлокафява, изпръска плаща му. Мамърт мигновено издърпа меча си, изрита с крак настрани мъртвеца, чието тяло още конвулсивно потреперваше, скочи през поваления враг и нададе онзи боен вик, който призовава за сражение.
Даже за този кратък миг, докато прескачаше тялото, Мамърт успя да забележи, как устните на Крейн се извиха в леко ухилване, и мечът на Великия Лорд проблясна, като се насочи в посока Господаря, в негова посока.
Значи, това не е негова илюзия! В илюзията на Крейн е! Мамърт не успя да избере правилния път. Вярата на Крейн е по-силна от неговата.
Мамърт отби удара, който нанесе чернобрадия нобил, държащ меча си с две ръце, и отскочи назад. Съперниците нанасяха удари и ги парираха, и веднага отново нанасяха, мушкаха и сечаха до самото възвишение на трона. Останалите нобили бяха прекалено заети в битката с пронизително вонящите чужденци, че да обърнат внимание на схватката между Краля и Лорда.
Крейн нападаше, сломяваше съпротивата на Мамърт, и нападаше настървено!
Защо стана именно такъв избор? — мислено изкрещя Мамърт, ругаейки сам себе си.
Неочаквано се подхлъзна, падна по гръб и главата му се отметна назад. Мечът излетя от ръката му. Мамърт видя, как Крейн впи в него остър поглед, пристъпи крачка напред и вдигна меча си над главата, като го държеше с две ръце.
В отчаянието си Мамърт призова цялата си вяра. „Решението е правилно!“ — изсъска той с увереност, но увереността бе на човек, готов да умре. Той видя, как меча се спуска към гърдите му, когато…
Той се намръщи от ярката светлина, падаща отгоре, докосна и прекара ръка по разноцветието на капките, като ги застави да се отделят от мястото си и да паднат. Видя надменната фигура на Крейн, който стоеше на жълтия бряг. Видя в блестящото къбло собствената синева и завика предизвикателно:
— Това е моята илюзия, Крейн! Сега ще видиш, как ще те довърша!
Мамърт няколко пъти подхвърли синьото кълбо на дланта си, а после го тласна да лети — посока чернобрадия, и кълбото, изпускайки искри бързо се насочи натам.
Противниците — Крейн и Мамърт — стояха наперени един срещу друг, широко разкрачени, заобиколени от безмерна неопределеност. Разноцветни капки минаваха във въздуха край тях, смесваха се и създаваха невероятни комбинации от багри.
Синьото кълбо падна пред Крейн и се взриви, като метна във въздуха истинско море от цветно великолепие. Крейн се разсмя на пропуска на Мамърт.
В отговор той съсредоточи чернотата, събра я в силните си гъвкави пръсти; завъртя я на дланите си така, сякаш си играеше с топка, а после запрати къса тъмнина в Мамърт.
Той разбра, че още не е успял да изгради в себе си достатъчно вяра, че да се противопостави на такава бясна атака. Ако чернотата долети до него и го обгърне, той ще умре в безкрайната пустота на предверието на ада. Протегна напред ръце, прикри лицето си, като по този начин се опита да спре атакуващия натиск на чернотата, но тя го удари така силно, че той падна и едва успя да се хване за чиста бяла ивица.
Мамърт се провали в чернотата, която като вълна връхлетя на него и го покри изцяло.
Това не е негова илюзия! Не е негова, нали той е победен. Но още не е загинал и… усещаше увереност, че ще остане жив.
Лежеше и мислеше.
Спомни си, колко сили изгуби за построяването на Теоремата на Политиката, която бе представил на Съвета. Това му отне цяла година работа — кулминация на зрелостта на мисълта и концентрация на усилията. Той бе длъжен да уточни — Теоремата се основаваше на неговите собствени възгледи за Вселената.
Но след изказването му, нахалният и самонадеян Крейн го обиди, като отхвърли самата същност на Теоремата.
Крейн, разбира се, преобърна с главата надолу всичко, а като основа на разсъжденията си подведе собствената си концепция на Мирознанието.
Те влязоха в словесна схватка. Последваха взаимни обвинения, звън от ударите на електрическото чукче на председателствуващия, възраженията на Експертизата и Арбитража, възмутената реакция на Съвета. Спорът бе завършен едва, когато Мамърт, доведен от по-младия си опонент до бяс, се съгласи на Дуел в Сребърния Коридор, от който жив щеше да излезе само единият, и то този, чиято интерпретация на Теоремата ще победи на Съвета, за да стане общоприета и следователно основа за бъдещите решения на Политиката. Всяка Теорема — монументалната и необикновено оригиналната на Мамърт, и безформената, уродлива пародия на Крейн — взаимно се изключваха.
Всичко се завъртя и се преобърна от краката на главата около това, чие виждане за Вселената, чия Теорема са единствено правилни. На Мамърт се струваше непостижимо, че гледната точка на Крейн би могла да бъде правилна.
Мамърт избута от себе си тъмнината! „Моята, моята, моята!“ — викаше той, като не чуваше собствения си глас, докато падаше през пустотата. „Моята Теорема е единствено правилна! Тя е истинската! Теоремата на Крейн е основана на лъжливи предпоставки!…“
После видя в ръката си, обтегната като тетива на лък, тънка бяла ивица. Значи, до този миг влиянието на Крейн оставаше по-силно. Но бе настъпил мига на възмездието!
Поклащайки се, той измъкна лентата и я зави около себе си като обръч. Лентата се надебеляваше и разширяваше. Зае се да я движи с ръце, и тя започна да приема формата на конус, увеличавайки се и разтичайки се, сякаш се изливаше във форма.
Още миг — тя стана голяма. Още миг — огромна. Още миг — белотата избухна отвътре, като гигантски пашкул, запълнил цялото пространство.
Възникнал отнякъде Крейн стоеше наблизо облечен в дрехите на фирмата и с пръстите си размесваше бледорозова маса.
— Моя е, Крейн, моя е! — извиси глас Мамърт, като хвърли в противника си изтънчена белота.
Крейн побледня от страх и се опита да избегне удара. Бялото го настигаше, като знамение на Безизходността, поливайки и изстрелвайки мълнии в несъществуващите препятствия. После огънят се разби на части, разпадна се на хиляди пронизителни парчета. Както разбра Мамърт, парчетата се разтваряха едно друго и се анихилираха; илюзията отново покри дуелиращите се, отдолу се донесе гласът на Крейн, също така силен и мощен, както и гласът на Мамърт:
— Моя е, Мамърт, моя е!
Цветовете се задвижиха, затрептяха, разбъркаха и потекоха по тялото му, докато той…
Намръщен, намирайки се зад Крейн, погледна стъклената стена. Те двамата, обхванати от панически страх, наблюдаваха масивната, покрита с течни капки паякообразна твар, която надвисваше над тях, щракайки с долната си челюст.
— Боже Господи! — чу Мамърт гласа на Крейн. — Какво е това? — запита Крейн и започна да стърже стъклената стена зад себе си, опитвайки се да излезе навън. Но капанът бе хлопнал.
Стъклени стени обкръжаваха дуелиращите се. Намираха се в нещо като прозрачен гроб, истински капан, и то заедно с паяка!…
Мамърт се вкамени. Не можеше нито да помръдне, нито да говори, не можеше да различи други отенъци на чувствата си, освен страха. Паяците винаги се явяваха като безмерен ужас, който го караше да трепери. Вида на косматото чудовище го караше да се гърчи. Но тук и точно сега той знаеше, че дадената илюзия е негова, и той встъпва в правата си.
Но колко е отвратително да я овладее. С удивление, на границата на истерията, си помисли дали ще
