седемнадесетте, или трима от двадесетте, или от двадесет и двамата. Невъзможно бе да разбера по-точно. Дори седмица да ги отблъскваме, пак не бихме узнали колко са. И дали накрая сме се справили със всички. Глутницата можеше да се оттегли и да се появи отново с подкрепления. Аз бих останал без патрони, храна и това момиче — Куила Джун — с плача си би ми отвличала вниманието. А те просто ще чакат на входа, да погладуваме толкова, че да извършим нещо глупаво.
Един смелчага изкочи от мрака с добра скорост, изтича напред, търколи се на пода няколко пъти и пусна три автоматни серии в различните ъгли на стаята преди да го проследя с Браунинга. Оказа се така близо под мен, че не се наложи да хабя куршум 22-и калибър. Безшумно хванах Колта и отделих задната част на черепа му заедно с косите.
— Блейд! Винтовката!
Песът ми изкочи от тъмното, захвана с челюстта си оръжието и го помъкна към купчината матраци в далечния ъгъл на залата. Видях от прикритието да се подава ръка, да взима карабината и да се скрива отново. Там поне оръжието ще бъде на сигурно място, преди да ми потрябва. Храбрият Блейд прелетя до мъртвото тяло и засваля патронната лента. За това трябваше време, през което спокойно можеше да се раздели с живота си — с изстрел или от прозореца или от вратата, — но въпреки това го направи. Храбър малък негодник! Не бива да забравям да му намеря някаква прилична за него храна, когато се измъкнем оттук. Ако се измъкнем… Усмихнах се: ако се измъкнем невредими, няма да се безпокоя за храната. Тя се въргаляше в достатъчно количество наоколо по пода на гимнастическата зала, при това достатъчно вкусничка.
Щом Блейд завърши мръсната си работа, още двама души с кучетата си опитаха да ни унищожат. Нахлуха през долния прозорец, един след друг, и падайки се затъркаляха и разбягаха по различните ъгли. В същото време псетата им — уродлива акита, огромна като дог, и кучка доберман с цвят на лайно — влетяха през предната врата и се хвърлиха в незаетите ъгли. За акитата употребих 45-ия и тя с писък навири крака. С добермана се зае Блейд.
Като открих огън, аз разкрих позицията си. Един от глутницата стреля от бедро и край мен полетяха трески нацепени от куршуми 06-ти с мека глава. Изпуснах автоматичния пистолет, когато се протегнах за Браунинга, и той запълзя по гредата. Опитах се да го хвана. Това ми спаси живота. Наведох се напред, да задържа оръжието, но то ми се изплъзна и с трясък падна на пода. А момъка стреля точно където бях преди миг. Притиснах се за единственото ми прикритие, като провесих ръце. А шумът от удара на металното нещо го изплаши и той отново стреля но по пода и в същия миг чух изстрел на карабина и партньора му, който благополучно се бе добрал до матраците, падна с главата напред, като с ръце се държеше за изпускащата кръв дупка на гърдите си. Куила Джун го застреля иззад матраците.
Дори нямах време да разбера какво ставаше… Блейд се търкаляше с добермана и звуците, които издаваха, бяха чудовищни… Момъкът с 06-ия отново стреля и… уцели цевта на Браунинга, показващ се от края на гредата. И Браунингът последва 45-ия. Оказах се с голи ръце, а юначагата вече се скри в тъмнината. Ролите ни се размениха: аз станах дивеча, а той — ловеца.
Още един изстрел от уинчестър. Момъкът започна да стреля като луд по матраците. Мацето се бе окопало дълбоко и аз знаех, че повече не мога да разчитам на нея. Но нямаше и нужда. В мига когато се съсредоточи на нея, аз хванах висящото въже, преметнах се през гредата и виейки като попаднал в горящ напалм, се спуснах надолу, чувствайки че дланите ми се нажежават и нарязват. Когато достигнах с крака пода, се отблъснах и започнах да се люлея като изменях посоката си. Кучият му син непрекъснато стреляше, опитвайки се да предугади движението ми и да ме уцели, но аз се изхитрявах да избягвам огъня. Скоро магазинът опустя. Отблъснах се с всички сили и всирейки полетях към него. Пуснах въжето и нахлух в ъгъла му. Той не успя да се защити и аз се впих в очите му. Той записка, псетата завиха, мацето пищеше, а аз блъсках главата му в пода докато не престана да мърда. После сграбчих празния 06-и и с приклада го довърших.
Като намерих Колта застрелях добермана. Блейд се изправи и отърси. Бе изпохапан страшно, на няколко места имаше откъснати парчета месо, а от раните обилно течеше кръв.
— Благодаря — изхриптя той, запълзя в близкия ъгъл и легна да си ближе раните.
Аз отидох при матраците и разкопах мацето. Тя плачеше за момчетата, които бяхме очистили. Но най- много за този който ТЯ бе убила. От бликналата истерика не разбираше думите ми и аз трябваше леко да я зашлевя и да и кажа, че ми е спасила живота. Това в известна степен й помогна.
Домъкна се Блейд, като влачеше задните си лапи.
— Как ще се измъкнем, Албърт?
— Остави ме да помисля.
Замислих се, но знаех, че е безполезно. Колкото и да убием, нови ще се появят. Сега това бе въпрос на мъжко достойнство. И чест!
— Какво ще кажеш за пожар? — предложи Блейд.
— Да се измъкнем, докато зданието гори? — поклатих глава. — Те ще ни заобиколят плътно. Няма да мине.
— А какво ще стане ако не си отидем? Ако изгорим заедно с тях? — каза песът ми и погледна убитите момчета.
Погледнах го. Юначага… И като дявол изврътлив.
ГЛАВА 5
Ние събрахме цялата мебел — матраци, шведски стени, шкафчета, всичко, което можеше да гори — и натрунахме тези вехтории до дървените прегради в края на залата. Куила Джун намери кутия керосин в багажа си и ние запалихме дяволската купчина. След като претърсихме мъртъвците — събрахме оръжието им и боеприпасите, — взехме един матрак и се спуснахме в мазето, на едно скришно местенце намерено от Блейд. Това бе бойлерната с два големи котела. Тримата заедно се намърдахме в един котел, затворихме вратата, но оставихме вентилацията отворена за достъп на въздуха.
— Улавяш ли нещо? — запитах псето.
— Малко. Едва-едва. Чета мислите на един момък. Зданието гори превъзходно.
— Можеш ли да разбереш, кога ще се махнат?
— Може би. АКО се махнат.
Облегнах се. Девойката още трепереше след отминалите събития.
— Успокой се, де — казах и. — До утре тук ще останат само тухлите. Бандата ще се поразшета и ще намери единствено печено месо. Може би те няма да проявят усърдие, когато търсят твоето тяло. И тогава всичко ще бъде наред… ако не се задушим дотогава.
Тя се усмихна съвсем слабо и се постара да изглежда по-храбра. После затвори очи, отпусна се на матрака и се приготви да спи. Е, бива си го това пиленце. Самият аз бях така гроги, че ми бе трудно да си мърдам и ръцете и краката.
— Нали ще успееш да ги проследиш? — още веднъж запитах Блейд.
— Ще се постарая. Най-добре е, Албърт, да поспиш. Аз ще бъда на пост.
Кимнах, легнах на матрака и затворих очи.
Когато се събудих, открих, че мацето ми се е пъхнало под мишницата и ме е прегърнало. Едва можех да дишам, бе горещо като в пещ. Дявол да го вземе! Та аз се намирам в пещ! Докоснах стената на котела и рязко си дръпнах ръката — толкова бе нагорещена, че бе невъзможно да се търпи.
Блейд лежеше на матрака изплезил език и често дишаше. Той май спеше. Или си даваше такъв вид. Колко е хубаво, че се сетихме да вземем този матрак. Оказа се единственото нещо, което ни спасяваше от изгаряния.
Докоснах с ръка гърдите на момичето. Гореща. Пиленцето се размърда и още повече се притисна до мен. Веднага се настроих. Изхитрих се по някакъв начин да си сваля панталоните и се търкулих върху нея. Когато й разтворих краката, тя се събуди, но бе вече късно.
— Не трябва… прекрати веднага… какво правиш… не, не бива…
Тя не беше още дошла на себе си напълно, беше слаба и ми се стори, че сериозно няма да се бори. Разбира се, пиленцето изкукурига, когато я сломих, но след това всичко си потече по мед и масло. На матрака потече малко кръв, а Блейд продължаваше да спи като убит.
