„Делегати! Ако някой ден имам деца, ще им закача на стената портрета на прокуратора на Юдея Пилат Понтийски, за да пораснат децата ми чистоплътни. Прокураторът Пилат Понтийски стои и си измива ръцете — такъв ще е тоя портрет. И аз като него: ставам и си измивам ръцете. Присъединих се към вас просто защото бях много пиян и в противоречие с всяка очевидност. Казвах ви, че трябва да революционизираме сърцата, че трябва да извисяваме душите до възприемане на вечните нравствени категории, — а че всичко останало, което вие тук забъркахте, всичко това е суета и измъчване на духа, губи-време и ш…ния…
Я си помислете на какво можем да разчитаме! В общия пазар никой няма да ни пусне. Корабите от Седмия американски флот дотук не могат да стигнат, а и не ще поискат да стигнат“.
Веднага няколко души се развикаха от място:
— Не се отчайвай бе, Веня! Не пърди! Ще ни дадат бомбардировачи! Б-52 ще ни дадат!
— Друг път ще ни дадат Б-52! Има да чакаме! Направо ме досмешава, като ви слушам, сенатори!
— И „Фантоми“ ще ни дадат!
— Ха-ха! Кой каза „Фантоми“? Още една дума за „Фантомите“, и ще се пръсна от смях… Тогава Тихонов се обади от място:
— „Фантоми“ може и да не ни дадат, но девалвация на франка като нищо ще ни дадат…
— Глупак си ти, Тихонов, на такъв ми приличаш! Не споря, че си ценен теоретик, ама от време на време ги плещиш едни!… Но не е там работата. Защо цяла Петушкинска околия е в пламъци, но н и к о й, н и к о й не забелязва това дори в Петушкинска околия? Накъсо казано, вдигам рамене и напущам поста президент. Постъпвам като Пилат Понтийски: измивам си ръцете и изпивам пред вас целия ни остатък от росийская. Да. Потъпквам с крака пълномощията си и ви напущам. Тръгвам за Петушки.
Можете да си представите каква буря се вдигна сред делегатите, особено когато започнах да допивам остатъка!…
А когато си тръгнах, когато си отивах — какви думи полетяха подире ми! Можете да си ги представите, затова няма да ги цитирам…
В сърцето ми нямаше разкаяние. Вървях през ливади и нивя, през шипкови гъсталаци и крави стада, в полето ми се кланяха житата и ми се усмихваха метличините. Но, повтарям, в сърцето ми нямаше разкаяние… Слънцето залезе, а аз продължавах да вървя.
„Света Богородице, още колко ли път има до Петушки?! — рекох си аз. — Вървя, вървя, а Петушки ги няма и няма. Вече навсякъде падна здрач — къде са Петушки?“
„Къде са Петушки?“ — попитах аз, когато наближих нечия осветена веранда. Откъде се беше взела тя, тая веранда? Може изобщо да не беше веранда, а тераса, мансарда или гарсониера? Тия неща изобщо не ги разбирам и постоянно ги бъркам.
Похлопах и попитах: „Къде са Петушки? Още много ли има да вървя до Петушки?“ А в отговор — всички, които бяха на верандата, — всички прихнаха да се смеят и нищо не ми казаха. Засегнах се и пак похлопах — кикотът на верандата се възобнови. Чудна работа! Нещо повече — някой се кикотеше зад гърба ми.
Обърнах се — пътниците от влака „Москва — Петушки“ седяха по местата си и се хилеха гадно. Така ли било? Значи, още пътувам?…
„Нищо, Ерофеев, нищо. Нека се смеят, не им обръщай внимание. Както е казал Саади, бъди прям и скромен като кипарис и бъди щедър като палма. Не разбирам какво общо има палмата, ама както и да е, все едно бъди като палма. Останала ли ти е кубанская в джоба? Останала е. Щом е тъй, иди на площадката и си пийни. Пийни си, за да не ти се гади толкова.“
Излязох на площадката, стегнат отвсякъде от обръча на глупашките усмивки. Тревога се надигаше от самото дъно на душата ми и не можех да разбера що за тревога е това, на какво се дължи и защо е толкова неясна…
— Наближаваме Усад, нали? — Хората бяха се струпали пред вратата, готвеха се за слизане и към тях бе адресиран въпросът ми. — Усад ли наближаваме?
Вместо да задаваш на пияна глава глупави въпроси, по-добре си седи в къщи — ми отговори някакво старче. — По-добре си седи в къщи и си учи уроците. Сигурно още не си си научил за утре и майка ти ще ти се кара.
А после добави:
— Едвам личи над цукалото, а вече се научило да разсъждава!…
Побъркал ли се е тоя дядка? Каква майка? Какви уроци?… Какво цукало?… Не, сигурно не дядото се е побъркал, аз самият съм се побъркал. Защото и още едно старче със съвсем бяло лице застана до мен, погледна ме отдолу нагоре в очите и каза:
— И изобщо къде си тръгнала да пътуваш? За момуване ти е късно, за гробищата ти е рано. Защо си тръгнала да пътуваш, мила страннице?…
„Мила странница ли?!!!“
Трепнах и се преместих в другия край на площадката. Нещо не е наред в тоя свят. Има някакъв гнилоч в цялото кралство и всички са откачени. За всеки случай се опипах от главата до петите: как тъй ще съм „мила странница“? Откъде му е дошло наум? А и с каква цел го каза? Вярно, може да се пошегува човек, ама не чак дотам нелепо!
Аз ли съм с ума си, а те до един не са с техния или наопаки: те до един са с ума си, а единствен аз не съм с моя? Тревогата от дъното на душата ми все се надигаше ли, надигаше. И когато сгигнахме до гарата и вратата се отвори, не се сдържах и попитах още веднъж, един от слизащите попитах:
— Това е Усад, нали?
А той (съвсем неочаквано) се изпъна пред мен и ревна: „Съвсем не!“ А после — а после ми стисна ръката, наведе се и ми каза на ухото: „Никога няма да забравя добрината ви, другарю старши лейтенант! …“
И слезе от влака, избърсвайки една сълза с ръкава си.
Усад — 105-и километър
Останах на площадката в пълна самота и пълно недоумение. Това беше дори не недоумение, това беше същата онази тревога, преминаваща в болка. В края на краищата, майната им, нека съм „мила странница“, нека съм „старши лейтенант“, но защо навън е тъмно, кажете ми, ако обичате? Защо навън е черно като в рог, след като влакът потегли заранта и е изминал точно сто километра?…Защо?…
Допрях глава до прозореца — о, каква чернилка! И какво вали там, в тази чернилка, дъжд или сняг? Или просто аз гледам към тази тъма през сълзи? Боже!
— А! Ти ли си бил?! — каза някой зад гърба ми с такъв приятен глас, така злорадо, че изобщо нямаше смисъл да се обръщам. Веднага разбрах кой стои зад гърба ми. Сега ще почне да ме изкушава, тъпакът с тъпак. Намерил кога да ме изкушава!
— Ей, ти ли си, Ерофеев?
— Разбира се, че съм аз. Кой друг може да е?…
— Тежко ли ти е, Ерофеев?
— Разбира се, че ми е тежко. Само че това не те засяга. Върви си по пътя, нищо няма да те огрее…
Все така си му говорех: забил чело в прозореца на площадката и без да се обръщам.
— Щом ти е тежко — продължи Сатаната, — смири порива си. Смири духовния си порив — ще ти олекне.
— За нищо на света няма да го смиря.
— Защото си глупак.
— Глупак си ти.
— Добре де, добре де… Дума да не ти каже човек!… Я по-добре вземи да скочиш в движение от влака. Може пък и да не се пребиеш…
Първо си помислих, после му отговорих:
— А-а, няма да скоча, страх ме е. Непременно ще се пребия…
И Сатаната си отиде посрамен.
А аз — какво друго ми оставаше? — изпих направо от шишето шест глътки и пак допрях глава до прозореца. Чернилката продължаваше да се ниже зад прозореца и все ме тревожеше. И будеше черна мисъл. Стисках с две ръце главата си, за да придам по-ясна форма на тази мисъл, но тя не искаше да приеме по-ясна форма, а се разтичаше като бира по маса. Не ми харесва тая тъмница навън, никак не ми
