Семьонич влезе във вагона хищно усмихнат. Той вече едвам се крепеше на краката си, обикновено се возеше само до Орехово-Зуево, а в Орехово-Зуево изхвърчаше и се прибираше в канцеларията си, налян до козирката…
— Пак ли ти, Митрич? Пак ли за Орехово? На въртележка ли ще се возиш? От двама ви сто и осемдесет. А това ти ли си, мустак? Салтиковская — Орехово-Зуево, нали? Седемдесет и два грама. Събудете тая к… и я попитайте колко дължи. А ти, флаконе, откъде и закъде? Серп и Молот — Покров? Сто и пет, моля. Все по- малко стават нередовните пътници. На времето това предизвикваше „гняв и възмущение“, а сега предизвиква „законна гордост“… А ти, Веня?…
И Семьонич кръвожадно ме облъхва целия с дъх на алкохол:
— А ти, Веня? Както винаги: „Москва—Петушки“, нали?
85-и километър — Орехово-Зуево
— Да. Както винаги. И сега вече во веки веков: Москва — Петушки…
— Но да не мислиш, че и тоя път ще ме баламосаш?! А, не!… Шехерезадо…
Тук трябва да направя малко отстъпленийце и докато Семьонич си пие полагаемата му се глоба, на бърза ръка ще ви обясня защо съм Шехерезада и какво значи „баламосаш“.
Вече ще станат три години, откакто за пръв път се сблъсках със Семьонич. Тогава той едва-що беше встъпил в длъжност. Застана пред мен и попита: „«Москва—Петушки» ли? Сто двайсет и пет“. И тъй като не разбрах за какво става дума, ми обясни каква е работата. И когато му признах, че нямам в себе си нито грам, той ми отвърна: „Какво да правим сега? Да те фрасна ли по мутрата, щом нямаш в себе си нито грам?“ Отговорих му, че няма нужда да ме фраска, и измънках нещо из областта на римското право. Той страшно се заинтересува и ме помоли да му разкажа по-подробно за всичко антично и римско. Започнах да му разказвам и тъкмо бях стигнал до скандалната история с Лукреция и Тарквиний, на него вече му беше време да изхвръкне на Орехово-Зуево и не сколаса да чуе какво все пак е станало с Лукреция: постигнал ли си е целта мизерникът Тарквиний, или не си я е постигнал…
А Семьонич, между нас да си остане, е страхотен женкар и утопист, историята на света го привличаше единствено с алковната си страна. И когато след една седмица в района на Фрязево пак ни връхлетяха контрольорите, Семьонич вече не ми каза „Москва — Петушки ли? Сто двайсет и пет“. Не, той се втурна към мен, за да чуе продължението: „Е, какво? Той все пак н…л ли тая Лукреция?“
И му разказах какво станало по-нататък. От римската история преминах на християнската и вече бях стигнал до историята с Ипатия. Аз му казвах: „И ето че, насъскани от патриарх Кирил, фанатизираинте монаси на Александрия разкъсали дрехата на прекрасната Ипатия и…“ Но тъкмо тогава влакът ни се закова на място на Орехово-Зуево и Семьонич скочи на перона, крайно заинтригуван…
И това трая три години, всяка седмица. По линията „Москва — Петушки“ аз бях единственият нередовен пътник, който нито веднъж не бе наливал на Семьонич нито грам и въпреки това си оставаше жив и ненапердашен. Но всяка история си има край, световната — също.
Предния петък бях стигнал до Индира Ганди, Моше Даян и Дубчек. Оттам нататък нямаше накъде повече…
И ето че Семьонич си изпи глобата, изпъшка и ме погледна като питон и султан Шахриар:
— Москва — Петушки ли? Сто двайсет и пет…
— Семьонич! — отговорих му аз почти умоляващо, —Семьонич! Днес много ли си пил?…
— Доста — отговори ми Семьонич с известно самодоволство. Беше пиян като талпа.
— Следователно: имаш въображение, нали? Значи, в състояние си да се устремиш към бъдещето, нали? Значи можеш да се пренесеш заедно с мен от света на тъмното минало в златния век, който „всеки миг ще настъпи“?…
— Мога, Веня, мога! Днес всичко мога!…
— От третия райх, четвъртия прешлен, петата република и седемнайсетия конгрес — можеш ли да прекрачиш заедно с мен в света на мечтаното от всички юдеи пето царство, седмо небе и второ пришествие?…
— Мога — изръмжа Семьонич. — Говори ми, говори ми, Шехерезадо!
— Тогава слушай. Това ще е „избраният измежду всички дни“ ден. На този ден измъченият Симеон най- сетне ще каже: „Днес пущаш роба Си, Владико…“ И ще каже архангел Гавраил: „Богородице Дево, радвай се, благословена си измежду жените“. И доктор Фауст ще промълви: „Това е мигът! Почакай и се спри“. И всички, чиито имена са вписани в книгата на живота, ще запеят „Исайя, ликувай!“ И Диоген ще угаси фенера си. И ще бъде добро и красота, и всичко ще е хубаво, и всички ще са хубави, и освен добро и красота нищо друго няма да има, и ще се слеят в целувка…
— Ще се слеят в целувка ли?… — чак се размърда от нетърпение Семьонич…
— Да! И ще се слеят в целувка мъчителят и жертвата; и злобата, и помисълът, и сметката ще напуснат сърцата, и жената…
— Жената!!! — разтрепери се Семьонич. — Какво? Какво жената?!
— И жената на Изтока ще хвърли фереджето! Окончателно ще хвърли фереджето потиснатата жена на Изтока! И ще легне…
— Ще легне?!! — тук той се загърчи.
— Да. Ще легне вълкът до агнето и нито една сълза няма да се пролее, и кавалерите ще си изберат госпожици на когото каквато му харесва и…
— О-о-о-о-о! — застена Семьонич. — Скоро ли ще се сбъдне това? Скоро ли ще се сбъдне?… — и неочаквано прекърши ръце като хитана, а после припряно, заплитайки се в дрехите си, взе да си сваля и мундира, и униформения панталон, и всичко, чак до най-долната си интимност…
Колкото и да бях пиян, го загледах изумено. А пътниците, трезвите пътници, почти наскачаха от местата си и в десетките очи се изписа едно грамадно „о х о!“. Те, пътниците, бяха си изтълкували станалото съвсем погрешно…
А съм длъжен да ви кажа, че хомосексуализмът в нашата страна е изкоренен макар и окончателно, но не изцяло. По-точно казано, изцяло, но не напълно. А още по-точно дори така: изцяло и напълно, но не окончателно. Защото за какво си мислят сега хората? Единствено за хомосексуализма. Е, и за арабите си мислят, за Израел, за Голанските възвишения, за Моше Даян. Но ако изгоним Моше Даян от Голанските възвишения и накараме арабите и юдеите да се сдобрят? Какво ще остане тогава в главите на хората? Едничък само чист хомосексуализъм.
Да речем, гледат те телевизора: генерал дьо Гол и Жорж Помпиду се срещат на дипломатически прием. Естествено и двамата се усмихват и си стискат ръцете. А пък публиката: „Охо?! — казва. — Брей, този генерал дьо Гол!“ или „Охо! Брей, този Жорж Помпиду!“
Та сега те ни гледаха точно по тоя начин. На всеки в кръглите му очи беше изписано това „Охо!“.
— Семьонич! Семьонич! — хванах го аз през раменете и го помъкнах към площадката на вагона. — Хората ни гледат!… Ела на себе си!… Тръгвай с мен!…
Той беше чудовищно тежък. Беше омекнал и краката му се подгъваха. Едвам го замъкнах до площадката и го подпрях до входната врата…
— Веня! Кажи ми…. жената на Изтока… ако хвърли фереджето… ще остане ли нещо на нея? Облечена ли е с още нещо под фереджето?…
Не сварих да му отговоря. Влакът се спря като закован на гара Орехово-Зуево и вратата се отвори автоматично…
Орехово-Зуево
Старши ревизорът Семьонич, заинтригуван за хиляда и първи път, полужив и разкопчан, се срина като лунатик на перона и си блъсна главата в парапета. Два или три мига той още постоя, трепкайки като мислеща тръстика, и чак подир туй рухна под краката на слизащите и всички глоби за безбилетното возене рукнаха от търбуха му и се разляха по перона…
Всичко това го видях съвсем ясно и мога да го потвърдя пред цял свят. Но всичко останало вече не го видях и нищо не мога да потвърдя. С крайчеца на съзнанието си, с ръбченцето му съм запомнил как слизащата на Орехово лавина от пътници се заплете в мен и взе да ме всмуква, за да ме насъбере в себе си като горчива слюнка — и да ме изхрачи на ореховския перон. Но изхрачването не можеше да се получи,
