си бе?…
— Аз съм — отговори ми понтийският цар Митридат.
— А защо целият си оплескан?
— Все съм си такъв. Щом дойде пълнолуние — сополите ми потичат…
— А в другите дни не текат ли?
— Случва се и да текат. Но не чак толкова, както при пълнолуние.
— Ами ти какво, изобщо ли не ги бършеш? — бях преминал почти на шепот. — Не ги ли бършеш?
— А бе как да ти кажа? Случва се да ги бърша, само че по пълнолуние можеш ли ги изтри? Не толкова ще ги изтриеш, колкото ще ги размажеш. Знаеш, че всеки си има свой вкус — един обича да точи сополи, друг — да ги бърше, трети — да ги размазва. А по пълнолуние…
Прекъснах го:
— Красиво говориш, Митридате, само че защо държиш ножче в ръцете си?…
— Как защо?… Ами за да те коля, затуй! Седнал да ме пита: защо?… За да те коля, разбира се.
И колко се промени той отведнъж! Все кротко говореше, а сега се озъби, почерня — и къде му се дянаха сополите? А на всичко отгоре прихна с цяло гърло! После пак се озъби, после пак се разсмя гръмогласно!
Треската пак ме затресе: „Недей така, Митридате, не е хубаво! — шепнех ли, виках ли — не знам. — Махни ножа, махни го, за какво ти е?“ А той вече нищо не чуваше и замахваше, в него сякаш се бяха вселили хиляди черни дяволи. „Фанатик!“ И изведнъж нещо се заби в ребрата ми и аз простенах тихо, защото нямах сили дори с ръка да се защитя от ножчето… „Престани, Митридате, престани…“
Но тогава нещо се заби в десния ми хълбок, после пак в левия, после пак в десния. Сколасвах само да изквичавам безсилно — и се затръшках от болка по целия перон. И се събудих целият в гърчове. Наоколо — нищо освен вятър, мъгла и кучешки студ. „Какво ми става и къде съм? Защо ръми дъжд? Боже…“
И пак заспах. И пак се започна същото, и тръпките, и температурата, и треската, а оттам, откъм далечината, където беше мъглата, изплуваха ония двамата дангалаци от скулптурата на Мухина, работникът с чука и селянката със сърпа, и дойдоха досами мен, и се захилиха и двамата. И работникът ме цапардоса с чука си по главата, а после селянката — със сърпа през т…ците. Извиках — сигурно на глас съм извикал — и пак се събудих, тоя път дори в конвулсии, защото в мен вече всичко трепереше — и лицето, и дрехите, и душата, и мислите.
О, тази болка! О, този кучешки студ! О, невъзможност! Ако оттук нататък всеки мой петък бъде като днешния, някой четвъртък ще се обеся!… Такива ли тръпки очаквах от теб, Петушки? Докато пътувах насам, кой е изклал птичките ти и е изпотъпкал твоя жасмин?… Света Богородице, аз съм в Петушки!…
„Нищо, нищо, Ерофеев… Талифа куми, както е казал Спасителят, — тоест стани и тръгни. Знам, знам, смазан си, всичките ти крайници и цялата ти душа са смазани, и на перона е мокро и безлюдно, и никой не те посрещна, и никой никога няма да те посрещне. Но все пак стани и тръгни. Опитай се… А куфарчето ти, Боже, къде е куфарчето ти с армаганите?… Двете чаши лешници за момчето, бонбоните «Метличина» и празните шишета?… Къде е куфарчето? Кой и защо го е откраднал — нали там имаше армагани!… Я виж имаш ли пари, може да имаш поне малко! Да, да, малко имам, съвсеем малко; но какво са сега парите?… О, ефемерност! О, безполезност! О, най-гнусно, най-позорно време в живота на моя народ — времето от затварянето на бакалниците до разсъмване!…“
„Нищо, нищо, Ерофеев… Талифа куми, както каза твоята Царица, когато ти лежеше в ковчега. Тоест стани, позатрий си палтото, позачисти си панталона, поотупай се и тръгни. Опитай се да направиш поне две крачки, а след това ще ти бъде по-лесно. Колкото по-нататък — толкова по-лесно. Нали ти самият казваше на болното момче: «Раз-два, бързо обуй се, как не те е срам да спиш?…» Най-важното е да се махнеш от релсите, тук вечно се движат влакове, от Москва за Петушки, от Петушки за Москва. Махни се от релсите. Сега всичко ще научиш, и защо никъде няма жива душа, ще научиш, и защо тя не те посрещна, и всичко ще научиш… Тръгни, Веничка, тръгни…“
Петушки. Гаровият площад
„Ако искаш да тръгнеш наляво, Веничка, — тръгни наляво. Ако искаш надясно — тръгни надясно. Все едно няма къде да идеш. Така че по-добре тръгни напред, накъдето ти гледат очите…“
Някой на времето беше ми казвал, че е много лесно да умре човек: за целта трябвало четирийсет пъти подред дълбоко, дълбоко — колкото е възможно — да вдишаш и да издишаш пак толкова, от дълбините на сърцето си — и тогава ще предадеш Богу дух. Дали да не опитам?…
О, не бързай, не бързай!… Може би по-напред трябва да разбереш кое време е? Да разбереш колко е часът?… Само че от кого да разбереш, когато на площада няма жива душа, тоест абсолютно нито една? А дори и да срещнеш жива душа — нима би могъл да раздвижиш устни от студ и от мъка? Да, от мъка и от студ… О, немота!…
И ако някой ден умра — а аз много скоро ще умра, знам — ще умра, без изобщо да съм приел тоя свят, след като съм го проумял отблизо и отдалеч, отвън и отвътре, след като съм го проумял, но не съм го приел, — ще умра и Той ще ме попита: „Добре ли ти беше там? Зле ли ти беше?“ Аз ще мълча, ще сведа очи и ще мълча, и тази немота е позната на всички, които знаят завършека на многодневното и тежко пиянство. Защото не е ли човешкият живот моментно натаралянкване на душата? А също и помрачаване на душата? Всички сме един вид пияни, само че всеки по своему, един е изпил повече, друг — по-малко. И зависи на кого как му действува: един се смее в очите на този свят, а друг плаче на гърдите на този свят. Един вече се е издрайфал и му е хубаво, а друг сега започва да драйфа. А аз — какво аз? Много съм вкусил, а изобщо не ме хваща, дори нито веднъж не съм се разсмял както трябва и нито веднъж не съм се издрайфал. Аз, вкусилият от този свят толкова, че губя чет и последователност, — съм най-трезвият на този свят; просто трудно ме хваща… „Но защо мълчиш?“ — ще ме попита Господ, целият обгърнат от сини мълнии. А какво да му отговоря? Ще си мълча…
Може би все пак да раздвижа устни? Да намеря жива душа и да я попитам колко е часът?…
А бе, Веничка, за какво ти е да знаеш колко е часът? По-добре върви, върви, вдигни яка, да не ти духа, и си върви кротичко… Имаше си на времето небесен рай, да беше питал колко е часът миналия петък, — а сега небесния рай вече го няма, защо ти е да знаеш колко е часът? Царицата не дойде при теб на перона със сведени надолу мигли: божеството ти е обърнало гръб, защо ти е да научаваш колко е часът? „Не жена, а десерт“, така ли й викаше ти? Тя не дойде на перона при теб. Утехата на рода человечески, лилията от долината — не дойде и не те посрещна. Какъв е смисълът след всичко това да научаваш колко е часът, Веничка?…
Какво ти остава? Сутрин — стон, вечер — плач, през нощта — скърцане със зъби. И кой, кой на този свят се интересува от сърцето ти? Кой?… На, влез в която искаш петушкинска къща, когото си поискаш попитай: „Какво ви интересува сърцето ми?“ Боже мой…
Свих зад ъгъла и похлопах на първата врата.
Петушки. Садовое колъцо
Похлопах и потрепервайки от студ, зачаках да ми отворят… Странно високи къщи са изпонастроили в Петушки!… Впрочем винаги е така след тежко и многодневно пиянство: хората ти се струват безобразно сърдити, улиците — прекалено широки, къщите — страшно огромни… След препиване всичко пораства точно толкова, колкото всичко ти се е струвало по-нищожно от нормалното, докато си бил пиян… Сещаш ли се за лемата на онзи черномустакатия?
Пак похлопах, малко по-силно от предния път.
Толкова ли им е трудно да отворят на човек вратата и да го пуснат за три минути да се постопли? Това не го разбирам… Те, сериозните, го разбират, а аз, лекомисленият, никога няма да го разбера… Мене, текел, фарес — тоест претеглен си на везната и си сметнат за лекомислен, тоест за „текел“… Нищо, нищо…
Но има ли
