харесва.

Но шестте глътки кубанская вече наближаваха сърцето ми, на пръсти, една по една наближаваха сърцето ми; и сърцето ми влезе в двубой с разсъдъка…

„А бе какво пък толкоз не й харесваш на тъмнината? Тъмнината си е тъмнина и това не зависи от теб. Тъмнината се измества от светлината, а светлината се измества от тъмнината — аз съм на това мнение. Дори ако не ти харесва — поради тази причина тя не ще престане да е тъмнина. Значи, остава ти един изход: да приемеш тази тъмнина. С вечните закони на битието глупаци като нас не могат да се преборят. Ако затиснем лявата си ноздра, можем да се изсекнем само с дясната си ноздра. Нали така? Е, тогаз няма защо да искаш навън да е светло, когато навън е тъмно.“

„То че е така, така е… ама аз нали потеглих заранта… В осем и шестнайсет, от Курската гара…“

„Че какво, като си потеглил заранта?!… Сега, слава богу, е есен, дните са къси, докато усетиш — бум! Пак се стъмнило… А до Петушкн има ехе-е-е колко път! От Москва до Петушки ехе-е-е колко дълго трае пътят!…“

„А бе какво «ехе-е-е»? Какво си ми заповтарял «ехе-е-е», та «ехе-е-е»?! От Москва до Петушки се пътува точно два часа и петнайсет минути. Предния петък, да речем…“

„Какво те грее предният петък?! Няма значение какво е ставало предния петък! Предния петък и влакът кажи-речи никъде не спираше. И изобщо по-рано влаковете се движеха по-бързо. А сега дявол го знае, май стои — а защо стои? Чак ти призлява понякога, като го гледаш как стои. И така пред всеки стълб. Освен на Есино…“

Погледнах през прозореца и пак се намръщих:

„Да-а… все пак за чудене си е… Потеглихме в осем заранта, а още пътуваме…“

Тук сърцето ми вече кипна: „Ами другите бе? Другите да не би да ти отстъпват по нещо? Другите също пътуват и не питат защо толкова дълго, па защо е толкова тъмно? Кротичко си пътуват и гледат през прозореца… Откъде накъде ти трябва да пътуваш по-бързо от тях? Досмешава ме, като те слушам, Веня, досмешава ме и ми докривява… Припрян човек! Ако си си пийнал, Веня — бъди по-скромен, не се мисли за по-умен и по-добър от другите!…“

Ей туй вече окончателно ме убеди. Пак се прибрах във вагона от площадката и седнах на една седалка, като се стараех да не гледам през прозореца; всички пътници във вагона, петима или шестима души, дремеха с провесени глави като кърмачета. Насмалко и аз не задрямах.

И изведнъж — подскочих като ужилен: „Божичко! Ама нали в 11 заранта тя трябваше да ме чака! В 11 заранта тя вече ще ме чака — а навън още е тъмно. Значи, ще ми се наложи да я чакам, чак докато се съмне. Защото не я знам къде живее. Дванайсет пъти съм ходил у тях все през някакви комшулуци и пиян като талпа… Колко обидно, че на тринайсетия съм тръгнал при нея съвсем трезвен. Заради туй ще ми се наложи да чакам кога най-сетне ще се съмне! Кога ли ще изгрее зората на тринайсетия ми петък?!

Впрочем, стоп! Нали когато потеглях от Москва — зората на моя петък вече беше изгряла? Значи, днес вече е петък! Защо тогава е толкова тъмно навън?…“

„Пак ли? Пак ли за тая тъмнина се залови? Не ти ли писна тая тъмнина? Както гледам, Веня, ти изцяло си в миналото. Виждам, че изобщо не искаш да си помислиш за бъдещето!…“

„Не, не, слушай… Миналия петък, точно в 11 заранта, тя стоеше на перона, с плитка от тила до дупето… И беше много светло, много добре си спомням, и плитката също си я спомням…“

„А бе какво значение има «плитката»?! Разбери, глупако, пак ти повтарям: денят сега се скъсява, защото е есен. Предния петък в 11 заранта, не споря, е било светло. А тоя петък, в 11 заранта, вече може да е съвсем тъмно, чак очите да си избодеш. Знаеш ли как се скъсява денят сега? Знаеш ли? Виждам, че нищо не знаеш, само се хвалиш, че всичко си знаел!… Седнал да ми приказва за някаква си «плитка»! Тя плитката може и да расте, от предния петък може да е стигнала и до под дупето… А есенният ден напротив — вече е колкото на малко момченце чурката!

Ама много си шантав, Веня!“

Пляснах се не много силно по бузата, изпих още три глътки — и се просълзих. От дъното на душата ми вместо тревогата се надигаше любов. Съвсем се размекнах: „Беше й обещал пурпур и лилии, а й носиш триста грама бонбони «Метличина». И ето — след двайсет минути ще си в Петушки и на обления от слънцето перон ще се смутиш и ще й подадеш тия «Метличини». И всички наоколо ще кажат: тринайсет пъти подред виждаме само едни «Метличини». Но нито веднъж не сме видели нито лилии, нито пурпур. А тя ще се засмее и ще каже…“

След което кажи-речи задрямах. Оброних глава на рамото си и не исках да я повдигам чак до Петушки. Пак се оставих на потока…

105-и километър — Покров

Но ми попречиха да се оставя на потока. Щом се унесох, някой ме шибна с опашката си по гърба. Трепнах и се обърнах: видях отпреде си един без крака, без опашка и без глава.

— Кой си ти? — попитах го изумен.

— Познай кой съм! — и той се разсмя, по човекоядски се разсмя…

— И таз добра! Да съм познаел кой е!…

Извърнах се обидено от него, за да се унеса отново. Но тъкмо тогава някой се засили и ме блъсна с глава в гърба. Пак се обърнах: пред мен беше все същият неизвестен, без крака, без опашка и без глава…

— Защо ме блъскаш? — попитах го аз.

— Познай защо! — отговори ми той със същия човекоядски смях.

Този път реших все пак да позная. „Защото, ако не позная, току-виж ме ритнал по гърба и с двата си крака…“

Сведох очи и се замислих. Той чакаше да се досетя и докато чакаше, бавно движеше юмрука си под самите ми ноздри. Сякаш ми бършеше сополите.

Пръв заговори все пак той:

— За Петушки ли си тръгнал? За града, където ни зиме, ни лете не прецъфтява и така нататък, а?… Където…

— Да, където ни зиме, ни лете не прецъфтява и така нататък.

— Където твоята курветина се търкаля из жасмина и визона и птички прехвръкват над нея и я целуват където си поискат, нали?

— Да, където си поискат.

Той пак се разсмя и ме шибна в диафрагмата.

— Тогаз слушай. Пред теб е Сфинксът. И той в този град няма да те пусне да влезеш.

— Защо пък да не ме пусне? Защо пък няма да ме пуснеш? Какво толкоз има там, в Петушки? Мор ли? Да не би да са сгодили там за някого собствената ти дъщеря? И ти…

— Там е по-зле от дъщеря и мор. По-добре от теб знам какво има там. Но щом ти казвам, че няма да те пусна — няма да те пусна. По-точно казано, ще те пусна при едно условие: ако ми отгатнеш пет мои гатанки.

„За какво ли са му на мръсника тия гатанки“? — запитах се аз. А наглас рекох:

— Тогаз не ме измъчвай, казвай гатанките си. Махни си юмрука, не ме удряй под ребрата, ами си кажи гатанките.

„За какво ли са му на тоя недо…л нерез гатанки?“ — пак си помислих аз. Но той вече беше започнал първата:

„Прочутият ударник Алексей Стаханов два пъти дневно ходел по малка нужда и веднъж на два дена — по голяма. А когато изпаднел в запой, четири пъти дневно ходел по малка нужда и нито веднъж — по- голяма. Пресметни колко пъти в годината ударникът Алексей Стаханов е ходил по малка нужда и колко пъти по голяма нужда, ако се вземе под внимание, че е бил в запой триста и дванайсет дена през годината“.

Рекох си: „За кого ми намеква това говедо? Никога не ходи в тоалетната? Пие без прекъсване? За кого ми намеква тоя гад?…“

Докачих се и казах:

— Лоша ти е гатанката, Сфинксе, това е гаганка с мърляшки подтекст. Няма да ти отгатвам тая кофти

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×