Чуждо вино

Харлан ЕлисънЧуждо вино

Двете ченгета, хванали под ръка Уилис Коу, го заведоха до завития с одеало труп. Тъмнокафявата ивица започваше на петдесет ярда от тялото и изчезваше под завивката. Коу чу как един от кибиците рече: „Изхвърлена е тук. Ужас!“

Той не искаше да му показват собствената му дъщеря. Но трябваше да я разпознае и затова едно от ченгетата го стисна здраво, а другото клекна да дръпне одеалото. Позна нефритовата брошка, която й подари за абитуриентския бал. И нищо друго.

— Това е Деби — каза той и се обърна.

„Защо се случи точно с мен? — помисли си той. — Аз не съм оттук, аз не съм един от тях. Това трябваше да се случи с човек.“

* * *

— Направи ли си инжекцията?

Той вдигна глава и я помоли да повтори.

— Питах те — тихо каза Естела — дали си взе инсулина.

Той се усмихна леко, разбираше нейната загриженост и нежеланието й да се намесва в болката му, затова кимна в съгласие.

— Ще се кача горе да си легна. Ще дойдеш ли?

— След малко.

— Пак ще заспиш на креслото и ще паднеш.

— Не се притеснявай, ще дойда скоро.

Тя го изгледа продължително, после се обърна и пое нагоре по стъпалата. Той се заслуша в нормалните звуци — шум в тоалетната, водата в клозетното казанче и мивката, скърцането на вратата на гардероба… После пружините на леглото обявяват, че Естела вече си е легнала. Тогава превключи телевизора на трийсети канал — без програма, и изключи звука, за да не чува съскането на „снежинките“.

Няколко часа седя пред телевизора, залепил ръка за екрана с надеждата, че пронизващите през ръката му електрони ще му позволят да види през плътта чуждите кости.

* * *

В средата на седмицата попита Харви Ротхамър ще може ли да си вземе почивка в четвъртък и да отиде в болницата при сина си. Ротхамър се намръщи, но се съгласи. Коу изгуби дъщеря си, а синът му бе деветдесет процента неподвижен, лежи в специално легло и няма никаква надежда някога да проходи. Затова Ротхамър се съгласи, но му припомни, че април е на прага, а за един счетоводител това е напечено време. Коу го увери, че не го е забравил.

На двайсет мили източно от Сан Димас колата се повреди, Коу седеше зад волана в убийствения пек и гледаше пустинята, опитвайки си да си спомни как изглеждаше родната му планета.

Синът му Джилуан миналото лято отиде на почивка при приятел от Ню Джърси. Направили си импровизиран басейн в задния двор, Джил се гмурнал, ударил се в дъното — сега е със счупен гръбнак. За щастие го извадили веднага, не се удави, но сега долната част на тялото му е парализирана. Може да мърда ръцете си, но не и пръстите. Лежи в болницата във Фонтана.

Спомни си само цвета на небето — яркозелено, прекрасно. И същества, които не бяха птици — пълзяха, не летяха. Не си спомни нищо друго.

Изтеглиха колата до Сан Димас, но нямаше нужните части. Коу остави автомобила и се прибра у дома с автобус. Тази седмица така и не видя Джил. Сметката за ремонта бе 286 долара.

* * *

През март постоянните ветрове в Южна Калифорния утихват. Към края на седмицата заваля, но не като в Бразилия, където капките се сливат една с друга и замайват минувачите. Ала достатъчно силно и покривът прокапа. Коу и Естела не спаха цяла нощ, попиваха с кърпи капчуците, но течът беше явно някъде в средата на покрива, защото след това водата рукна навсякъде.

На сутринта усети, че силите го напускат. И се разплака. Естела го чу, сушеше прогизнали кърпи, и изтича до гостната. Коу, закрил лице с длани, беше седнал върху мокрия килим с мирис на мухъл. Естела седна до него, прегърна го и го целуна. Той плака дълго, после очите му бяха зачервени.

— Там, откъдето дойдох, дъжд вали само вечер — каза.

Но тя не го разбра.

После, когато осъзна думите му, излезе да се поразходи и да помисли какво да прави с мъжа си.

Уилис отиде на брега, остави колата на паркинга и се смъкна до плажа. Почти час се скита по пясъка, събирайки стъкълца, станали матови от океана. После легна и заспа.

Сънува родната планета. И може би защото слънцето беше високо горе, а океанът плискаше успокояващо, успя да си спомни много. Яркозелено небе, весели пълзящи същества, притичващи бледожълти пламъчета… Беше в своето собствено тяло: множеството крака се движат равномерно и го пренасят през пясъците, усети аромата на непознати цветя. Беше се родил там, беше израснал там и после…

Изселен.

С човешкия си ум Уилис Коу осъзнаваше, че е бил изселен за нещо ужасно. Беше интерниран на тази планета заради някакво престъпление, но не можеше да си спомни какво точно. И в съня си не усети никаква вина.

Но когато се събуди, човешкото се завърна, нахлу в него и се почувства виновен. Мечтаеше да се върне там и да се раздели с това ужасно тяло…

* * *

— Не исках да идвам при вас — каза Уили Коу. — Глупаво е. Щом идвам, значи има място за съмнения. А аз не се съмнявам…

Лекарят се усмихна и разбърка какаото си.

— Значи дойдохте по настояване на вашата съпруга?

— Да. — Заби поглед в чепиците си. Тези кафяви боти ги носи вече три години, но не можа да свикне с тях, сякаш стържеха големия му пръст с нож.

— Чуйте ме, господин Коу — докторът с наслада отпи от какаото. — Като говоря за помощ, нямам предвид промяна на възгледи или отказ от вяра. Нито Фройд, нито Ерхард не успяха да ме убедят, че съществува така наречената реалност, нещо дадено и непроменимо. Щом илюзията не ни натиква в лудницата или в килията, защо да е по-малко приемлива от това, което наричаме реалност? Ако това ви прави щастлив, вярвайте си. Просто аз бих искал да разбера същността на вашата вяра.

— Е, добре като начало. Но аз съм малко нервен.

— Успокойте се. На мен наистина ми е интересно.

— Нали мога да се поразмърдам из кабинета ви? Ще ми помогне. — Лекарят се усмихна. — Това тяло не е моето тяло. Аз съм осъден да живея в образа на човек, а това ме убива.

Лекарят не помоли за разяснения. Коу беше дребничък, с оредяващи коси и слабо зрение. Краката го боляха, лицето му бе набраздено от бръчки, следи от тревоги и грижи. Разказа всичко на доктора и накрая завърши:

— Смятам, че на тази планета те интернират за престъпление. Мисля, че всички тук сме от други светове, от други планети, където сме се проявили не според закона. Земята е просто затвор, а ние сме прокудени да живеем в тези ужасни тела, които се разлагат, износват се, умират и после миришат гадно. Такава е нашата участ.

— Но защо само вие знаете това? — лекарят отмести какаото си.