десетина апапи — никой не се разсмя, не трепна дори. Дъних ги с ръба на дланта си под коляното — никакви рефлекси в сухожилията. Вярно, зениците им реагират на светлината, обаче слабо. Ни един няма камъни в бъбреците, не му треперят мартинките, не го пробожда отляво, няма албумин в урината… От цялото ни поколение само мен не ме взеха в Червената армия, и то единствено защото имах киселини и два цирея на гърба… („Хо-хо! — каза събеседникът ми. — Тъй-тъй!“
— И сега ме яде тази контрастност между мене и тях. „Идиотите по рождение плачат — казва Дарвин, — но кретените никога не проронват сълза.“ Значи те са кретени, а аз съм идиот по рождение. Всъщност не, ние се различаваме като сълзата на идиот от усмивката на кретен, като дрисъкът от запека, като леката ми идиоия от безкрайната им шибаност (сто хиляди извинения). Лишили са ме от дъх и въздух, обкръжили са душата ми със страх отвсякъде, нищо не чакам от тях, не, не, бъркам, чакам от тях невероятни зверства и неизразима грубиянщина, всеки миг ще се почне, от изток или от заник ще се почне — но идва мигът. И когато се почне, ще се махна, ще се махна веднага и без да му мисля, имам опит в тия неща, имам подръка и отрова, слава Богу. Ще се махна, за да не гледам безумието на синовете човешки…
Казах му всичко това, задавен от сълзи. И като свърших, се облегнах на стола, замигах и затреперих. Събеседникът ми мe наблюдава малко, после каза:
7.
Не се терзай, друже, защо се терзаеш? Спри да трепериш, импулсивни човече! Нали ти самият всеки ден допускаш до трийсет гряха волни и още сто и трийсет неволни, за тях се погрижи първо. Ти ли си седнал да се оплакваш от мирските грехове и да ги поемаш върху плещите си? Първо се заеми със своите грехове. В общото „безумие на синовете човешки“ има място и за твоята (много сладко го каза!) „шибаност“. „Светът е вечно тревожен — затова е свят.“ И дори нещо повече: „Често сме неправдиви, за да не си причиняваме излишна болка.“ А Той е неизменно правдив. Блажен ще си, ако Го видиш и уповаваш. По същество Пътят към почитането на Кръста едва сега започва. Ето на — много ли си живял, друже? Аха — съвсем нищожен срок, пък от времето на Разпятието са минали само шейсет такива отрязъка. Всичко е било съвсем наскоро. Откажи се, прочее, от надменността си, всичко едва сега започва. Нека си приказват, че от молитвен дом, обърнат на разбойнически вертеп, молитвен дом вече не ставало. „Но нежната идея ще надживее железните идеи. Ще се скъсат релсите. Машините ще се строшат. Но това, че на човек му се плаче само пред страха от вечна разлъка — то никога не ще се скъса и изтощи.“ „Трябва да се откажем от желязото — то е паяжина, и да повярваме в нежната идея.“ „Истинско желязо са сълзите, въздишките, мъката. Истинското, което никога няма да се разруши — само то е благородно.“
Говори още много, но вече не така хубаво и без желание. Вдига се леко като утринна мъгла над канапето, люшна се пак като утринна мъгла, а после каза още няколко чудесни думи — за въздишката, коритото и свинете — и като утринна мъгла изчезна.
Прекрасно казано: „Всичко едва започва!“ Не, не това имам предвид, не себе си, при мен всичко започна отдавна и не от Василий Розанов, той само раздуха надеждата в мен. При мен всичко се почна десет години преди това — всичко, с което ме бяха тъпкали от невръстни години бълникаше в мене като помия, издуваше утробата и душата ми и напираше навън — оставаше ми да прибягна до най-провереното средство: да го повърна с два пръста в гърлото. Единият пръст стана Новият завет, вторият — руската поезия, тоест цялата руска поезия от Гаврила Державин до Марина (Марина, която, пише „Беда“ с главна буква).
Олекна ми. Но още дълго бях отмалял и бледен. Висшите функции на мозъка ми гаснеха, понеже беше възбуден само един участък — центърът за повръщане в продълговатия мозък. Имах нужда от нещо под- крепителпо и моят нумизмат ме подкрепи — в деня, когато бях отмалял и блед безпределно.
Той изпълни функцията на оня босненски студент, който надупчил ерцхерцога Франц Фердинанд. Преди него е имало натрупани причини, но те просто са щели да си останат натрупани. От него, собствено, не почва нищо, всичко всъщност свършва, но без него, без убиеца на ерцхерцога, нищо всъщност е нямало да почне.
Ако сега ме попиташе:
— Чувствуваш ли как нищожната ти душа лека-полека се теитезира?
Щях да отговоря: „Чувствувам. Теитезира се.“
И щях да отговоря другояче, отколкото ОНЗИ ДЕН например. Преди говорех с глуповат, жалък глас, с глас, в който имаше само звук и блеене, блеене на заблудена, овца и звук на изгубена драхма ведно. А сега вече знаех някои неща за новите видове мисионерство и бях готов да ги следвам, дори без да са ме призвали. Да благотворя „неумело“ и да анатемосвам „на дребно“.
Прекрасно казано: „Хора, защо не следвате нежните идеи?“ Напомня въпроса на някой британец към вожда на калимантанските канибали: „Защо ядете жените си, сър?“ Не познавам по-добър мисионер от изтегналия се на канапето ми Василий Розанов.
Да, какво каза той на тръгване? За въздишката, за свинете?
„Въздишката е по-богата от едно царство, по-богата от Ротшилд. Въздишката — това е историята на целия свят, началото й, вечният й живот.“ „Ние сме светци, а те са коректни. При въздишката ще дойде Бог. При нас. Кажете ми само — ще дойде ли Бог при коректния? Ние имаме въздишка. Те нямат.“
И тогава разбрах къде е коритото и къде са свинете,
8.
а къде е тръненият венец и гвоздеите, и мъката.
И ако стане нужда, ще защитя всичко това, както мога.
А ако почнат да ми разправят, че Розанов бил страхливец във всекидневния си живог, аз, първо на първо, ще кажа, че това са лъжи, че всъщност освен малкото, което знаем, не знаем нищо. Но дори наистина да е така, мога да се отърва с някой евтин каламбур от рода на ей тоя например, че страхът е полезен, страхът е положителен и се основава на дълбокото проникване в нещата и следователно на опасението пред тях. А пък всяка храброст по същество е качество отрицателно, представляващо липса на страх. И този, който твърди обратното, е тъпанар.
Ако ми кажат: понякога е бил подлец на дребно, понякога е изпадал в ренегатсгво и при външната непоклатимост ла принципите си, според собственото му признание, е сменял убежденията си „като ръкавици“ и при това е твърдял, че след всяка измяна следва възраждане, — ако ми кажат така, ще им отговоря по същия начин: всичко това са декларации на човек, оплаквал се от собственото си „фетишизиране над дреболиите“, но човек (може би единственият в Русия), когото нито една дреболия никога не е заслепявала.
Да, този човек през целия си живот нито веднъж не се е престорил на добродетелен, нищо че всички са се престрували. А може да простим вялия порок заради огнената добродетел. За да се избягнат присъдите на пуристите, в самия порок не бива да има нищо екстремално. За да се отърве от упреците на разни вариклечковци… като принц Хамлет, кралица Гертруда просто е трябвало
Ако ли жените ми кажат, че е бил грозник, че носът му бил като картоф, а малките му очички непренъснато играели и устата му миришели и така нататък — ще им отговоря така на тия…: „Какво толкова, че очите му шарели непрекъснато? Честтният човек си личи точно по този признак: че очите му се движат. Значи е човек съвестен и не е способен на едромащабна грубиянщина. Очите на мащабните престъпници са неподвижни, на най-добрите ми познати — вечно шарят. Очите на Бонапарт са били неподвижни.“ А Розанов казва, че ако срещнел някъде Бонапарт, щял да му прегризе врата. Е как може устата на човек, който поне мислено е прегризал врата на Бонапарт, да миришат?…
Не е бил нито затворен, нито свиреп, да не дрънкат глупости ония, които знаят, че на този свят няма нищо незначително (а той го е знаел най-добре), — такива хора са весели и добри, затова той е бил най- веселият и най-добрият. Единствено лекомислените са затворени и свирепи.
