Наложи се да направя кратка отбивка в посока пансиона ми, където на верандата бях скрил малък лост, отмъкнат от една бензиностанция. Взех го, бързо преминахме деловата част на града и се насочихме право в БДБ. Чиновникът се опита да ме спре, но спечели удар в корема. Счупих шкафчето и прибрах своите 06-и, 45-и, боеприпасите, пиката, ножа и аптечката. Въоръжен се усещах къде по-уверен в този кастриран свят. През това време Куила Джун си възвърна способността да говори членоразделно.
— Къде, къде отиваме? О, татко, татко!…
— Стига това татко. Ти каза, че искаш да бъдеш с мен. Връщам се горе, бебченце, ако не си размислила, дръж се по-близо до мен.
Тя бе прекалено изплашена, че да възразява. Излязохме от Бюрото и веднага видях дяволското зелено нещо. Тичаше към нас и размахваше израстъците си. Като заех колянна стойка, преметнах ремъка на 06-ия през рамо и точно се прицелих. Куршумът попадна в огромното око на часовоя. Разлетя се дъжд от искри и остатъците на зеления съндък влетяха във витрината на магазина. Удивително зрелище!
Обърнах се да хвана Куила и да се затичаме към изхода от подземието. Момичето бе изчезнало! Огледах се наоколо и в края на улицата видях цялата шайка начело с Лу. Старчето едва пристъпваше, като се опираше на бастунчето си. Съвсем приличаше на гигантски щурец.
Раздадоха се изстрели. Обаждаше се звънкият глас на 45-ия, който бях дал на Куила така, за всеки случай. Погледнах нагоре и над верандата на втория етаж я видях с пистолета, поставен на перилата. Напълно професионално изпускаше куршумите в тълпата, като Лудия Бил Айлист от филмите на четиридесетте години. Но боже мой, каква глупост! Защо трябва да се хабят патрони и време, когато е нужно да се изчезва.
Намерих стълбата за горния етаж и започнах да се качвам взимайки по три стъпала едновременно. Момичето бе като невменяемо и се хилеше всеки път, когато се целеше в някой. Крайчето на езика й се показваше от ъгълчето на устата, очите блестяха — бум! — един преследвач по-малко. На Куила явно й харесваше. В този миг я сграбчих и спасих слабоватата й мамичка. А старата лейди, като направи някакво балетно па, продължи да бяга.
Момичето рязко обърна глава към мен. В очите и се четеше смъртта.
— Не улучих заради тебе!
Тръпки ми пробягаха по гърба от този глас. Със сила измъкнах пистолета от ръката на тази глупачка. Тъпачка! Да хаби така патроните!
Повлякох я след себе си, заобиколих зданието, скочих в някакъв двор и заповядах да ме следва. Тя се възпротиви, но аз я ободрих с думите:
— Ако можеш така просто да стреляш в родната си майка, бива ли да се страхуваш от някаква си височина. Скачай и това е цялата работа!
Тя се разсмя, сякаш птичка зачурулика и скочи. Насочихме се към вратата и погледнахме навън. Пътят беше свободен. Тълпата лицемери бе издухана като листа от силен вятър.
Не биваше да губим нито миг и закрачихме бързо към южните предградия на Тапек. Там се намираше най-близкия изход, който бях разкопал по време на разходките ми. Трябваше ни петнадесет минути и много сили да стигнем до там. Накрая се спряхме пред вратата на въздухосъбирача, дишайки тежко. Избих резетата с лоста и влязохме вътре, където се намираха стълбите нагоре, водещи към свободата. Започнахме да се качваме.
ГЛАВА 10
Най-после тази дяволска стълба завърши. С изстрели разкъсах ключалката на люка и се измъкнахме навън, на около миля от спусковата шахта. На тези долу би следвало да се втълпи, че не бива да се свързват с такива соло като мен. Те нямаха никакъв шанс.
Момичето едва се държеше на крака от умора, но нямаше за какво да я обвинявам. И за мен не беше леко да се качвам. Но съвсем не ми се щеше да прекарам нощта на открито — тук се въртяха такива твари, с каквито и през деня не би желал да се срещаш. А денят преминаваше. Скоро ще започне да се стъмва. Потупах по гърба моето маце и като я ободрявах непрекъснато, на пределна скорост се заспускахме към шахтата.
Блейд се оказа на мястото. Изглеждаше отслабнал: хълбуците му бяха хлътнали, раните гноясали, а очите помътнели. Но ме бе дочакал! Наведох се над него и вдигнах главата му. Очите му се отвориха и той тихо каза:
— Хей…
Усмихнах се. Боже мой, колко е хубаво — отново да видиш вярното си псе!
— Върнахме се, приятелю.
Блейд се опита да стане, но не успя.
— Ял ли си нещо, приятелю? — попитах тихо.
— Не. Само вчера хванах някакъв гущер… или бе позавчера…
В този миг видя Куила и си затвори очите. Загърчи се.
— Трябва да побързаме, Вик — каза девойката. — Те могат да ни изненадат през шахтата.
Опитах се да вдигна Блейд. Той увисна като торба на ръцете ми.
— Слушай, Блейд. Отивам в града, ще намеря някаква храна и бързо ще се върна. Ти само ме изчакай.
— Не отивай там, Вик — помоли псето. — Поразмърдах се натам, след като отиде долу. Глутницата е открила, че не сме се изпържили в гимнастическата зала. Как, не зная? Може би кучетата са проследили миризмата ни. Славата ни в този град е лоша, Вик. Ние не можем да се върнем. Трябва да си потърсим ново място.
Това придаде на нещата друга насока. Ние не можехме да се върнем, а с Блейд в такова състояние не бихме тръгнали да търсим ново място. Ако исках да остана соло, не можех да мина без куче. Тук нямаше нищо за ядене, а Блейд се нуждае на всяка цена от храна, както и от медицинска помощ. Незабавно.
— Вик — гласът на Куила стана капризен и висок. — Да вървим! С него всичко ще бъде наред. Ние трябва да бързаме.
Свирепо я изгледах. Ама че мръсница! Сякаш не вижда, че псето ми едва се държи. Слънцето залязваше. Блейд трепереше в ръцете ми.
Тя наду устни.
— Ако ме обичаш, да тръгваме тогава по-бързо!
Но без кучето не можех да мина. Просто не ще оцелея самотен. Това бе сигурно. Ако я обичам. Спомних си, как ме запита: „Знаеш ли, какво е това любов?“
И въпреки това намерих изход — бърз и надежден. Това бе малък огън, такъв, че нито една глутница от околността да не го види. Никакъв дим не се вдигаше. И след като Блейд изяде първата порция, отнесох го до входа на въздухопровода. Прекарахме нощта вътре, на малкия корниз. През цялата нощ го държах на ръце. Спа добре. Сутринта го превързах. Той ще се измъкне. Той е силен.
Песът отново си хапна. От миналата нощ бе останала маса храна. Аз нищо не хапнах. Не изпитвах чувство на глад.
Тръгнахме през разрушената пустиня. Надявам се, да имаме щастие да намерим подходящ град и да започнем отначало. Движехме се бавно. Блейд все още куцаше.
Мина известно време, преди в главата ми да престане да звучи нейният глас: „Ти знаеш ли, какво е това любов?“
Разбира се, че знам.
Всеки соло обича кучето си!
Информация за текста
© 1969 Харлан Елисън
© 1993 Красномир Крачунов, превод от английски
