— И е пропилял живота си в името на религиозните химери?
— Пропилял, го е. Бог да го прости.
— Сладур. Черносотник ще да е бил сигурно, погроми и така нататък?…
— В известен смисъл—да.
— Вълшебен човек! Че как е намирал време, нерви и жлъч? И нито една мисъл за цял живот?
— Само измишльотини. И то изключително вражески.
— И цял живот, и след смъртта му — никаква известност?
— Никаква. Само „така наречения….“
— Да, да, чувал съм („Чакай малко, Павлик, ей сега тръгвам“), още като дете съм чувал от учителката ни София Соломоновна Гордо за тази глутница ренегати, за този гнусен комплот: Николай Греч, Николай Бердяев, Михаил Катков, Константин Победоносцев, „разперил бухалски крила“, Лев Шестов, Дмитрий Мережковски, Фадей Булгарин, „не е беда, че си поляк“, Константин Леонтиев, Алексей Суворин, Виктор Буренин, „бездомно псе търчи по Невски“. Сергей Булгаков и още цяла пасмина мародери. Чувал съм вече от учителката ни София Соломоновна Гордо за това съзвездие обскуранти, излъчващо тъмна и пагубна светлина. Знам я аз тая банда.
— Чудесна жена беше София Соломоновна Гордо и нямам нищо против „бандата“. Нормална дума, не дразни ухото, внимавай да не изтървеш дамаджаната с буиниша, обаче „съзвездие“ ме дразни, не струва и не е точно, и Йохан Кеплер казва: „Всяко съзвездие не е нищо друго освен случайна компания звезди, които нямат нищо общо нито по структура, нито по значение, нито по размери, нито по достижимостта си.“
— Е, да речем, че и аз го знам, чувал съм го от класната ни Бела Борисовна Савнер, жена с дивен… („Чакай малко, Павлик, ей сега тръгвам.“) Според теб значи чиновникът Василий Розанов ги е надминал всичките по душегубство, ударил ги е в земята и ги е турил в малкия си джоб?
— Абсолютно всичките.
— И ги е натикал в кучи…?
— Натикал ги е.
— Канибал. Но как все пак е умрял? Как е умрял този кръвопиец. Само ми кажи и се махам.
— Умира като всички. Приема истинската вяра час и половина преди смъртта си. Успява да се изповяда и да се причести. Много искаш да знаеш, готованецо, лека нощ.
— Лека нощ.
Взех си довиждане, благодарих за бучиниша и книгите и след трикратен тик си тръгнах.
4.
Първо да надигна бучиниша ли, а после да чета? Или първо да почета, а после да го надигна? Не, по- добре пак първо да почета, а да го надигам после. Отворих наслуки и почнах от средата (винаги се почва така при двайсет и четири карата четиво).Та ето каква беше средата:
„Книгата трябва да е скъпа и първото свидетелство за любов към нея е готовността да я купим. Книгата не бива да се дава «за четене». Книгата, която е давана «за четене», е развратница. Тя губи част от духа и чистотата си. Читалните и обществените библиотеки са публични заведения и развращават народа също като публичните домове.“
Ама голям мръсник бе! Впрочем не, след няколко страници става дума вече не за развратните книги, а просто за развратниците:
„Изчистен вид проституция може да се позволи на «омъжените вдовици», сиреч на ония жени, които не са способни на еднобрачие, не са способни да живеят с истината, висшите помисли и здравината на еднобрачието.“
После почна някаква смешна щуротия за съвместимостта на християнските принципи с „развратните лъжесънища“, и че християнството, ако иска да победи в съперничеството с юдаизма трябва поне отчасти да стане фалическо. Главата ми почна да се подува от нещо зловредно, станах и превъртях по една дупка и в четирите стени — да се проветрява.
А после се гътнах на канапето и продължих:
„Боже мой, Вечност моя, защо Си ми дал толкова печал?“ „Измъчва се душата ми. Със страшна мъка се измъчва. Зората ми е без виделина. Нощта ми е без сън.“ Обскурант — а душата му да се измъчва? „Има ли жалост в този свят? Красота—да, смисъл — да. Но жалост?“ „Звездите жалят ли? Майката жали — и да пребъде по-високо от звездите.“ „Хората са груби, ужасяващо груби и дори само заради това — най-вече заради това — е болката в този живот, огромната болка.“ „О, как издържат слабите им нерви на такъв гигантски тормоз!“ (Не, не, много неща имаме да си кажем с този „душегубец“, отдавна не съм срещал същество, с което да имаме „да си кажем“ толкова много.)
„Само мъката ни открива великото и святото.“ „Болката—всеобхватна, безпричинна и почти непрестанна. Струва ми се, че съм се родил с нея. Тя е състояние толкова тежко понякога, че ако го утежним още малко — и край на живота, «конструкцията няма да издържи».“ „Не искам истина, искам покой.“ „О, тъжни опити мои! Защо поисках да узная всичко?“
„Или се смея, или плача. Мисля ли за собствения си смисъл? Никога.“ „Тъгата е вечната ми гостенка.“ „Смехът не може да убие никого, смехът само ни смазва.“ „Търпението побеждава всеки смях.“ „Смехът е по принцип нещо недостойно, низша категория на човешката душа. Той идва от Калибан, не от Ариел.“
„Той плака. И само за сълзите е достъпен. Който не плаче никога, никога няма да види Христа.“ „Христос са сълзите човешки.“ „Боже вечни, стой край мен, не ме напускай никога.“ (Тъй-тъй! Мересиев и Кеплер, Аристотел и Боткин разправят какви ли не глупости, а пък този — не. „Колежки съветник Василий Розанов, съчинител.“ Шопенхауер и София Гордо, Хафез и Миклухо Маклай дрънкаха тъпи глупости и душата ми въстана, а от него — не. И няма да въстане и сега, каквото и да срещне — парадокс или банална истина.)
„Руското самохвалство и руският мързел, решили да променят света — това е то революцията.“ „Тя има две измерения — дължина и широчина, но й липсва третото — дълбочина.“ „Революция — това е, когато човек се превръща в свиня, чупи всичко, мърси дома си и го подпалва.“ „Самолюбие и злоба — това са съставките на революцията.“
И за декабристите, за възлюбените ми декабристи:
„И все пишат, пишат историята на тази буфонада. Че мемоари, че какви ли не разкрасявания. И Некрасов с неговите «Руски жени».“
И за Николай Чернишевски (за него, страдалеца, призвания да напомни „и на царете за Христа“):
„Не разбирате ли, че цивилизацията не са ви разните Бокъл и Дарвин, нито двадесеттомният Спенсър, нито любимият ви Николай Гаврилович, не са ви цървулите и навущата на руското просвещение — отдавна трябваше да ги изритате!“ „Не разбирате ли в края на краищата, че на Спенсър просто трябва да му се издърпат ушите, а Николай Гаврилович да се зашлеви през устата като коняр, който се е изпуснал в гостната? Че с тях не могат да се водят никакви разговори? Че просто е трябвало да ги изведете от стаята, както се извеждат господата, които, вместо да се хранят, почват да смърдят на масата.“ (Как така ще смърди един страдалец?)
И за граф Толстой:
„Особено не обичам Толстой и Соловьов. Не обичам мислите им, живота им не обичам, не обичам душите им. Най-изпадналото премазано от трамвай псе вълнува душата повече, отколкото тяхната философия и публицистика.“ Това „премазано псе“ май изяснява нещичко. И двамата (и Толстой, и Соловьов) изобщо не са „премазани“, дори напротив, самите те доста яко са „премазвали“.
И за Максим Торки (все пак за Максим Горки според мен):
„Постоянно лови нещо някъде, някаква самолюбива риба в мътна вода. Но повечето му се откачат — и стръвта му не струва, и кукичката му е тъна. Но, не се отказва. Замята наново.“
И за „основателя на политическото празнодумство в Русия“ Александър Херцен.
И дори за Николай Гогол, за обекта на преклонението си:
„За цял живот — нито един естествен и възвишен помисъл: само да натрупа парици или да чете конско на някого. Като гимназист дори майка си наставлявал с писма. И всичките му душевни движения — без капчица страст, бавни, тегави. Все едно че пълзи влечуго.“
На това пълзящо влечуго заспах призори, прегърнал моя ретроград. Първо заспа духовната страна на
