да избледняват и той вече не беше сигурен, че може да ги разпознае. Детството му го напускаше и колкото и да се опитваше да го задържи, Гарион порастваше.
Всичко се променяше: в туй беше ключът на загадката.
Същността на живота му, основата, върху която бе изградено неговото детство, беше винаги леля Поул. В обикновения свят във фермата на Фалдор тя беше просто госпожа Поул — готвачката; ала в света извън портите на фермата се беше превърнала в Поулгара Вълшебницата, която бе отдала живота си, преследвайки неотклонно в продължение на четири хилядолетия постигането на цел, необозрима за ума на обикновените простосмъртни.
И господин Улф, старият скитник, разказвач на разни истории, също се беше променил. Сега Гарион знаеше, че старият му приятел е всъщност неговият прапрапрадядо — можеше да добави безброй много „пра“, ако трябваше да е съвсем точен, — ала зад познатото дяволито лице беше скрит проницателният поглед на вълшебника Белгарат, който беше изчаквал и запомнял всичко, наблюдавайки безразсъдството на хората и боговете цели седем хиляди години. Гарион въздъхна и продължи да крачи с тежки стъпки из мъглата.
Никога не беше вярвал във вълшебства, магии и вещици.
Тези неща бяха противоестествени — те нарушаваха представите му за непоклатимата, смислена реалност. Ала се бяха случили прекалено много неща, които вече не му позволяваха да се придържа към удобния скептицизъм, който беше възприел. В един-единствен поразителен миг последните следи от съмненията му се разсеяха като дим. Докато той гледаше, обзет от изумление и неверие, леля Поул беше премахнала млечнобелите пердета от слепите очи на вещицата Мартьо с жест и една-единствена дума. Зрението на лудата старица се беше възвърнало, ала тя бе загубила умението си да вижда в бъдещето — леля Поул беше проявила брутална справедливост. Гарион потрепера при спомена за отчаяния вопъл, който се беше изтръгнал от устните на Мартьо. Този сърцераздирателен вик по някакъв начин беше отбелязал мига, в който светът бе станал по-малко стабилен, по-малко смислен и безкрайно по-несигурен.
Изтръгнат от единственото място, което беше познавал, несигурен в самоличността на двамата, които му бяха най-близки, с изцяло разрушени представи за разликата между възможно и невъзможно, Гарион се оказа увлечен в странно пътешествие. Не знаеше нищо за причината, поради която бяха дошли тук, в този разрушен град, обрасъл в дървета, нито пък можеше да предположи накъде щяха да се отправят, след като го напуснеха. Единственото сигурно нещо, останало в душата му, беше мрачната мисъл, към която упорито се връщаше: някъде в света живееше мъж, който се беше промъкнал в здрача призори в малката къщичка в някакво забравено от всички село. Този злодей беше убил родителите на Гарион. Дори ако бе необходимо да посвети на това остатъка от живота си, Гарион щеше да намери този човек и щеше да го убие. В този необорим факт имаше нещо странно успокояващо.
Младежът се изкатери върху купчината чакъл, останала от някаква разрушена къща, паднала върху улицата, и продължи мрачното си разследване на руините на града. Наистина нямаше какво да види. Търпеливите столетия бяха изтрили почти всичко от онова, което беше оставила след себе си войната, а мокрият сняг и мъглата скриваха и последните запазили се следи. Гарион въздъхна и тръгна към покритите с плесен останки на кулата, където бяха прекарали предната нощ.
Господин Улф и леля Поул стояха край разрушената кула и тихо разговаряха. Старецът беше нахлупил избелялата качулка върху главата си, а леля Поул се бе увила със синьото си наметало и гледаше потъналите в мъгла развалини с огромно съжаление. Дългата й тъмна коса бе разпиляна по гърба, белият кичур на челото й изглеждаше по-бял от снега в краката й.
— Ето го — каза господин Улф, когато Гарион се приближи към тях.
Тя кимна, погледна сериозно Гарион и попита:
— Къде беше?
— Никъде — отвърна Гарион. — Просто си мислех за разни неща.
— Обаче си успял да си намокриш краката.
Гарион вдигна подгизналия си кафяв ботуш и погледна полепналата по него рядка кал.
— Ами снегът натрупа и…
— Оръжието наистина ли те кара да се чувстваш по-добре? — попита господин Улф и посочи меча, с който Гарион вече не се разделяше.
— Всички само говорят колко опасна е Арендия — обясни Гарион. — Освен това трябва да свикна с него — Той завъртя поскърцващия колан, докато обвитата с плътни намотки тел дръжка се скри под гънките на наметалото. Мечът му беше подарък от Барак за празника Ерастид — един от няколкото дарове, които младежът беше получил, докато плаваха с кораба. Празникът ги беше заварил на борда, сред морските вълни.
— Знаеш ли, наистина не ти прилича — подхвърли старецът с нотка на неодобрение.
— Остави го на мира, татко — намеси се леля Поул някак разсеяно. — В края на краищата оръжието е негово. Да си го носи.
— Хетар не трябваше ли да е вече тук? — попита Гарион.
Гореше от желание да смени темата.
— Може проходите в Сендария да са затрупани — отговори Улф. — Но скоро ще е тук. На Хетар може да се разчита.
— А защо да не купим коне в Камаар?
— Не са така добри както неговите — отвърна господин Улф и почеса късата си бяла брада. — Чака ни дълъг път и хич не ми се ще конят, който яздя, да започне да се препъва под мене, преди да сме достигнали целта си. По-добре да изчакаме малко сега, отколкото да загубим повече време по-късно.
Гарион потри врата си. Верижката на странния амулет, който Улф и леля Поул му бяха подарили за Ерастид бе протрила кожата му.
— Какво има, скъпи? — попита леля Поул.
— Искам да го нося над ризата си — оплака се младежът. — Никой няма да го види под туниката ми.
— Амулетът трябва да докосва кожата ти.
— Но така е много неудобно. Наистина е красив, но понякога е студен, друг път — горещ, а от време на време ми се струва, че е ужасно тежък. И верижката непрекъснато протрива врата ми. Не съм свикнал да нося украшения.
— Амулетът не е точно украшение, скъпи — каза тя. — Ще свикнеш.
Улф се засмя.
— На леля ти Поул й трябваха десет години да свикне с нейния — може би като научиш това, ще се чувстваш по-добре. Непрекъснато й казвах да не го снема от гърдите си.
— Не зная дали наистина е необходимо да се връщаме към този въпрос, татко — хладно го прекъсна леля Поул.
— Ти също ли имаш амулет? — обзет от внезапно любопитство, попита Гарион стария човек.
— Разбира се.
— Има ли някакво значение, че всички ние ги носим?
— Това е семейна традиция, Гарион — изрече леля Поул с тон, който сложи край на лавината от въпроси. Мъглата се завъртя около тях, после прелетя хладен, влажен вятър, и сред руините се завъртя вихрушка.
Гарион въздъхна.
— Ех, ако Хетар вече бе тук! Искам да се махнем от това място. Прилича ми на гробница.
— Не изглеждаше винаги така — прошепна много тихо леля Поул.
— А как?
— Бях щастлива тук. Стените бяха високи, кулите се извисяваха към небето. Всички си мислехме, че това ще продължи завинаги… — Тя посочи купчина натрошени камъни, обрасли с покафенели от зимния студ къпини. — Ей там имаше градина, пълна с прекрасни цветя. Дами, облечени в бледожълти рокли, седяха на поляните, а млади мъже им пееха зад стените на градината. Гласовете на младежите бяха прекрасни, дамите въздишаха и им хвърляха червени рози през стените. А ей натам по алеята имаше застлан с мрамор площад, където се срещаха възрастните мъже, за да си приказват за забравени войни и за своите отдавна починали връстници. Оттатък площада имаше къща с тераса и вечер аз седях там с
