приятелите си и гледах звездите. Един млад прислужник ни носеше плодове, а славеите пееха така, сякаш сърцата им щяха да се пръснат от мъка и любов… — Гласът й секна и се възцари тишина. — Но после дойдоха астурианците — продължи тя със съвсем различен тон. — Ще се изненадаш, ако разбереш колко малко време е необходимо да се разруши нещо, изграждано хиляди години.
— Стига, Поул — обади се господин Улф. — Случва се. Не можем да направим нищо, за да променим положението.
— В онези дни аз бих могла да направя нещо, татко — отговори тя, вгледана в развалините. — Но ти не ми позволи, помниш ли?
— Хайде да не се връщаме към тези неща, Поул — каза Улф огорчен. — Трябва да се научиш да приемаш и загубите. Тъй или иначе уейситските аренди бяха обречени. В най-добрия случай можеше да отложиш неизбежния им край с няколко месеца. Не бихме били онова, което сме, ако се замесваме в безсмислени неща.
— Така казваше и тогава… — Тя погледна забулените в мъгла дървета по улиците и каза със странно глух глас: — Не вярвах, че гората ще превземе града толкова бързо. Мислех си, че може да изчака поне мъничко.
— Изминаха почти двадесет и пет столетия, Поул.
— Наистина ли? Струва ми се, като че ли бе вчера.
— Не се натъжавай Поул. Хайде да влезем вътре. Мъглата навява на всички ни мрачно настроение.
Необяснимо защо леля Поул обви раменете на Гарион с ръка. Ароматът й и чувството на близост с нея накараха младежа да почувства буца в гърлото си. Пропастта, появила се между тях през последните няколко месеца, сякаш изчезна.
Стаята в основата на кулата беше изградена от такива масивни камъни, че нито изтеклите векове, нито безмълвните корени на дърветата бяха успели да ги помръднат. Огромни извити арки подпираха ниския каменен таван и стаята изглеждаше почти като пещера. В единия й край, срещу тесния вход, между два грубо издялани блока зееше широка цепнатина — тя служеше като комин. Предната вечер, когато пристигнаха мокри и премръзнали, Дурник внимателно проучи цепнатината, после бързо иззида недодялана, но прекрасно работеща камина от разхвърляните наоколо камъни.
— Ще свърши работа — отбеляза ковачът. — Може да не е много угледна, но все ще ни топли няколко дни.
Улф, Гарион и леля Поул влязоха в ниската, подобна на пещера стая. Силният огън в камината пращеше и хвърляше танцуващи сенки по ниските арки. Дурник, облечен в кафявата си кожена туника, подреждаше дърва до стената. Барак, огромен, с червеникава брада, стегнат в ризница, лъскаше меча си. Силк, в неизбелена ленена риза и черно кожено сетре, лениво си играеше с чифт зарове.
— Имаме ли някаква вест от Хетар? — попита Барак.
— Трябва да почакаме още ден-два. Все още е прекалено рано — отговори господин Улф и се приближи до камината, за да се стопли.
— Защо не си смениш ботушите, Гарион? — каза леля Поул и остави синята си наметка на една от окачалките, които Дурник беше забил в стената.
Гарион взе вързопа си от друга окачалка и започна да тършува в него.
— Смени си и чорапите — добави тя.
— Дали тази мъгла въобще ще се вдигне? — попита Силк.
— Няма такава вероятност — отвърна господин Улф.
— Ако се отдръпнете от огъня, ще се заема с приготвянето на вечерята — каза леля Поул, изведнъж възприела много делови вид, и започна да вади шунка, самуни черен селски хляб, чувалче сушен грах и десетина спаружени моркова; започна да си тананика тихичко под носа — така правеше винаги, когато готвеше.
На следващата сутрин след закуска Гарион навлече подплатено с агнешка кожа сетре, препаса меча си и излезе сред обвитите в мъгла развалини, за да чака Хетар. Това беше задача, която си бе поставил сам, и изпитваше благодарност, че никой от приятелите му не беше сметнал за необходимо да изтъкне, че това не е необходимо. Докато крачеше тежко из потъналите в кал и киша улици към порутената западна порта на града, Гарион съзнателно полагаше усилия да не се отдава на меланхоличните разсъждения, които бяха направили черен предния ден. Тъй като беше напълно невъзможно да промени положението, само щеше да се разстрои, ако мислеше за това. Настроението му не бе беше съвсем бодро, когато стигна до ниската стена край западната порта, ала същевременно не се чувстваше и твърде потиснат.
Стената осигуряваше известна защита, ала влажният студен въздух успяваше да проникне под дрехите и краката му бяха вече премръзнали. Той потрепера и се подготви да чака. Нямаше никакъв смисъл да се взира в мъглата, затова съсредоточи вниманието си в звуците, които долитаха до ушите му. Започна да различава шумовете, разнасящи се в гората зад стената — водните капчици, които се сцеждаха от клоните на дърветата, случайното тупване на мокър сняг, хлъзнал се по някой ствол, почукването на кълвача, който дълбаеше с клюн изсъхнал дънер на стотина метра в леса.
— Това е моята крава — изведнъж прозвуча някакъв глас в мъглата.
— Дръж я тогава в собственото си пасбище — троснато отвърна друг глас.
— Ти ли си, Ламер? — попита първият глас.
— Аз съм, разбира се, кой друг? А ти си Детон, нали?
— Не те познах. Колко време мина, откакто не сме се виждали?
— Четири-пет години, струва ми се — прецени Ламер.
— Как върви животът в твоето село? — поинтересува се Детон.
— Гладуваме. Данъците ни отнеха цялата прехрана.
— При нас е същото. Храним се с варени корени.
— Ние все още не сме стигнали дотам. Ядем обувките си.
— Как е жена ти? — учтиво попита Детон.
— Умря миналата година — отговори Ламер с равен, сякаш замръзнал глас. — Господарят взе сина ми войник и получихме вест, че го убили в някаква битка. Изсипали върху него вряща смола. Та жена ми престана да яде и скоро умря.
— Съжалявам — съчувствено изрече Детон. — Беше много красива.
— И двамата сега са по-добре от мен — заяви Ламер. — Вече не усещат никакъв глад, нито им е студено. С кои корени се храните?
— На брезата са най-вкусни — отвърна Детон. — В корените на смърча има твърде много смола, а тези на дъба са прекалено корави. Заедно с корена се варят и различни треви, за да му придадат аромат.
— Трябва да опитам.
— А аз трябва да се връщам у дома — обади се Детон. — Господарят нареди да окастря едни дървета и ще заповяда да ме набият с пръчка, ако се забавя прекалено дълго.
— Може би някога отново ще се видим.
— Ако оцелеем.
— Довиждане, Детон.
— Довиждане, Ламер.
Двата гласа полека заглъхнаха в мъглата. Гарион остана неподвижен дълго, след като селяните си бяха отишли; съзнанието му беше вцепенено, потресено, сълзи изпълваха очите му. Най-лоша от всичко беше деловитостта, с която двамата мъже приемаха всичко. Ужасен гняв започна да пари в гърлото на младежа. Изведнъж му се прииска да удари някого.
После в мъглата се разнесе друг звук — някъде наблизо в гората някой пееше. Гласът беше лек, звънлив тенор. Гарион го чуваше все по-отчетливо. Човекът се приближаваше. Песента беше изпълнена с болка от извършените в древността злини, а рефренът представляваше боен вик. Без капчица логика гневът на Гарион се съсредоточи върху непознатия певец. Безвкусният брътвеж за абстрактната несправедливост звучеше някак противно на фона на безмълвното отчаяние на Ламер и Детон. Без да мисли, Гарион изтегли меча от ножницата и приклекна зад разрушената стена.
Песента зазвуча още по-близо. Гарион чуваше шляпането на конските копита в мокрия сняг. Внимателно подаде глава иззад стената и видя как ездачът изплува от мъглата на не повече от десет крачки. Беше млад мъж, облечен в жълти панталони и светлочервено палто. Обшитата му с кожа пелерина беше отметната
