този род. Тя ме гледаше и чакаше отговор.
— Вик — казах аз.
Тя продължи да ме гледа, сякаш това й беше малко и чакаше продължение.
— Вик. А по нататък?
Отначало не разбрах, какво има предвид, а после съобразих.
— Вик. Просто Вик. Това е всичко.
— Е, как се наричат родителите ти?
Тогава се разсмях и продължих да свалям джинсите си.
— Каква глупачка си ти — успях да изговоря през смеха си.
Тя се обиди, а аз отново се вбесих.
— Престани с този глупашки вид, или ще ти избия зъбите! — развиках се аз.
Тя сложи ръцете си на колената. Свалих гащите си до глезените, но повече не искаха, пречеха им чехлите. Наложи ми се да балансирам на един крак, докато ги свалях. Това бе ловък трик — да я държиш на мушка с Колта и в същото време да си събуваш обувките. Но аз успях. Последва ред на плувките, а пиленцето продължаваше да си стои с ръце на коленете.
— Сваляй си парцалите — заповядах.
Няколко секунди тя не мръдна, и аз реших, че ми предстоят излишни грижи… Но ето че протегна ръка зад гърба си и разкопча сутиена си, после легна по гръб и свали гащичките си. Девойката повече не изглеждаше уплашена. Гледаше ме внимателно. И тук се случи нещо наистина странно: аз не можех да я изнасиля! Е, не че не можех съвсем… просто нещо се противеше вътре в мен. Пиленцето бе така нежно и красиво и продължаваше странно да ме гледа… Ни един соло не би повярвал, но аз изведнъж се чух да й заговарям, сякаш мозъкът ми бе започнал да се размеква.
— Как ти е името?
— Куила Джун Холмс.
— Ама че глупаво име!
— Мама ми каза, че не е така необикновено за Оклахома.
— Това е мястото, където са родени старците ти?
Тя кимна:
— Преди Третата Война.
Ние като омагьосани, разговаряхве и се разглеждахме един друг.
— Е, достатъчно — казах решително, като се каних да се просна до нея. — Ще ни бъде добре…
Дявол да го вземе! Този дяволски Блейд! В най-неподходящия миг нахлу от улицата, като се спъваше в парчетата мазилка и вдигаше прах, като спираше с опряна задница в пода.
— Какво ти става? Какво се е случило? — изръмжах аз.
— С кой приказваш? — запита момичето.
— С него. С Блейд, моя пес.
— С куче ли?
Блейд я изгледа преди да се обърне към мен. Вече се канеше нещо да ми каже, но момичето го прекъсна:
— Значи, това е истина, че те говорят… че вие може да разговаряте с животните…
— Ти ще си говориш ли цяла нощ с нея или ще поискаш да разбереш, защо се появих? — ехидно се заинтересува песа.
— Добре де. Какво е станало?
— Неприятности, Албърт.
— Бъди по-кратък. Какви именно?
Блейд обърна муцуна към входната врата.
— Глутница. Обкръжиха зданието. Преценявам, че са около петнадесет-двадесет, може и повече.
— Как са разбрали, че сме тук?
Този кучешки син изглеждаше ядосан. Той криеше очите си.
— Е?
— Изглежда още някой пес я е подушил в театъра — измънка той.
— Великолепно.
— А сега, какво?
— Ще се отбраняваме, какво друго. Можеш ли да предложиш нещо по-добро?
— Само едно.
Аз чаках. Той се хилеше.
— Вдигни си гащите!
ГЛАВА 4
Куила Джун се намести на сравнително безопасно място. Направих й укритие от матраците на борците. Така поне няма да я засегне случаен куршум и, ако бъде достатъчно умна да не се издаде, с вик или нещо друго от този род, то няма да я открият.
Изкачих се по едно от въжетата висящи от гредите на тавана и се настаних горе с Браунинга и пълни джобове с патрони. Естествено, бих предпочел автомат „Брен“ или „Томпсън“, но уви! Проверих отново Колта и като се убедих, че е зареден, разположих останалите пълнители пред мен на гредата. Пред мен като на длан се виждаше цялата гимнастическа зала. Прекрасен обзор.
Блейд залегна в сянката до входната врата. Предложи ми, отначало да застрелям всички кучета на идващата глутница, и тогава той ще получи свобода на действие. Това бе по-малката ми тревога.
Бих предпочел да се затворя в друга стая само с един вход, е, и с изход, естествено, но не знаех къде се намира бандата. Може би вече са в зданието… По моему, аз бях направил най-доброто, което следваше в тази мръсна обстановка.
Всичко бе тихо. Дори Блейд не мънкаше. Трябваше да изразходвам няколко скъпоценни минути, та да й разтълкувам, че ако не мърда и не шуми, ще и бъде по-приятно с мен единия, отколкото с двадесетина разгорещени юначаги.
— Искаш ли видиш още веднъж тате и мама — предупредих я, — седи тихо и не мърдай!
След което я опаковах с матраците без да срещна особени затруднения.
ТИШИНА!
Внезапно чух два звука, и двата едновременно. В края на басейна мазилката заскърца под нечии ботуши. Съвсем тихо. А от другата страна звънна нещо метално, което бе ударило някаква дървения. И така, глутницата се събра и започва първия си опит. Какво пък, готов съм.
Браунингът ми се насочи към вратата, водеща в басейна и все още отворена след сполучливата ми операция. Прецених височината на врага на шест фута и наведох малко прицела, там където ще бъдат гърдите. Отдавна бях разбрал, че не следва да се опитвам да уцелвам главата, а там където е най-широката част на туловището. Така е по-сигурно.
Фигурата до входната врата направи крачка напред в посока Блейд. После вдигна ръка и хвърли нещо — камък, парче желязо или нещо подобно — през стаята, за да отвлече вниманието и така огънят да отиде на празно място. Не помръднах, дори не помислих да стрелям.
Докато това нещо още се търкаляше по пода, от вратата на басейна изкочиха двама мъжаги, готови да сипят огън. Преди те да съобразят къде да стрелят, аз повалих първия, едва мръднах цевта и следващият куршум се заби в другия. Двамата не мръднаха повече. Точно попадение, право в сърцето. Дори не шавнаха.
Приятелчето им до вратата се опита да избяга, но на него увисна песа ми. Като мълния право от тъмнината Блейд скочи на гърдите му, изби винтовката от ръцете и заби зъбите си в гърлото му. Онзи изписка, кучето отскочи, като отнесе със себе си част от гръкляна му. Момъкът падна на едното си коляно и започна да издава бълбукащи звуци. Милостиво му забих куршум в главата.
Отново тишина.
Добре започна, добре. Три неуспеха, а те още не знаят разположението ни. Блейд отново се скри в тъмното до входа. Не каза нито дума, но си представях какво мисли: може би ние се справихме с трима от
