А пък ако (отвратително!), ако почнат за еротичните уклони на Розанов — няма смисъл да им се възразява. Защо човек, в чиято душа от младини до смъртта каменно се е извисявал манастир — защо да не се позабавлява малко с езически фокуси, ако допуснем например, че наистина са били само фокуси и забавления? И защо да не позволим набези в сексуалната патология на оногова, в чието сърце неизменно е била Пречистата Дева? Никаква вреда няма — нито за Розанов, нито за Пречистата Дева.
Паметник трябва да му издигнем ние — каквото щат да разправят. Три паметника трябва да му издигнем: в родното му място, в Петербург и в Москва. Ако някога ми кажат, че самият покойник е твърдял: „Само един паметник е достоен за човека — гроб в земята и дървен кръст, а монументи заслужават само кучетата“, ще им отговоря на тия диванета, че ако паметниците наистина стават за нещо, то е само да ни напомнят за онези, които по зависещи или независещи от нас причини незаслужено сме забравили. Антон Чехов изобщо няма нужда от паметник в Ялта, всяко куче го помни там. Обаче Антон Деникин във Воронеж има — всички кучета са го забравили, а трябва, трябва да го помнят — всичките.
9.
С две думи—така. Този гнусен, злъчен фанатик, това токсично старче — не, не ми даде панацея срещу нравствената ми немощ, но ми спаси честта и диханието (да, да, точно така — честта и диханието). Всичките му трийсет и шест съчинения, от най-дебелите до най-мъничките, пронизаха душата ми и стърчаха сега от нея като трите дузини стрели в тумбака на свети Себастиян.
И аз излязох от къщи през тази нощ, заметнат с нещо като женско палто, и с книгите под мишница. Никой не излиза от къщи, заметнат с женско палто, и не тръгва при приятелите си фармацевти с шовинисти под мишница в такъв късен час. А аз излязох — и на път, от нищо неозарен засега освен от мъждивите съзвездия. Горе се нижеха знаците на Зодиака и аз въздъхнах, така дълбоко въздъхнах, че насмалко да си изкълча всичко. И като въздъхнах, казах:
— Плюя аз на Миклухо-Маклай и на дрънканиците му. До трийсет, след трийсет — голяма работа! Какво е направил на моята възраст император Нерон, да речем? Абсолютно нищо. Е, успял е да клъцне главата на брат си Британик. Но основното е било пред него: още не е бил изнасилил нито една от племенничките си, не е бил запалил Рим от всички страни и не е бил удушил маменцето си с атлазената възглавница. И аз съм същият — всичко е пред мен!
Хо-хо, може да сме л…а смачкани, пък те да са брилянти,… съм ги! Знам ги аз какви са брилянти. И какви мръсни истории ще забъркат тепърва, по-мръсни от старите — и това знам! Изгори им гръкляна и душите, Творецо, те няма и да усетят, че си им изгорил гръкляна и душите, но нищо — изгори ги!
Сетих се! Ето какво заслужават те, спомних си: древните думи за прокоба и проклятие: „Проклета да сте в дома и постелята си, насън и на път, когато говорите и когато мълчите. Проклети да са всичките ви чувства: зрението ви, слухът ви, обонянието, вкусът и тялото ви да е проклето от главата до петите!“ („Чудесно заклинание!“)
Проклети да сте на път за дома си и на път извън него, в горите и планините, победени и победители, в леглото и под леглото, с гащи и без гащи! Горко ви, ако всеки божи ден ви е омерзителен! Ако всеки божи ден ви е мил — горко ви! (Ако ви е мил — триж проклети да сте!) И с науката, и с невежеството ви, и с всичките ви знания, и с всичките ви словеса — проклети да сте!
На любовното ложе и в заседателните зали, в кариерата и зад катедрата, след смъртта и преди зачатието — проклети да сте. Тежко ви. Амин.
Ако се съгласите, прочее, на едно условие: ние да ви кътаме, вие да ни лелеете, ако сте готови да се стопите в лъчите на добротата ми, както оная к…а Снежанка се е стопила в лъчите на Ярило1, ако сте съгласни, вдигам си проклятията. По-малко ще се измъчвам какво ще стане с моята земя, ако се съгласите. Ама няма да се съгласите вие, копелета мръсни! И тъй, проклятието ми си остава.
Бъдете си изумруди, а ние другото. Вие ще преминете все пак, ние ще пребъдем. Изумрудите ще потънат чак на дъното, а ние ще заплуваме — достатъчно леки, достатъчно вонящи — ще изплуваме.
Приличах в този миг на завеяннте рицари, тръгващ си от Петър Пустинник, натъпкани до гуша с какво ли не, с промити мозъци и с лице, обърнато към Гроба Господен. Нижеха се знаците на Зодиака. Съзвездията се кръговъртяха и блещукаха. И аз ги попитах: „Съзвездия, сега поне — благосклонни ли сте към мен?“ „Благосклонни сме“ — рекоха съзвездията.
Информация за текста
© 1973 Венедикт Ерофеев
Венедикт Ерофеев
Василий Розанов глазами эксцентрика, 1973
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/894]
Последна редакция: 2007-02-04 11:09:38
1
Славянско божество на плодородието, в случая — слънцето. — Б. пр.
