защото качващите се във вагона пътници ме изтикваха обратно в устата на слизащите. Аз се премятах като лайно във въртоп.
И ако там Господ ме попита: „Ама наистина ли, Веня, не помниш нищо повече? Нима веднага си потънал в оня сън, от който започнаха всичките ти бели?“, ще му кажа: „Не, Господи, не веднага…“ С крайчеца на съзнанието си, със същото онова ръбченце, съм запомнил и това, че можах най-сетне да се преборя със стихиите и да се изскубна в празните пространства на вагона и да се пльосна на нечия седалка, на най- близката до вратата…
А щом се пльоснах, Господи, веднага се отдадох на мощния поток на мечтите и на ленивата дрямка — о не! Пак излъгах! Пак излъгах пред лицето Ти, Господи! Но не лъжа аз, лъже отслабналата ми памет! Не се отдадох веднага на потока, а напипах в джоба си неначенатата бутилка кубанская и глътнах от нея пет или шест пъти, и чак подир това изтеглих греблата и се отдадох на мощния поток на мечтите и на ленивата дрямка…
„Всички ваши измишльотини за златния век — повтарях аз, — всичко е лъжа и униние. Ала дванайсет седмици видях първообраза му и след половин час ще ми грейне пред очите неговият отблясък — за тринайсети път. Там птичите песни не секват ни нощя, ни деня, там ни зиме, ни лете не престава да цъфти жасминът, а какво има там в жасмина? Кой там, облечен в пурпур и усукан визон, е премрежил мигли и обонява лилии?…“
И аз, ухилен като идиот, раздалечавам с две ръце клонките на жасмина.
Орехово-Зуево — Крутое
…А от жасминовия храсталак излиза одряман Тихонов и примижава срещу мен и слънцето.
— Какво правиш тук, Тихонов?
— Доизпипвам тезисите. Всичко отдавна е готово за акцията освен тезисите. А сега и тезисите са готови…
— Значи, смяташ, че ситуацията е назряла?
— Знам ли я. Като си пийна малко, ми се струва, че е назряла; а щом почна да изтрезнявам — не, викам си, още не е назряла, още е рано да грабнем оръжието…
— Я си пийни хвойнова водчица, Вадя…
Тихонов си пийна от хвойновата, изпъшка и се стъжни.
— Е, какво? Назря ли ситуацията?
— Не бързай, сега ще назрее…
— Та кога ще се вдигнем? Утре ли?
— Знае ли човек?! Щом си пийна малко, ми се струва, че ако речем, и днес можем да се вдигнем, че и вчера не е щяло да бъде рано. А почне ли да ми минава — не, викам си, и вчера не беше рано, и в други ден не е късно.
— Я си пийни още, Вадимчик, пийни си още от хвойновата…
Вадимчик си пийна и пак се стъжни.
— Е, какво? Как смяташ, време ли е вече?…
— Време е…
— Недей забравя паролата. И кажи на всички да не забравят: утре заран, между село Тартино и село Елисейково, пред обора в девет нула-нула по Гринуич…
— Да. В девет нула-нула по Гринуич.
— Довиждане, другарю. Помъчи се да заспиш тази нощ…
— Ще се помъча да заспя, довиждане, другарю. Тук съм длъжен да дам обяснение, длъжен съм да заявя пред съвестта на цялото човечество: от самото начало бях противник на тази авантюра, безплодна като смоковница. (Прекрасно казано: „безплодна като смоковница“.) От самото начало казвах, че революцията достига нещо нужно, ако се извършва в сърцата, а не в копите сено. Но щом са започнали без мен — не можех да стоя настрана от онези, които бяха започнали. Бих могъл най-малкото да предотвратя излишното ожесточаване на сърцата и да огранича кръвопролитието…
Към осем и нещо по Гринуич, в тревата край обора, седяхме и чакахме. На всеки, който дойдеше, казвахме: „Сядай с нас, другарю, от стоене полза няма“ и всеки продължаваше да стои, като дрънкаше оръжие и повтаряше условната фраза от Антонио Салиери: „Но полза няма и от пълзенето в праха“. Игрива и дори двусмислена беше тази парола, но друго ни вълнуваше: наближаваше девет нула-нула по Гринуич…
Откъде започна всичко? Всичко започна оттам, че Тихонов закова на вратата на Елисейковския селсъвет четиринайсетте си тезиса. По-точно казано, не ги закова на вратата, а ги написа на стобора с тебешир, и това бяха по-скоро думи, а не тезиси, и бяха само две, а не четиринайсет, — но както и да е, оттам започна всичко.
В две колони, със знамена в ръцете поехме: едната колона към Елисейково, другата — към Тартино. И вървяхме безпрепятствено чак до залез слънце: убити нямаше нито от едната, нито от другата страна, ранени също нямаше, пленник имаше само един — бившият председател на ларионовския селсъвет, разжалван на стари години за пиянство и вродено слабоумие. Елисейково падна. Черкасово се търкаляше в краката ни. Неугодово и Пекша молеха за пощада. Всички жизнени центрове на петушкинска околия — от бакалницата в Поломи до андреевския склад на селкоопа — всички бяха завзети от силите на въстаналите…
А след залез слънце село Черкасово бе провъзгласено за столица, там бе заведен пленникът и пак там импровизирахме конгрес на победителите. Всички оратори бяха страхотно пияни, всички дърдореха едно и също: Максимилян Робеспиер, Оливър Кромуел, Соня Перовска, Вера Засулич, усмирителните отреди от Петушки, войната срещу Норвегия, и пак Соня Перовска, Вера Засулич…
От място се провикваха: „А къде се намира тая Норвегия?…“ „Кой знае къде!“ — отговаряха от друго място. „На майната си, в гори тилилейски!“ „А бе където и да е — надвиквах аз глъчката, — без интервенция няма да минем. За да възстановим разрушеното от войната стопанство, трябва първо да го разрушим, а за това ни е нужна гражданска или каквато и да е война, нужни са ни най-малко дванайсет фронта…“ „Белополяци са ни нужни!“ — викна вързалият кънките Тихонов. — „О, идиот — прекъснах го аз, — ти все ще изтърсиш нещо! Блестящ теоретик си, Вадим, всички сме заковали твоите тезиси за сърцата си, но щом дойде ред да се върши работа… За какво са ти белополяци, глупако?…“ „Че аз нима споря?! — предаде се Тихонов. — Сякаш са ми изтрябвали повече, отколкото на вас! Щом сте рекли Норвегия — нека е Норвегия…“
В суматохата и от възбуда всички някак забравихме, че тя от двайсет години насам членува в НАТО, а Владим Ц-ски вече беше хукнал към ларионовската поща с тесте пощенски картички и писма. Едно от писмата беше адресирано до краля на Норвегия Улаф с обявяване на война и с обратна разписка. Друго писмо — по-точно казано, дори не писмо, а бял лист хартия, запечатан в плик — бе изпратено до генерал Франко: нека види в това заканителен пръст, дъртакът му с дъртак, да побелее като този лист, грохналият ш…н, каудильо!… От министър-председателя на Британската империя Харолд Уилсън бяхме поискали нещо съвсем дребно. Разкарай, министър-председателю, идиотската си канонерка от залива Акаба, а оттам нататък прави каквото си щеш… И, най-накрая, четвърто писмо — до Владислав Гомулка, писахме му: ти, Владиславе Гомулка, имаш пълно и ненакърнимо право на Полския коридор, а пък Юзеф Циранкевич няма на Полския коридор ни най-малко право…
Изпратихме и четири пощенски картички: на Аба Ебан, на Моше Даян, на генерал Сухарто и на Александър Дубчек. И четирите картички бяха много красиви, с винетки и жълъди. Нека се зарадват момчетата, може пък тия баламурници да ни признаят от благодарност за субекти на международното право…
През тази нощ никой не мигна. Всички бяхме обзети от ентусиазъм, всички гледахме към небето, чакахме норвежките бомби, отварянето на бакалниците и интервенция и си представяхме колко ще се зарадва Владислав Гомулка и как ще си скубе косата Юзеф Циранкевич…
Не мигна и пленникът, бившият председател на селсъвета Анатолий Иванич, той виеше от плевнята си като куче на месечина:
— Момчета… Значи, утре заран и една чашка пиене няма да ми дадете?…
— Я какво му се дощяло! Пак се благодари, че ще те храним в съответствие с Женевската конвенция!
