Незнайното стълбище
Все пак чак до последния миг още се надявах да се спася от тях. И когато се втурнах в един вход и допълзях до най-горната площадка и пак рухнах — все още се надявах… „О, нищо, нищо, сърцето ти след час ще утихне, кръвта ще се измие, лежи си, Веничка, лежи си до разсъмване, а после ще идеш на Курската гара и… Недей трепери така, нали ти казах, че няма защо…“
Сърцето ми думкаше така, че ми пречеше да се ослушвам, но все пак дочух: вратата на входа долу бавно се открехна и не се затвори четири-пет мига…
Целият разтреперан, аз си казах: „Талифе куми, тоест стани и се приготви за кончината си…“ Това вече е не талифе куми, усещам го, това е лама сабахтани, както е казал Спасителят… Тоест защо, Господи, ме изостави? Защо все пак, Господи, Ти ме изостави?
Господ мълчеше.
Ангели небени, ония се изкачват по стълбището! Какво да правя? Какво да направя сега, за да не умра? Ангели!…
И ангелите — се разсмяха. Знаете ли как се смеят ангелите? Те са позорни твари, сега го знам — да ви кажа ли как се разсмяха те? Веднъж много огдавна в Лобня близо до гарата влакът прегази един човек и го прегази по необясним начин: цялата му долна половина стана на парченца и се разпиля по платното, а горната му половина, от кръста, остана като жива и стоеше до релсите, както стоят бюстовете на постаментите си. Влакът си замина, а тая половина продължи да си стои, и по лицето му се четеше някаква озадаченост, и устата му беше полуотворена. Мнозина не можеха да гледат това и се извръщаха, пребледнели и с болка в сърцето. А едни деца се завтекоха към него, три или четири дечица, намериха някъде пушеща угарка и му я натикаха в мъртвата полуотворена уста. И угарката димеше ли, димеше, а децата подскачаха наоколо и се радваха на тази смехория…
Та и ангелите сега така ми се смееха. Те се смееха, а Бог мълчеше… А ония четиримата вече ги виждах. Те се качваха откъм първия етаж… А когато ги видях, по-силно от всякакъв страх (честна дума, по-силно) беше учудването ми: те, и четиримата се изкачваха боси и си носеха обувките в ръце. Защо ли? За да не вдигат шум по стълбището ли? Или за да се промъкнат по-незабелязано до мен? Не знам, но това беше последното, което съм запомнил. Тоест това си учудване.
Те дори не се поспряха, за да си поемат дъх, и от последното стъпало се втурнаха да ме душат с пет или шест ръце наведнъж, аз, доколкото можех, откачах ръцете им и защищавах гърлото си, както можех. И тогава се случи най-ужасното: единият от тях, оня с най-свирепия и класически профил, измъкна от джоба си грамадно шило с дървена ръкохватка; може би дори не шило, а отвертка или нещо друго — не знам. Той заповяда на всички останали да ми държат ръцете и колкото и да се бранех, те ме приковаха към пода, съвсем обезумял…
— Защо-защо?… Защо-защо-защо?… — мънках аз… — Защо, защо?
Не знаех, че на тоя свят имало такава болка. Сгърчих се от мъка, гъстата червена буква „Ю“ се разля пред очите ми и затрепка. И оттогава не съм идвал в съзнание и никога няма да дойда.
Информация за текста
© 1969 Венедикт Ерофеев
© 1990 Борис Мисирков, превод от руски
Венедикт Ерофеев
Москва — Петушки, 1969
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/892]
Последна редакция: 2007-02-18 11:06:45
