…
— А какво е това?
— Ще видиш какво! Тоест ще можеш да се крепиш на крака, Иванич, но за оная работа хич няма да се сещаш!…
Крутое — Воиново
А рано заранта, още преди да отворят бакалниците, се състоя Пленумът. Той беше разширен и октомврийски. Но тъй като и четирите ни пленума бяха октомврийски и разширени, за да не ги бъркаме, решихме да ги номерираме: 1-и пленум, 2-и пленум, 3-и пленум и 4-и пленум…
Целият 1-и пленум беше посветен на избора на президент, тоест на избирането ми за президент. Това ни отне минута и половина-две минути, не повече. А цялото останало време бе погълнато от дебати върху една чисто умозрителна тема: коя по-рано ще отвори бакалницата си, леля Маша в Андреевское или леля Шура в Поломи.
А аз, както си седях в моя президиум, слушах тези дебати и разсъждавах така: дебатите са много необходими, но доста по-необходими са декретите. Защо забравяме онова, с което трябва да се увенчае всяка революция, тоест „декретите“? Например такъв декрет: да бъде задължена леля Шура в Поломи да отваря бакалницата в шест часа заранта. Просто до немай къде! Ние, облечените с власт, ще вземем и ще накараме леля Шура да отваря бакалницата си в шест заранта, а не в девет и трийсет. Как не ми е дошло наум по-рано!…
Или например декрет за земята: да се предаде на народа цялата земя на околията, с всички гори и пасища и с цялото движимо имущество, с всички спиртни напитки и без каквото и да било изплащане? Или друго: да се премести стрелката на часовника с два часа напред или с час и половина назад, все едно, важното е да се премести нанякъде. После: да отменим някоя буква, само трябва да си помисля коя именно. И най-сетне, да принудим леля Маша в Андреевское да отваря бакалницата си в пет и трийсет, а не в девет…
Мислите ми бръмчаха като рояк — така бръмчаха, че изпаднах в меланхолия, викнах в кулоарите Тихонов, пийнахме си с него кимьоновка и аз му казах:
— Слушай, канцлере!
— Какво има?
— Нищо няма.
— Търси си друг — засегна се Тихонов.
— Не става дума за това, Вадя. Става дума за следното: ако си канцлер на място, сядай и пиши декрети. Пийни си още малко, сядай и пиши. Чух, че ти все пак не си се сдържал, щипнал си за кълката Анатол Иванич. Какво — терор ли отваряш?
— Ама аз… Съвсем лекичко…
— И какъв терор отваряш? Бял ли?
— Бял.
— Не си прав, Вадя. Впрочем няма значение, сега имаме други грижи. Трябва по-напред декрет да напишеш, поне един, ако ще и някой най-долнопробен… Хартия и мастило имаш ли? Сядай и пиши. А после ще си пийнем — и хайде декларация за правата. И чак подир туй — терора. А после ще си пийнем — и ще се учим, ще се учим, ще се учим…
Тихонов написа две думи, пийна си и въздъхна:
— Да-а-а… Сгафих аз с тоя терор… Но от друга страна, направо няма как да не грешим, защото делото ни е нечувано ново, прецеденти кажи-речи няма… Вярно, има прецеденти, но…
— Това прецеденти ли са?! Нищо и половина! Глупости. Полет на бръмбар е това, лудории на възрастни палавници, а не прецеденти!… За летоброенето какво ще речеш? Да го променим ли, или да го оставим, както си е?
— Я по-добре да го оставим. Както се казва, ако не ровиш лайното, няма да смърди…
— Прав си, ще го оставим. Ти си ми блестящ теоретик, Вадя, а това е добре. Да закриваме ли пленума, а? Леля Шура в Поломи вече е отворила бакалницата. Казват, че имала росийская.
— Закривай го, разбира се. Тъй и тъй утре е Вторият пленум… Да тръгваме за Поломи.
Излезе, че леля Шура в Поломи наистина имала росийская. Във връзка с това, както и в очакване на наказателни набези от околийския център, бе решено временно да преместим столицата от Черкасово в Поломи, тоест с дванайсет версти по-навътре в територията на републиката.
И там, на другата заран, се откри 2-ият пленум, целият посветен на оставката ми от поста президент.
— Аз ставам от президентското кресло — казах в речта си, — плюя на президентското кресло. Смятам, че постът президент трябва да се заеме от човек, на когото мутрата му след препиване и за три дена не може да заприлича на лице. А има ли такива между нас?
— Няма такива — в хор ми отговориха делегатите.
— Моята, да речем — нима не може да се оправи за три дена след препиване?
Една-две секунди всички ме гледаха оценяващо в лицето, а после отговориха в хор: „Може“.
— Щом е тъй — продължих аз, — не ме бива за президент! Ще минем и без президент. Най-добре ще е да постъпим така: всички да идем на ливадите да си правим пунш, а Боря да го заключим тук. Тъй като е човек с големи качества, нека седи и формира кабинета…
Речта ми бе прекъсната от овации и пленумът се самозакри: околните ливади се озариха от сини пламъци. Единствен аз не споделях всеобщото оживление и вяра в успеха, обикалях между огньовете с една едничка тревожна мисъл в главата: защо никой по света пет пари не дава за нас? Защо в света царува такова мълчание? Околията е обзета от пламъци и светът мълчи, защото е затаил дъх, допущам го. Но защо никой не ни подава ръка нито от Изтока, нито от Запада? Къде гледа крал Улаф? Защо не ни притискат откъм юг редовни части?…
Дръпнах незабелязано настрана канцлера, той смърдеше на пунш:
— Харесва ли ти нашата революция, Вадя?
— Да — отговоря ми Вадя, — тя е трескава, но е прекрасна.
— Тъй… А за Норвегия, Вадя, за Норвегия нищо ли не се чува?
— Засега нищо… А за какво ти е изтрябвала Норвегия?
— Как тъй за какво ми е изтрябвала Норвегия?… В състояние на война ли сме с нея, или не сме в състояние? Пълна глупост излиза. Ние воюваме с нея, а тя с нас не ще… Ако и утре не започнат да ни бомбардират, пак ще седна на президентското кресло — и тогава ще видиш какво ще стане!…
— Сядай — отговори ми Вадя, — кой ти пречи, Ерофейчик?… Стига да искаш, сядай…
Воиново — Усад
Нито една бомба не падна върху нас и на другата заран. И тогава, откривайки 3-я пленум, казах:
„Сенатори! Никой в цял свят, както виждам, не иска нито да другарува, нито да враждува с нас. Всички са ни обърнали гръб и са затаили дъх. А тъй като усмирителните отреди от Петушки ще бъдат тук утре надвечер, а росийската водка на леля Шура ще се привърши утре заран, — вземам в свои ръце цялата власт; тоест ако някой е тъп и не разбира, обяснявам му: въвеждам комендантски час. Нещо повече — обявявам президентските пълномощия за извънредни и същевременно ставам президент. Тоест «личност, стояща над законите и пророците»…“
Никой не възрази. Само министър-председателят Боря С. при думата „пророци“ трепна, изгледа ме с подивели очи и всичките му горни части затрепериха от мъст…
След два часа той издъхна в ръцете на министъра на отбраната. Умря от мъка и от прекомерна склонност към обобщаване. Други причини уж нямаше, а аутопсия не му направихме, защото щеше да ни е много гадно да го аутопсираме. А надвечер същия ден всички телетайпи по света приеха съобщението: „Смъртта настъпи вследствие на естествени причини“. Не бе споменато за чия смърт става дума, но светът се досещаше.
4-ия пленум бе траурен.
Аз взех думата и казах:
