— Вяра нямаше той. Само злато. Нямаше вяра в теб, мечоносецо…
Трул закрачи към него.
— Замълчи!
— Дръж си езика, Трул Сенгар — изръмжа Хасан Мосаг. — Не си нищо за мен.
— Сега и за трона ли ще претендираш, магьоснико?
Отвърна му бесният рев на Рулад.
Ханан Мосаг замълча.
Кралският защитник лежеше проснат на подиума, до обутите в чехли крака на краля. Лежеше съвсем неподвижен, изумление и отчаяние бяха изписани на младото му лице. С взрени в нещо, но нищо невиждащи очи. „Но другояче не можеше и да бъде. Нямаше друг начин да бъде убит такъв човек“.
Обърна се рязко към магьосника и прошепна:
— Някой ще направи каквото заповядва той.
— Наистина ли мислиш така?
— Избраните му братя…
— Няма да направят нищо. Не, Трул. Дори Бинадас няма да го стори. Точно както твоята ръка се задържа, така ще е и с тях. Милост е това, не разбираш ли? Разбираш го, знам. Милост.
— Докато ти вдигнеш онази развалина на трона ли, Ханан Мосаг?
Отговорът в очите на магьосника бе ясен. „Той е мой“.
Рулад изхриптя:
— Трул… моля те. Аз съм твой брат. Недей… Не ме оставяй… така. Моля те.
Всичко се беше прекършило в него. Трул се отдръпна от Ханан Мосаг и бавно се смъкна на колене. „Трябва ми Феар. Трябва да го намеря. Да поговоря с него“.
— Моля те, Трул… Аз не исках, не исках…
Трул погледна ръцете си. Беше изтървал копието — дори не знаеше къде е. Имаше шестима ледерийски стражи… вдигна глава… не, нямаше ги. Къде бяха отишли? Старецът, който стоеше до тялото на Първия евнух — той къде беше? Жената?
Къде бяха отишли всички?
Техол Бедикт отвори очи. И забеляза, че едното не работи много добре. Примижа. Нисък таван. Капещ.
Една длан го погали по челото и той завъртя глава. „О, виж, това боли.“
Бъг се наведе над него и кимна. Техол също се опита да кимне и почти успя.
— Къде сме?
— В една крипта. Под реката.
— А… намокрихме ли се?
— Само малко.
— О. — Помисли. — Трябваше да съм мъртъв.
— Трябваше, да. Но се държа. Всеки случай достатъчно, което не може да се каже за бедния Халас.
— Халас ли?
— Опита се да те защити и го убиха. Съжалявам, Техол, много късно пристигнах.
Техол се замисли и над това.
— Онези Тайст Едур…
— Избих ги.
— Тъй ли?
Бъг кимна и извърна очи.
— Боя се, че си изтървах нервите.
— Аха.
Слугата го погледна.
— Не изглеждаш изненадан.
— Не съм. Виждал съм те как мачкаш хлебарки с крак. Безскрупулен си.
— На всичко съм готов за едно ядене.
— Да, а за яденето какво? Никога не сме яли достатъчно, за да сме здрави, каквито сме.
— Така си е.
Техол понечи да стане, но изохка и се отпусна отново.
— Мирише ми на кал.
— Кал, да. Солена при това. Има следи — бяха тук, като дойдохме. Минали са оттук.
— Когато дойдохме. Преди колко време?
— Не много. Няколко мига.
— През които си закърпил всичките ми кокали.
— И ново око, повечето ти органи, това-онова.
— Окото не работи добре.
— Дай му време. Бебетата се разсейват покрай цицата, знаеш.
— Не съм бебе. Но чувството го разбирам напълно.
Помълчаха. После Техол въздъхна.
— Но това променя всичко.
— Тъй ли? Как?
— Ами, ти уж трябваше да си слугата ми. Сега как да продължа тази заблуда, че уж аз командвам?
— Както го правеше досега.
— Ха-ха.
— Мога да те накарам да забравиш.
— Какво да забравя?
— Много смешно.
— Не, питам кое точно.
— Ами… — Бъг се потърка по брадичката. — Днешните събития например.
— Значи ги изби всички ония Тайст Едур?
— Боя се, че да.
— А после ме пренесе под реката.
— Да.
— Но дрехите ти са сухи.
— Така е.
— И името ти всъщност не е Бъг.
— Да, не е.
— Но аз харесвам това име.
— Аз също.
— А истинското ти?
— Маел.
Техол се намръщи, погледна слугата в лицето и поклати глава.
— Не ти отива. Бъг си е по-добре.
— Съгласен.
— Значи, след като си могъл да избиеш всички онези воини. Да ме изцериш. Да вървиш под река. Отговори ми на това тогава. Защо не ги изби всичките? Да спреш нашествието още в началото?
— Имах си причини.
— Да видиш Ледер завладян? Не ни ли харесваш?
— Ледер ли? Не много. Вие взимате естествените си пороци и ги наричате добродетели. Пороци, от които най-жалкият е алчността. Както и отказът от солидарност, предаването на общността. В края на краищата кой изобщо е решил, че надпреварата винаги и без изключение е нещо здравословно? Защо точно този път на самооценка? Газите с пета ръката на този под вас. Ценност ли е това? Нека да ти кажа, нищо ценно няма тук. Нищо трайно. Всеки паметник, просъществувал извън мига, все едно на името на кой
