гледате на това?…
Казах:
— От научна, разбира се, че струва. В Петушки например за трийсет празни бутилки дават пълна бутилка зверобой, и ако донесеш, да речем…
„Как?! Трийсет за една?! Защо толкова много?!“ — глъчката се възобнови.
— Ами другояче кой ще ви ги смени? Трийсет по дванайсет прави 3,60. А зверобоят струва 2,62. Това и децата го знаят. От какво е умрял Пушкин, още не знаят, но това вече го знаят. И все пак никакво ресто. 3,60, разбира се, не е зле, това е по-добре от 2,62, но все пак не си вземаш рестото, защото зад тезгяха стои готина мадама, а готината мадама трябва да се зачете…
— Какво пък й е толкова готино на тая мадама зад тезгяха?
— Ами това й е готиното, че кофти мадама изобщо не би ви приела шишетата. А готината ви взема скапаните бутилки, а срещу тях ви дава хубава. И затова трябва да се зачете… За какво изобщо съществуват на тоя свят мадамите?
Всички многозначително си затраяха. Дали всеки си помисли нещо свое, или всички си помислиха едно и също, не знам.
— Ами тъкмо заради това — за да ги зачитаме. Какво е казвал Максим Горки на остров Капри? „Мерило за всяка цивилизация е отношението към жената.“ Та и аз: влизам в селкоопа в Петушки, нося трийсет празни бутилки. Казвам: „Булче!“ — с един такъв пропит и печален глас го казвам: „Булче! Един зверобой, ако обичате…“ Хем си знам, че давам в повече кажи-речи цяла рубла: 3,60 минус 2,62. А тя ме гледа: да му давам ли на тоя гад ресто, или да не му давам? А аз я гледам: ще ми даде ли тая гадина рестото, или няма да ми го даде? По-точно казано, не, в този миг гледам не нея. Гледам през нея към далечината. И какво изниква пред безсмисления ми поглед? Остров Капри изниква. Растат агави и тамаринди, а под тях стои Максим Горки, изпод белия му панталон се показват космати крака. И ми се заканва с пръст: „Не вземай рестото! Не вземай рестото!“ Намигам му: искам да му намекна, че няма да има какво да плюскам. „Добре де, ще си пийна, ама с какво ще си замезвам?“
А той: „Нищо, Веня, ще изтраеш. А щом ти се плюска — недей пи“. И затуй си отивам без каквото и да било ресто. Ядосвам се, естествено, мисля си: „Мерило!“ „За цивилизацията!“ „Ех, Максиме, Максиме, Горки с Горки, от глупост или на пияна глава си издрънкал тая глупост на твоето Капри? Добре ти е на теб — ти там ще си плюскаш агави, а аз какво да плюскам?…“
Компанията се разсмя. А внучето изврещя:
„И-и-и-и-и, какви агави, какви хубави капри…“
— А кофти мадамата? — каза декабристът. — Не ни ли е нужна понякога и кофти мадама?
— Разбира се! Разбира се, че ни е нужна — отговорих му аз. — На хубавия човек от време на време кофти мадамата му е направо необходима. Аз да речем, преди дванайсет седмици: бях в ковчега, вече четири години лежах в ковчега, та чак бях престанал да смърдя. А на нея й викат: „Виж го — в ковчега е. И го възкреси, ако можеш“. А тя се приближи до ковчега — само да бяхте я видели как се приближи!
— Знаем! — каза декабристът. — Както е казал Некрасов, „с походка и взор на царица“.
— Точно тъй! Приближи се до ковчега ми и рече: „Талиф куми“. Това значи, преведено от древночифутски: „На теб ти казвам — стани й тръгни“. И какво си мислите? Станах — и тръгнах. И вече три месеца ходя, замаян…
— Замайването идва от тъгата — повтори черномустакатият с такето. — А тъгата — от мадамата.
— Замайването идва от това, че си е пийнал — прекъсна го декабристът.
— А бе какво, като си е „пийнал“? И ако си е „пийнал“ — защо? Защото, да допуснем, човекът тъгува и е на път за мадамата си. Бива ли да си на път за мадама и да не пиеш?! Кофти е мадамата, значи! А дори и да е кофти — все едно трябва да си пийнеш. Наопаки — колкото е по-кофти мадамата, толкова по-хубавичко трябва да си пийнеш!…
— Честна дума! — викна декабристът. — Колко е добре, че всички сме толкова издигнати! Даваме го съвсем като при Тургенев: всички седят и водят спор за любовта. Хайде и аз да ви разкажа нещо — за изключителната любов и за това, колко необходими са понякога кофти мадамите!… Хайде като при Тургенев! Нека всеки разкаже по нещо…
„Хайде! Хайде като при Тургенев!“ Дори старият Митрич каза: „Хайде…“
61-и километър — 65-и километър
Пръв започна да разказва декабристът:
— Имах един приятел, никога няма да го забравя. Той по начало си беше малко маниак, но един ден направо го хванаха дяволите. Знаете ли по коя се побърка? По Олга Ердели, прочутата съветска арфистка. Може би Вера Дулова също е прочута арфистка. Но той се побърка именно по Ердели. Хем нито веднъж през живота си не беше я виждал, а само беше я чувал по радиото как дрънка на арфата, — ама все едно се побърка…
Побърка се и лежи. Не работи, не учи, не пуши, не пие, от кревата не става, с момичета не се люби и не се подава през прозореца… Олга Ердели, та Олга Ердели — и нищо друго не го интересува. Първо, вика, да се насладя на арфистката Олга Ердели и чак тогаз — ще възкръсна: ще стана от кревата, ще работя и ще уча, ще пия и ще пуша и ще се покажа през прозорчето. Ние му казваме:
— Ама за какво ти е баш Ердели? Навий се, да речем, на Вера Дулова вместо Ердели, Вера Дулова прекрасно свири!
А той:
— Носете си я на рамо вашата Вера Дулова! Да й видя носа между цветята на вашата Вера Дулова! Аз с вашата Вера Дулова не бих клекнал да с… заедно!
Виждаме, че момъкът съвсем откача. След три дена пак се отбиваме при него.
— Какво става, все за Олга Ердели ли бълнуваш? Намерили сме ти лекарство: искаш ли утре да ти домъкнем Вера Дулова?
— Разбира се — отговаря ни той, — ако искате да удуша тая ваша Вера Дулова със струна от арфа, — тогава, моля, домъкнете я. Аз ще я удуша.
Ами сега? Момъкът е съвсем на умиране, трябва да го спасявам. Отидох при Олга Ердели, исках да й обясня каква е работата, но не посмях. Исках дори при Вера Дулова да ида — ама не, мисля си, ще й откъсне главата като на пиле. И си вървя аз по Москва една вечер, и ми е тъжно; ония там с арфите седят и си свирят, дебелеят и се подуват на арфите, а от момъка останаха развалини и пепел.
И изведнъж насреща ми се задава една лелка, не кой знае колко стара, но вече мотана, та мотана. „Ррррубла ми дай — казва. — Дай ми една рррруб-ла!“ И тогава ми хрумна. Дадох й една рубла и всичко й обясних: тая п… въшчица излезе по-схватлива от Ердели, а за по-голяма убедителност я накарах да вземе една балалайка…
Та замъквам я аз при моя приятел. Влизаме: той все си лежи и тъгува. Първо му хвърлих балалайката, още от прага. А после му запокитих в лицето тая Олга, замерих го с нея… „Ето ти я — Ердели! Ако не вярваш, питай я!“
И на другата заран гледам: отвори се прозорчето, той се подаде през него и полека-лека запали цигара. После — полека-лека заработи, заучи се, запи… И стана човек като хората. Та това е!…
— Само че къде е тук любовта и къде е Тургенев? — развикахме се всички, кажи-речи още преди той да е завършил. „За любов, за любов ни говори! Чел ли си Иван Тургенев?“ Щом си го чел, разказвай! За първата си любов ни разкажи, за Зиночка, за воалетката и как са те шибнали със стека през мутрата — ей за тия работи общо взето ни разказвай.
— Наистина — добавих аз — при Иван Тургенев всичко това е малко другояче, при него всички се събират около камината, с цилиндри и държат в ръце отложените си жаба… Но нейсе, ние и без камина имаме с какво да се сгреем. А жабата — за какво са ни жаба? Ние и без жаба вече пелтечим…
— Наистина! Наистина!
— Да обичаш по тургеневски значи: да съумееш да направиш онова, което е невъзможно да се направи, ако не обичаш по тургеневски! Ти, да речем (неусетно бяхме взели да преминаваме на „ти“). Ти, да речем, декабристе. Би ли могъл на тоя приятел, за когото ни разказа, — би ли могъл да му отхапеш пръста? Заради любимата жена?
