Така си живеех безгрижно, но до известно време. Разхождах се по града, оглеждах се. Те също ме оглеждаха, изчакваха, изучаваха ме. В подобна обстановка мозъкът ми не можеше да работи нормално. Започнах да страня от хората, появи се клаустофобия и често се настанявах под тавана на къщата и седях там в тъмното. Скоро това мина. Но остана раздразнителността, излишната агресивност, често ставах просто бесен. После и това мина. Престанах да психясвам и започнах да търся изход. Външно изглеждах тих, мирен и някак си затъпял.
А всъщност така диво ми се искаше да изчезна от този рафиниран рай! Спомних си, как нахраних Блейд с пудела, който изглежда бе избягал от подземието, и започнах да търся начин да се измъкна на повърхността. Та пудела не би могъл да се използува шахтата. Това означаваше, че нагоре водеха и други пътища.
Разрешаваха ми свободно да скитам из града, засега спазвах добрите обноски. Онзи зелен съндък — часовоят — винаги се намираше някъде наблизо. Но въпреки това успях да намеря пътя нагоре. Нищо свръхестествено — трябваше да го има, и го открих. А скоро разбрах къде държат и оръжието ми.
Бях готов. Почти.
ГЛАВА 9
Измина точно една седмица от пребиваването ми в градчето, когато Лу, Аарон и Айра дойдоха при мен. За това време съвсем бях затъпял. Седях на верандата в къщи, димях с лула и се наслаждавах на светлината. Но само че нямаше слънце.
— Добро утро, Вик — поздрави Лу и размаха бастуна си.
Аарон ме дари с ослепителна усмивка, с каквато здравият бик награждава кравата преди да й набута месото си. Айра не изглеждаше никак добре. Или не му беше по сърце идването. И откъде накъде? Та нима ще излапам наговата Куила Джун!
— О, привет, Лу. Добро утро, Аарон, здравей Айра.
Лу остана много доволен от моята приветливост.
Почакай само, дърт негодник такъв!
— Как си? Готов ли си да срещнеш първата си лейди?
— Винаги готов, Лу — отвърнах и се надигнах.
— Приятно е така да си попуши човек на прохлада, нали? — намеси се в разговора Аарон.
Извадих лулата от устата си.
— Истинско удоволствие.
Усмихнах се. Лулата дори не бе запалена.
Заведоха ме на улица Мерихолд. Когато влязохме в къщичката с жълти порти и бял стобор, Лу каза:
— Това е къщата на Айра. Куила Джун е негова дъщеря.
— Боже, пази я — прошепнах и отворих широко очи.
На Айра му се разтрепера челюстта. Влязохме вътре. Куила Джун седеше на кушетката заедно с мамичка, по-високо и по-старо нейно копие.
— Мисис Холмс — произнесох аз и направих лек поклон.
Тя се усмихна. Е, напрегнато, но се усмихна.
Куила Джун седеше със сгънати крака и прегърнати колена. В косата си бе вплела синя лента. Този цвят много й отиваше. Нещо се пречупи в мен.
— Куила… — прошепнах аз.
Тя вдигна поглед.
— Добро утро, Вик.
Известно време стояхме смутени и се споглеждахме. И тогава Айра се развика, да отиваме по-бързо в спалнята и по-бързо да свършваме с тази противоестествена мръсотия, преди Господ Бог да се възмути и да изпрати в задниците ни светкавици. Протегнах ръка на моето пиленце и тя я хвана без да вдига очи. Ние влязохме в задната част на къщата, в спалнята.
— Ти май нищо не си им разказала? — удивих се аз.
Тя поклати глава. Неочаквано разбрах, че съвсем не искам да я убивам. Поиска ми се да я прегърна, и то много яко. Което направих. Тя заплака на гърдите ми, като малко момиче. Юмручетата й заудряха по гърба ми, изглежда от изобилие на чувства. Като се успокои тя започна да сипе думи:
— Вик, така ми е жал! Не исках да го направя, но трябваше, нали за това ме изпратиха! Така ме беше страх! Обичам те! А сега, когато сме заедно, това не е мръсно, нали? Татко казва, че не е, и така трябва да бъде, нали?
Прегръщах я, целувах я, приказвах й, че всичко е наред, че иначе не би могла да постъпи. После запитах, дали не иска да дойде с мен? Да, Да, Да, тя действително го иска много. Но това ще причини болка на татенцето й — няма да ни пусне. Момичето не беше съгласна, макар и да не обожаваше много приказващия молитви свой старец. Освен това тя бе неизправимо добропорядъчна. Е, какво пък, ще действуваме на собствен страх и риск. Най-малкото тя няма да пречи.
Поинтересувах се, няма ли в стаята нещо тежко: свещник или тояга. Нищо такова не намерих. Разтършувах се и открих няколко чифта чорапи на баща й в чекмеджето на гардероба. После отвинтих медните топки от таблите на кревата и ги поставих в чорапите. Като опитах това необикновено оръжие, останах доволен. Напълно подхождаше на замисъла ми.
Куила ме гледаше с опулени очи.
— Какво смяташ да правиш?
— Нали желаеш да изчезнаш оттук?
Тя кимна.
— Тогава застани до вратата. Впрочем, не! Влизай в кревата.
Девойката се опна на леглото.
— Прекласно — казах удовлетворен. — Вдигни полата си и разтвори краката си.
Тя ме изгледа изумена.
— Прави, каквото ти казвам, ако искаш да изчезнеш оттук — заповядах.
Тя така и направи, а аз й помогнах малко. После отидох до вратата и казах:
— Викни баща си.
Тя се поколеба, но след няколко секунди викна с глас, в който се чуваше и гняв, и болка, и отчаяние:
— Татко! Татко! Ела тук, моля те!
Айра Холмс влезе, хвърли поглед на кревата и челюстта му увисна. Тряснах вратата с крак и го халосах с всичка сила по главата. Той се погърчи известно време, изцапа с кръв цялата постеля и накрая се успокои. Лицето на момичето побеля като чистите чаршафи, а очите й облещени от ужас. Кръв и мозък опръскаха краката и, тя повърна право на пода. Да, сега тя няма да може да ми помогне да извикаме и Аарон. Ще трябва сам да действувам. Отворих вратата и като промуших глава навън, с обезпокоен вид казах:
— Аарон, бъдете така добър и елате за секунда.
Аарон погледна Лу, който с мисис Холмс се караше за ставащото в спалнята. Старчето кимна и Аарон влезе в стаята. Видя кръвта на Айра пред краката си и отвори уста да вика в мига, когато го ударих и него по главата. Падна като подкосен. Повече нямаше нужда да се бавя. Хванах Куила за ръката и я смъкнах от кревата. Слава богу, тя мълчеше! Поне тук се мина без грижи!
— Да вървим!
Момичето се опита да измъкне ръката си, но аз я държах здраво и нямах намерение да я пускам. Като отворих вратата, избутах пиленцето от спалнята. Очите на Лу се опулиха от изумление, започна да се надига, опирайки се на бастуна си, но веднага се строполи на пода: избих бастуна от стария пръч. Мисис Холмс ни гледаше и гадаеше, какво бе станало с нейние старец.
— Той е там — отвърнах на немия въпрос, насочвайки се към вратата. — Господ Бог удостои главата му с посещение.
Оказахме се на улицата. Трябваше да бързаме и да си взема оръжието, преди да се е вдигнала паника. То се намираше в заключеното шкафче на „Бюрото за Добър Бизнес“.
